Пенсионната реформа - новият законодателен шум

От досаден предизборен шум пенсионната реформа преминава вече в законодателен шум. Почти всички партии предлагат решения на една задача, която при съществуващото икономическо положение и при господстващата политическа система, е в крайна сметка нерешима.
Една пенсионна реформа би имала смисъл, ако в своето действие увеличи чувствително унизително ниските пенсии на българските трудови граждани, работили цял живот, за да получат накрая пенсия от 200-250 лв. Не виждам каква трябва да е тази пенсионна реформа, която би могла да подобри поне в някаква степен статуса на българския пенсионер. Високата пенсия е проекция на високия национален доход, какъвто нашата мършава икономика не е в състояние да осигури. Необходима е освен това и съответна законодателно изразена политическа воля, каквато у господстващата у нас буржоазия не съществува. Достойна пенсия трудовият народ може да очаква само от една своя власт, власт на трудещите се.
Сериозна пенсионна реформа не може да се очаква и поради съществуващото днес партийно  многообразие в българския парламент, което многообразие непрекъснато преминава и в политическо противоборство. Българският парламент в огромната си част е не само

противонароден, но и дълбоко корумпиран
   
Каквито и решения той да приеме, те ще обслужват не българските граждани, а интересите на определени корпоративни слоеве. На този парламент не може да се гласува никакво доверие.
    Само преди четвърт век ние имахме великолепно действаща пенсионна система, която осигуряваше достойни старини на всеки завършил трудовата си дейност гражданин. Мъжете се пенсионираха на 60 години, жените - на 55. Пенсията се изчисляваше не по някакви швейцарски, чилийски или точкови системи, а по възможно най-простия, разбираем за всеки обикновен човек начин.
 Всеки гражданин посочваше в съответна  декларация трудовото си възнаграждение през последните 15 години, от които той определяше ония три години, през които трудовото му възнаграждение е било най-високото. Върху основата на възнаграждението през тези три години се определяше и пенсията, която обикновено възлизаше на около 60-62 процента от средното възнаграждение през посочените три години. При това положение всеки предварително можеше да знае каква ще бъде приблизително неговата пенсия. 
Аз самият през 1988 г. се пенсионирах като старши научен сътрудник в БАН със заплата малко над 400 лв. Пенсията, която получих възлезе на 270 лв.

Това бяха много пари

Посрещах, без да се ограничавам, всички свои потребности с 170 лв. и спестявах всеки месец 100 лв. Със 100 лв. можех да отида и да се върна до Москва или Берлин, с 20 лв. можех да пътувам със самолет до Бургас. За автобусен билет плащах 6 стотинки, за хубав типов хляб от 1 кг. плащах 15 стотинки и пр., и пр. За един лев можех да отида на концерт в зала "България". Минималната пенсия възлизаше на 100 лв. (после се увеличи на 120 лв.), която беше наистина малка, но все пак достатъчно да се преживява.
Ще предложа на вниманието ви още по-впечатляващ случай, за който вече, мисля, съм писал. На пръв поглед случаят изглежда  невероятен, поради което един седесар, бившо ченге, сметна за възможно до го подложи на подигравателен коментар, но той е самата истина (не всякога съм имал куража да кажа истината, но никога не съм лъгал!).
През 1959 г. баща ми се пенсионира като главен счетоводител на циментовия завод в Батановци. Пенсията му бе 93 лв. Същата година есента аз заминах аспирант в ГДР (Лайпциг). В продължение на повече от две години моята издръжка в Лайпциг бе осигурявана от баща ми. На мен ми изпращаше 46 лв., който бяха равни на 200 ДМ, а той и майка ми живееха с 47 лв. Никак не ми бе лесно. Имаше дни, в които ходех по улиците на Лайпциг гладен, но успявах все пак да преживявам (в ГДР животът бе сравнително евтин). Едва третата година, немците, по чиято вина се забави защитата на дипломната ми работа, ми отпуснаха стипендия от 480 лв., които ми позволиха да заживея нормално. Трудно преживяваха със своите 47 лв. и моите родители, но преживяваха.
Искам сега на висок глас да запитам: кой пенсионер в България днес би могъл с една само пенсия да издържа син аспирант в друга държава? Днес пенсиите не стигат да изхранят един-единствен човек, та камо ли да се отделят средства за трети човек, макар и син или дъщеря.
 Тази великолепно действаща пенсионна система, заварена на Десети ноември, бе срината. Тя бе срината по внушение отвън. В страната ни пристигна специален екип от американски икономисти (Ран и Ът), които с помощта на някои наши икономисти очертаха розовия път към бедността и мизерията. Промишлеността бе разграбена, земеделието бе унищожено в буквалния смисъл от престъпни ликвидационни съвети, а по съвета на някои държавни ръководители с подчертана умствена недостатъчност земята бе върната на собствениците в реални граници, което направи невъзможно тяхната обработка. Селото западна и започна да изчезва като демографска единица. Самият български народ започна да чезне. В годините на социализма бяхме почти 9 млн. души, днес при условията на "демократичния" капитализъм сме под 7 млн. В България просто

не съществуват условия за живот

Сега, след като изпуснахме питомното, се полагат усилия да хванат дивото. Предлагат ни сложна пенсионна система, в която освен НОИ лицата, родени след 1959 г., ще могат да участват и в частни пенсионни фондове. Каква красива  приказка. Пенсии оттук, пенсии - оттам, човек да се чуди какво да прави с парите си. Бъдете обаче уверени, че каквито и пенсии да получавате, по-добре няма да живеете.
Пенсионната еквилибристика сама по себе  си не е в състояние да увеличи реално пенсиите. И при едната, и при втората, и при третата пенсионна система по-високият размер на пенсията ще може да дойде от по-високия национален доход. Ето защо вместо игра на "пенсионни фондове" и тюхкане по изтърваната "пазарна пенсионна система", трябва да се заемем с реиндустриализацията на страната. МОЛ-овете няма да ни изхранят. Ще ни изхрани собственото производство, собствените предприятия, заграбени преди всичко от чужденци, които печелят от тях милиони, а на нас оставят дребни стотинки. Нека положим всички усилия да си върнем това, което с измама ни отнеха. 
 В защита на своите интереси, на своето бъдеще, нашето и на децата ни, трябва да се вдигнем на икономически бунт.

Нека Гърция ни бъде пример

Трябва да се разбере, че ние сме в Европейския съюз, не за да му предоставяме евтина работна ръка (черни работници и бели робини), а не на последно място и безплатно пушечно месо. В ЕС трябва да сме пълноправни членове, които на общо основание ползват благата, които произтичат от една изпълнена уж с човечност икономическа общност.
Напред към Гърция!