Самоизяждането в една партия

Тези дни бяха отбелязани 110 години от раждането и 30 години от смъртта на големия български държавник Вълко Червенков. Състоя се паметно събрание, на което представители на нашата общественост говориха за живота и делото на човека, политика и държавника Вълко Червенков. Бяха издадени и три книги, посветени на kehfldjd личност: Вълко Червенков. Към социализъм;  Вълко Червенков за себе си и своето време; Вълко Червенков през погледа на негови съвременници.
Прочетох с интерес тези книги. Няма да кажа, че бях изненадан от това, което прочетох. Съвременник съм на Червенков и помня много добре събитията, свързани с неговото име. Помня бурния му възход след Девети септември, помня Априлския пленум (2-6 април 1956 г.), който го свали от  високите партийни и държавни постове, помня изключването му от БКП, помня тишината, в която след това потъна неговото име. Но, прочитайки тези книги, спомените ми сякаш заживяха нов живот. Започнах да съпреживявам драмата на този забележителен човек - една от последните големи фигури в тази без всякакво съмнение славна негова партия, носила през годините различни наименования, но запазила - поне в ония години - непроменена своята същност.

Драмата "Вълко Червенков"

протече в две действия. През първото действие, което започна в края на септември 1944 г. (когато се завръща от Съветския съюз в България) и продължи до април 1956 г. (когато се провежда Априлският пленум), Червенков, избран за генерален секретар на ЦК на БКП и министър-председател на България, бе бурно възхваляван. През второто действие, което започва през април 1956 г. и завършва през ноември 1962 г., когато е изключен от БКП, Червенков бе също така бурно обхулван. Той и единствено той бе виновен за създадения култ към личността му, той и  единствено той бе виновен и за допусканите в ръководството на партията и държавата грешки. Всички решения - и добрите, и лошите - бяха приемани колективно от Политбюро и ЦК, но сега вината за лошите решения бе стоварена само върху него. Болезнено тъжното е, че най-близките другари на Червенков, които и най-много го възхваляваха, по-късно, когато се очертава възможността той да бъде низвергнат, най-много го обхулваха. Всеки от тях тичаше да хвърли съчката си в кладата, на която Червенков бе поставен. Единствено Тодор Павлов е казал две добри думи за него, но те не са успели да променят посоката на отприщения кален поток. Това бе първото голямо самоизяждане в партията на социалистите.
Дейно и може би решаващо участие в безогледната разправа с Вълко Червенков - няма как да се скрие това,

е имал Тодор Живков

Но за зла участ неговата съдба буквално повтори съдбата на Червенков. Сценарият се повтори наистина с ужасяваща точност. В началото - от Априлския пленум през 1956 г. до ноемврийски пленум през 1989 г. - Живков се радваше на неудържим възход и в партията, и в държавата: той става генерален (първи) секретар на ЦК на БКП, министър-председател, председател на Държавния съвет. След това - от Ноемврийския пленум и особено след Декемврийския пленум 1989 г. наблюдавахме неудържим срив в неговото обществено битие. Отнеха му всичко, след което унизиха и него, и държавата ни, като го изпратиха на съд - да отговаря той, държавният глава, за раздадени някому жилища. Осем години в нарушение на всички писани и неписани правила го държаха арестант. Приписаха му много от собствените си грехове.  Забравиха, че каквото е ставало в държавата, е ставало с тяхното съгласие. Изключиха го, разбира се, и от партията му. Това бе второто голямо самоизяждане в партията на социалистите.  
През 1991 г. младият Жан Виденов бе избран за лидер на БСП, а на 25 януари 1995 г. - и за министър-председател на България. Това стана в изключително трудно за България време. Така наречените демократични сили подложиха икономиката ни на истински разгром. Каквото не можеше да бъде откраднато, бе разрушавано. Открито саботираха усилията на социалистическото правителство да стабилизира икономиката. Стоки от първа необходимост изчезнаха, стана трудно снабдяването дори с хляб. Интензивно разпространявани слухове дискредитираха банковата система. Левът се срина. Положението стана неудържимо и на 21 декември 1996 г. Жан Виденов подаде оставка и като министър-председател, и като председател на БСП. Дотук нищо особено. Особеното се прояви по-късно, когато

Жан Виденов бе оставен да отговаря сам

за "провала" на своето правителство (който всъщност бе провал не на правителството, а на България). Малко хора от правителството застанаха зад него. От Жан Виденов се отдръпна и новото  ръководство на БСП - то не направи дори опит да  защити политиката на неговото правителство. Напротив, това позволи да се мисли, че единствено Жан е виновен за възникналите в страната ни проблеми. Този подчертано честен млад човек със сериозен политически потенциал бе предоставен на злобата на безогледния враг. Той бе изолиран, около него създадоха социален вакуум. Не искаха  и да знаят какво става с него, задоволиха се с подчертана небрежност да съобщят, че бил членувал в N-ската партийна организация. Това бе третото голямо самоизяждане в партията на социалистите.
На 17 август 2005 г. бе съставено 86-ото правителство на България, оглавявано от

председателя на БСП Сергей Станишев

Това правителство, съставено от представители на три  партии - БСП, НДСВ и ДПС, постигна някои сериозни успехи в своята вътрешна и външна политика. България бе приета в Европейския съюз, повишен бе значително стандартът на живот, почти двойно бе увеличена средната работна заплата - от 354 лв. през 2006 г. на близо 600 през 2009 г., сериозно увеличени бяха и пенсиите, при което минималната пенсия от 85 лева стана 136 лв. Бяха взети  мерки, стимулиращи икономиката. Науката и образованието получиха чувствителна подкрепа - от БВП за тях бяха отделени 4,2 процента. Но въпреки тези успехи в изборите през юли 2009 г. БСП претърпя сериозно поражение: за 41-ото Народно събрание тя успя да получи едва 40 мандата (срещу 82 в 40-ото НС). Поражението не изненада никого. То бе програмирано от проявената безпомощност пред разрастващата се корупция. (Нищо не може да срине едно управление така, както моралната недостатъчност.) Освен това, поставена в клещите на коалиционните си партньори, тя не можа да осъществи всички свои управленски възможности. След като осигури влизането на България в ЕС, БСП трябваше да излезе от коалицията с ония две партии, които я обремениха със собствените си недостатъци. Тя продължи да носи чуждите грехове.
Стара истина е, че победата има много бащи, а поражението само една майка. В управлението участваха много представители на БСП, но никой от тях не поиска да признае собствения си принос за претърпяното изборно поражение. Виновният се оказа само един и те вкупом тръгнаха да искат неговата оставка. В ход е, с други думи,  четвъртото голямо самоизяждане в партията на социалистите.
Питам се, не виждат ли тия хора, че самоизяждането не може да доведе до самовъзраждане на партията. Не разбират ли те, че като вървят от едно самоизяждане към друго, един ден ще изчезнат. Би трябвало най-после да се поучат от собствената си история. Не оставката на този или онзи ще реши проблемите на БСП. Необходимо е цялостно преосмисляне на нейната същност. Ако иска да има бъдеще, БСП трябва да се върне към своите корени, към онази велика идея, която оправдава нейното съществуване. Безусловно необходимо е БСП да намери собствената си идентичност. Тя трябва да е партия не за себе си, а за трудовите хора, за ония хора, които искат да живеят в общество на социалната справедливост, в общество без експлоатация на човек от човека, в общество без насилие на една обществена група върху друга, с една дума - в едно социалистическо общество.
Ако БСП пренебрегне очерталата се необходимост, великата социалистическа идея ще я изостави, за да се прехвърли в друга партия, чрез която ще продължи да търси своята победа. Защото самата тя е безсмъртна.
Във всички случаи БСП трябва да осъзнае своята отговорност пред нашето общество. То изпитва подчертана потребност от нея, доколкото тя, поне засега, е основната сила, която може да се противопостави на крайно десните, фашизоидни сили у нас.