Между литературата и смъртта

Ако научите, че в нашата страна е пристигнал голям чуждестранен писател, това няма да е Салман Рушди, а някакъв сурогат. Защото както и с толкова много други стоки, на нас ни се предлага сурогатна литература - криминални романи, любовни романи, научна фантастика, фентъзи, модерна класика. Повечето от тези автори не са толкова известни в своите страни. Парадоксът е, че това не се случва в България само от вчера.   
Салман Рушди няма да дойде като медиен герой в България по редица причини, едната е, че е осъден на смърт и живее в полулегалност. "Фетвата" беше издадена от духовния ирански вожд аятолах Рухолах Мусави Хомейни. Фетвата може да се разбира различно от шиити и сунити, но в крайна сметка в случая с Рушди се тълкува като разпореждане за убийство - на автора, както и на издателите и дори преводачите на неговата книга "Сатанински строфи", а друга подобна реакция предизвикаха "Датските карикатури" във вестник "Юландспостен".

Салман Рушди по време на среща със свои читателли

Тези, които не обичат термина "постмодерен", могат да наричат Рушди "магически реалист", един от най-впечатляващите представители на школата в наше време наред с Е. Л. Доктороу, Анджела Картър (негова лична приятелка), Джон Фаулс и други. Салман Рушди, английски прозаик от индийски произход, беше издал вече четири книги, бе носител на литературни награди, когато през далечната 1988 г. написа "Сатанински строфи".
Рушди е роден на 19 юни 1947 г. в Индия, в Момбай (тогава Бомбай), в мюсюлманско семейство. Дядо му е поет, пишещ на езика урду, баща му Анис Ахмед Рушди - юрист и бизнесмен, учил в Кеймбридж, майка му Негин Бхат е учителка. Има три сестри. Най-напред учи в Бомбай, но по време на войната между Индия и Пакистан през 1964 г. семейството бяга в Карачи, Пакистан. Като баща си, и Салман Рушди заминава за Англия и учи най-напред в престижното частно училище "Ръгби", след което следва история в Англия в кеймбриджския "Кингс Колидж" и работи в пакистанската телевизия, включва се в театрална трупа в Лондон, сътрудничи на рекламни агенции.
През 1975 г. дебютира с научно-фантастичния роман "Гримус", в който използва мотиви от прочута суфитска поема "Съвещанието на птиците", която може да е вдъхновила както "Сънят на Сципион" на Цицерон, така и "Събранието на птиците" на Джефри Чосър - това е една от характерните постмодерни техники на съотнасяне и колажиране. Фактически "гримус" е чудната митологична птица Симург.
Салман Рушди спечели най-авторитетната британска награда "Букър" шест години по-късно със "Среднощните деца",като този роман предизвика отрицателни реакции в Индия заради алегоричното представяне на историята и визирането на исторически личности от периода след освобождаването на Индия от колониалното потисничество на Англия (сред тях живите тогава Индира Ганди и нейният син Санджай). Заглавието се съотнася към 1000 деца, родени след полунощ на 14 август 1947 г., когато Джавахарлал Неру обявява независимостта.
Действието в следващия роман "Срам" (1983) се развива в Пакистан и е последван от документалната книга за сандинистите "Усмивката на ягуара. Пътешествие в Никарагуа" (1987), "Сатанински строфи" (1988) и преведената и на български език детска книга "Харун и морето от приказки" (1990).
За "Сатанински строфи", романът, с който името му остава свързано до днес, той печели наградата "Уитбред". Това е една от типичните фантасмагории-алегории на Рушди, съчетала неговия магически реализъм и историята на субконтинента. Също типично за Рушди, той разказва и "Сатанински строфи" като комедия и това основно е причина за реакцията на крайните ислямисти, които я приемат като подигравка с пророка Мохамед, на сурите в Корана, които авторът използва; и на исляма - като цяло.
Романът най-напред, веднага след издаването му, е забранен в 12 страни: Индия, Бангладеш, ЮАР, Шри Ланка, Кения, Тайланд, Танзания, Индонезия, Сингапур, Венецуела и Пакистан, не е добре приет в Малайзия. Взривени са книжарници, по улиците на Брадфорд в графство Йоркшир, Северна Англия, както и в други западни страни. Провеждат се протестни демонстрации, горят екземплярите от книгата. Аятолах Хомейни в обращение по радиото на 14 февруари 1989 г. нарече романа "сквернословие срещу исляма" и призова всички фанатизирани мюсюлмани да изпълнят смъртна присъда над писателя и неговия издател. Тогава Рушди преминава в нелегарност - до ден-днешен, вече почти четвърт век. Един от сътрудниците на Хомейни пък обещава награда от един милион долара за онзи, който го убие. Преследвани са и чуждестранни издатели на преводи на "Сатанински строфи" - норвежкият му издател е ранен, а през 1997 г. наградата е увеличена на два милиона, после на два милиона и осемстотин хиляди. На 7 март 1989 г. Иран и Обединеното кралство прекъсват дипломатическите си отношения, но по-късно официално Иранската ислямска република обяви, че фетвата няма да бъде приведена в изпълнение.
Рушди не се появява на публични места, охраняват го бодигардове, по следите му са Революционната гвардия, организацията на муджахидините на исляма, "Ал Кайда", следва неуспешен атентат с терорист-самоубиец в Лондон, но авторът продължи да пише и издава нови книги: осем романа, сборници с есета, документални филми. Последната му книга от 2010 г. е "Лука и пожарът на живота" - продължение на "Харун и морето от приказки". Когато кралицата даде благородническа титла на сър Салман Рушди на рождения си ден на 16 юни 2007 година, напрежението срещу него се усили - в Пакистан обявиха награда за главата му от единадесет и половина милиона долара. Японският преводач на романа беше убит, италианският - ранен.
Може да се предположи, че цялото това напрежение, непрекъснатият страх от наемни убийци и атентатори самоубийци се отразява ужасно върху личния живот на писателя. Той се жени четири пъти.
Салман Рушди участва понякога в телевизионни предавания. Има камео поява в "Дневникът на Бриджит Джоунс", изигра роля във филма на "Тя ме откри" наред с Колин Фърт, Бет Мидлър, Матю Бродерик и Хелън Хънт, която освен изпълнителка е и режисьорка. Не се отказва от политическите си позиции и заедно с Умберто Еко, Орхан Памук и Воле Соинка настоя пред Обединените нации да осъдят репресиите на президента Башар Асад в Сирия. От 2000 г. живее в Ню Йорк, недалече от Юниън Скуеър. Вестник "Таймс" му отреди престижното тринадесето място сред петдесетте най-големи британски писатели след 1945 г. От 2004 до 2006 г. е президент на американския П.Е.Н. Сякаш в отговор на заплахите един интелектуален опит за негова защита са почетните докторати и национални награди, които получава в Италия, Австрия, Швеция, Белгия, Индия, Ейре, Швейцария, Франция, а така също "Харвард", Масачузетския технологичен институт и др. Напоследък се забърка в скандали с фейсбук и туитър.
Любими писатели на Рушди са Итало Калвино и Томас Пинчон, признава влиянието на Джеймс Джойс, Хорхе Луис Борхес, Михаил Булгаков, Луис Каръл. Сред неговите поддръжници са значими съвременни романисти като Хари Кунзру, Пол Остер, прочутият критик-марксист Тери Игълтън, който го порица за политическата му позиция в подкрепа на военното присъствие в Ирак и Афганистан. Рушди отстоява своите въгледи, понякога силно противоречиви - приветства бомбардировките на НАТО в Югославия през 1999 г., противопостави се на нахлуването в Ирак, макар че осъждаше Садам Хюсеин.
Трудно е да се тълкува еднозначно творчески и политически този талантлив писател, но неговата нелека съдба несъмнено отразява точно света, в който живеем днес, в началото на двадесет и първи век.