Литургия на словото

Матей Шопкин

Навръх Благовещение тази година случаят ме събра на една маса с Радко Радков. Кафенето на Съюза на българските писатели шумеше до възбог, въздухът бе нажежен от политически разговори. А ние, седнали един до друг, рецитирахме стихове. По-точно - рецитираше Радко. Аз от време на време му "подавах" някой стих от "Слово за Търновград", от "Сонети" или "Византийски запеви", Радко леко потрепваше и с видима радост отпускаше своя мелодичен глас. Стиховете литваха над околните маси, над острите реплики. И с римувани криле ме отнасяха към други времена, към други епохи и пространства...
И в тия благовещенски мигове си припомних една далечна зимна вечер, озарена от светъл сняг. Тогава Радко бе поканил Христо Банковски и мен на гости. Като деца, залутани из незнайна северна страна, ние вървяхме по тихите улички на квартал "Надежда". Неусетно пред нас се разтвори гостоприемна врата. Скромна стаичка ни посрещна с дюлева тишина и с дървена маса, на която бе сложен свещник. За миг на масата изгряха три ракиени чашки. Радко запали свещта, почти шепнешком вдигна наздравица за "добре дошли". И все така тихо започна да рецитира стихове от ръкописа "Слово за Търновград". И досега помня наизуст някои от тях: "Причуди ми се град на хълма/ и светли църкви в тоя град." Или: "Озарени са нашите войни/ Търновград в небесата стои..."
Това не бе обикновен домашен рецитал. Оная снежнобяла вечер се превърна в една от най-светлите страници на моята студентска младост.
И потекоха годините!... Животът ни предопредели различни съдби и ни понесе по различни пътища. Но у мен винаги живееше споменът за първата ми среща с един талантлив поет, с един вдъхновен ваятел на поетическата реч, който бе казал за себе си, че обича да скита "като преоблечен крал". Но кой е той?
Радко Радков е роден на 31 януари 1940 г. във Велико Търново. Завършил е Духовната семинария в София и класическа филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Бил е редактор за старогръцка и латинска литература в издателство "Народна култура", преподавател по класически езици във Великотърновския университет "Кирил и Методий", завеждащ Дома за литературно творчество във Велико Търново. През 1978 г. издава две поетични книги: "Сонети" и "Византийски запеви". Автор е и на 12 драми в стихове, сред които "Балдуин Фландърски", "Хан Аспарух", "Патриарх Евтимий", "Теофано"...
За миг ще прекъсна изреждането на биографични данни. Защото в душата ми прозвънват песенните стихове, с които се откриват "Византийски запеви":
Музо, пей ми как златната мантия
се задипля край нея, кръжи!
Златоглавата мъртва Византия
във съня на морята лежи.
Не, не е нужно да познаваш докрай историята, за да потънеш в прекрасния поетичен свят на Радко Радков. Свят, изваян от вълшебната "Диктовка на ангела", свят, в който свети Константинопол - "градът на градовете, като оникс в чашката на цве-те", свят, където се въздига "Манастирът Полихрон" и царства Касиана - красивата патрицианка и знаменитата поетеса от девети век. "За мен - казва Радко Радков - Касиана е като Прекрасната Дама за Блок..."
"Византийски запеви" са неотразим и неповторим звук в съвременната българска поезия. Те разкриват образа на един горд и свободен българин, който не се смущава да застане очи в очи с могъщата и достолепна Византия и с орфически глас да запее за своята обич и възхита, за своя възторг и идеал.
Пиша думата идеал и си спомням последните стихове от "Сонети":
Тъй, без да ща, запалих над земята
три нови знака - ето ги горят:
Кошутата, Сърцето и Звездата.

Кошутата - това е милосърдието, Сърцето - Любовта, и Звездата - идеалът. Мисля, че под тези три божествени знака живее и твори поетът Радко Радков. Живее и твори - понякога светъл и радостен, понякога - гневен и отчаян. Но винаги верен на своето кредо, че "стихотворението е свещенодействие". И почти винаги - премълчаван у нас. Не случайно в една своя биографична бележка пише, че е "един от поетите на вътрешната емиграция". Слава Богу, чужденците са по-щедри. Радко Радков е лауреат на международната френска награда за литература "Солензара", връчена му в Сорбоната през 1983 г. за трагедията в стихове "Теофано". За трагедията "Балдуин Фландърски" през 1985 г. в Парижкия клуб на сенаторите е удостоен със званието кавалер на френската култура. Носител е и на църковния орден "Св. Софроний епископ Врачански" - I степен. Създаденият от него и режисьора Александър Попов Старинен театър има ярки изяви с турнетата си в Италия и Франция. По случай петгодишнината от провъзгласяването на светите братя Кирил и Методий за покровители на Европа пиесата му "Похвално слово за словото" е представена през 1985 г. във Ватикана пред папата, кардиналите, множество владици и елитна осемхилядна публика от целия католически свят...
Започнах тези бележки със спомена за "Слово за Търновград". Уви, вече толкова години тази книга още не е видяла бял свят. Но нали надеждата крепи човека. И нали самият Радко Радков пише: "Помилуй ни, Боже, помилуй ни/ щит праведен ти ни бъди!" И още: "Бе звънко и леко/ и Бог бе любов".
Да, Бог бе любов! И остава любов! Озарен от тази небесна и земна любов, поетът Радко Радков превръща творческите си безсъния в един благовещенски празник, в една безкрайна литургия на Словото!

Мерзостта на запустението

Заглъхна битката при Черномен.
Над Косово поле се вият врани.
Издъхва Полуостровът, ранен
от кривите османски ятагани.

Отекват по брега на Хелеспонт
веригите на роби и робини.
Напразно нивите очакват пот
и плод опустошените градини.

По ридовете - трупове и леш,
по друмищата - вълци остървени.
Като момците в огнената пещ
ще бъдем ли и ние пощадени?

Или ще се излее и над нас
проклятието древно на порока?
От скръбните икони плаче с глас
във скутите на майка си Отрока.
 

***

И Царевец във есента потъна
порфироносен, сърмен, златошит.
Лъчат върху запаления рид
кубетата и вечността бездънна.

В коприната на обедния час
съгледах аз сестрата на Шишмана,
от сянката на клонестия бряст
и падналите листи осияна.

Тя идеше от горния палат
по грееща в калините пътека.
И биде Слово - като полски цвят
са мимолетни дните на човека.

Из "Слово за Търновград"

_____
* На 1 септември се навърши една година от кончината на поета Радко Радков. По този повод препечатваме спомен на Матей Шопкин, публикуван в  кн. 5 на сп. "София" от 1991 г.