Светица и мъченица

Да се говори за Иванка е много лесно и много трудно. "А е толкова трудно да се връщаш по трънливия път на годините, отново да пребродиш отдавна пребродени друмища, дето всяка извивка и падина, всяка стръмнина, всеки камък напомнят за славни битки и драматични поражения, за безмълвни страдания и неизплакани болки, за младост простреляна и любов недолюбена, за бойно братство и непрежалими другари." (Цола Драгойчева - "Повеля на дълга").
В живота на Иванка звучи гласът на жестокото време. Тя буди съвестта ни със своята човешка, обществена и политическа нравственост. Нейният образ в душите ни става все по-ярък, все по- насъщно необходим с бурния й живот и жестока смърт. Тя се роди и живя в свят, пълен с барут и тревоги, когато ходехме боси и гладни, а сякаш летяхме в небесата. В нашия свят бушуваха идеите и патосът на нашето време, възторгът и тревогите на човешките сърца.    Онова страшно време, когато вълчите следи по снега в Балкана се кръстосваха само с полицейските ботуши и партизанските цървули. Това беше време на неописуема жестокост, на черните зимни нощи, а мъртвилото по улиците беше нарушавано само от глутниците пияни жандармеристи и местни фашисти...
В кой ли твой кът обветрено Средногорие дъбовете не нашепват песен за най-достойните ти чеда, понесли в сърцата се свободолюбието и гордостта на своите деди и бащи? С болката и обичта! Но тези болка и обич имат и друг отблясък - на застиналата кръв по скалите и затворническите килии, на белите костници, на петолъчките по братските могили. Жестоката смърт на Иванка ни отне един непрежалим човек. В печата и други спомени са отразявани най-различни твърдения и предположения за драмата на 19-годишната девойка.

Ето каква е истината,

отразена в полицейските архиви и документите на Народния съд: през 1943 г. полицията арестува активиста на РМС, ученика от учителския институт Вельо Атанасов от с. Калояновец. Без да бъде инквизиран, той бързо се съгласява и доброволно става сътрудник срещу богато възнаграждение с хиляди левове платове за костюм, лично оръжие и часовник.
 Предателството на Вельо стига дотам, че в началото на 1944 г. при полицейска блокада са арестувани над 60 души активни членове на РМС и БКП от селата Калояновец, Малка Верея, Калитиново, Християново, Памукчии, Арнаутито, Белчево и др. Към архивите на Народния съд е приложен полицейски официален списък на лицата, предадени от Вельо - на брой 52 души. Във всичките му донесения винаги фигурира името на Иванка Терзиева. При тази блокада Иванка не е арестувана и е под наблюдение, тъй като Вельо я сочи, че тя има връзки с партизаните и чрез нея полицията цели да разкрие партизанския отряд и да го унищожи.
Ето какво е отразено в обвинителния доклад на Народния съд за Вельо: "По-крупните донесения на Вельо са: съобщавал на полицията имената и деятелността на Христо Мечев, Иван Господинов, Тотьо Бакалов, Иванка Терзиева, Марин Христов и др."
А в показанията си областният полицейски началник Димитров пише: "През 1943 г. Вельо Атанасов сам си предложи услугите за доноси на полицията, ако бъде освободен от арест. Давал съм му по 500, по 1000 лева, купил съм му часовник и плат за костюм."
А ето какво признава сам Вельо Атанасов: "През декември 1943 г., след като ходих при н-ка Димитров, на три пъти съм докладвал деятелността на Христо Мечев, Иван Господинов, Тотю Бакалов, Марин Христов. Разкайвам се и признавам, че няколко месеца преди свободата извърших най- голямото предателство и престъпление над моите другари."- (Протокол за разпит от 21- 31 март 1945 г.)
В резултат на предателството на Вельо са произнесени две смъртни присъди по нашия процес на Стою Чочуоли и Велко Димитров - задочно. Убити са в полицията Иванка Терзиева и Марин Христов от с. Памукчии и са арестувани и жестоко инквизирани над 80 другари от различни села - 15 осъдени на затвор, а останалите пратени в концлагер. В медицинския акт за Иванка е написано, че тя умира от болестта "синя пъпка" и в закован ковчег е предадена на родителите и.
Няколко години след 9 септември 1944 г. костите и бяха изровени от селските гробища и пренесени пред паметника й сред село. Установи се, че тя е умъртвена много жестоко: начупен череп на главата на четири места, строшени  няколко ребра, пречупен гръбнак на две места, десният й крак счупен под коляното и отделно сложен в ковчега й.
Иванка Терзиева е светица и мъченица на Пета оперативна зона. Заедно със своите две посестрими по присъда и другарки - Наталия и Гита - те са

червената "света Троица" на антифашизма

в Старозагорско.
Иванка и хилядите наши жертви още с раждането си са закъпани с кървав дъжд. Тези младежи бяха обхванати от една трагична обреченост и безпощадност. Притежаваха висока нравственост и безгранична вяра в идеала и в победния край на борбата. Иванка и всички тези младежи задружно носеха своя кръст и своята отговорност пред бъдещето, не само като амбиция, но и като реалност и взеха най-активно участие в съпротивителната борба.
Днес е повече от необходимо да споменем имената на най-близките й другари: Недю и Колю Кузманови, Георги и Иван Милчеви, Георги Желев и Тоню Сейменов от с. Богомилово, Ганчо Димов, Видю Колев, Димитър Вълев, Стефан Марков и Таню Иванов от с. Кирилово, Доша Николова, Катя Огнянова, Далила Мандаджиева, Колю Кавалджиев, Иванка Антонова, Гена Бийкова от Ст. Загора, Иван Огнянов, Генчо и Георги Събеви от с. Малка Верея, Минчо Ганчев, Иван Господинов, Милчо Хубенов, Колю Стайчев от с. Християново, Минчо Ив. Минчев-Бунтаря от с. Трънково, Профира Кондова, Стоян Митев Колев-Мужика, от с. Дълбоки, Слави Ангелов-Гочето от с. Столетово и др. Но най-близък на сърцето и душата й беше Иван Костадинов-Диката от с. Християново.
Иванка и другарите й ясно разбираха, че там, където смъртта е неизбежност, предаността е единственият подвиг. Тук, в това мрачно единство на подвига и отчаянието, се крие истинската слава на нейната героична трагедия. Това е едно трагично обаяние, без което нашата съпротива би загубила не само своята сълза, но и своята гордост.
Съучениците на Иванка бяха 16-18-годишни юноши, които имаха една голяма мечта и неосквернен идеал. Макар и юноши те бяха вече войници, бойци. Бяха с умни, чисти и неподкупни очи, живееха колективно като една огромна фамилия, където най-възрастните бяха 20-годишни. Между тях съществуваше голямо доверие и взаимна обич. Антифашистката съпротива искаше от тях много и това ги правеше сурови и отговорни. Съпротивителната борба не се интересуваше от нашите бележки по история, но ни задължаваше да помагаме на историята. Съпротивата ни отне големите игри и нашите юношеските сънища, но ни постави отговорни задачи.

Нашето детство остана недовършено

Цялото съществуване на Иванка и на нейните другари беше плод на едно опиянение, на един устрем, който ни изгаряше. И това беше голямото ни щастие. Нашето поколение имаше доверието на историята и това ни правеше възрастни.
Какво беше характерно за Иванка Терзиева?
Тя беше оптимист и едно голямо и вечно развълнувано сърце. Вярваше в живота, в другарите си и в щастливия победен край на борбата. Несъмнено тя притежаваше обща култура, благородство и самообладание. Вяра в дълга, духовна сериозност, широк светоглед и упоритост, съединени с една голяма човечност. Всичко това огрято от сиянието на обаятелната й усмивка и топлотата на добрите и очи. Имаше нещо неуловимо, нещо завладяващо в личността й, което караше всички хора да я обичат. Един черен хляб ядяхме, едни идеи ни вдъхновяваха, една цел преследвахме, една война прекърши младостта ни.
Понякога в печата се поместват материали, в които се прокарва мисълта, че жертвите на фашизма у нас са първопроходците на пътя ни към Европа. Но се забравя нарочно, че техният предсмъртен вик, тяхната идея бяха: "Смърт на фашизма", "Да живее Съветският съюз", "Да живее щастлива социалистическа България".
Да, нашите жертви трасираха пътя към Европа, но не този, който води до войнолюбците, завоевателите от НАТО и ЕС, а този, който води до Роза Люксембург, Карл Либкнехт, Телман, Виктор Юго, Луи Арагон, Екзюпери и Жан Жорес, Бърнард Шоу, Гьоте, Шилер, Ромен Ролан, Ремарк...
Днес

живеем в смутно и тревожно време

Срещу нас е застанал заканително и враждебно неофашизмът. На нашите врагове в името на паметта на Иванка Терзиева и хилядите загинали заявяваме: "Господа, нашите идеи са непобедими и безсмъртни! Нашата партия оставаше жива, когато стократно я погребваха и на гроба й пиеха кървави наздравици.
Нашите тревожни дни са богати с бунтовния и светъл гений на Георги Димитров, с песните на Смирненски и Вапцаров. Днес у нас е жив предсмъртният вик на богобореца поп Андрей и крещи последната глътка въздух на Гео Милев. Наше е ехото на предсмъртните думи, които убиха куршумите в тунела за разстрел. Наши са вълнуващите спомени за Иванка Терзиева. Наша е голямата радост и законната гордост от огромното социалистическо строителство за 45 години невероятен трудов всенароден ентусиазъм, което вие, господа, като последни разбойници и крадци разпродавахте, унищожавахте и грабихте, като доведохте огромната част от народа да подпира своя живот с просешка тояга.
Няма сила, която може да "реституира" и "приватизира" паметта на нашето време и ще дойде ден, да ще дойде време, когато порутените по най- циничен и варварски начин паметници ще ги възстановявате тухла по тухла, песъчинка по песъчинка. Кипящата мъст на борците за свобода се превръща в енергия на съвременниците за борба срещу неофашизма, за борба за безсмъртните ни идеи".
За това отдаде живота си и Иванка Терзиева!