Стадионно мислене
/ брой: 66
В тази почти тригодишна колонка никога не съм употребил местоимението "Аз". Въпреки че съм имал доволно всякакви причини за такава изява. Моята личност не е толкова значима, за да стигна до подобна употреба. Но в петъчния брой на ДУМА се появи авторов материал, в който се твърди, че съм приел с въодушевен ентусиазъм номинация в президентската кампания, а после безпричинно съм се отказал от нея. Излиза, че някой е повлиял за такава бърза промяна, или че суетно съм си търсил името в подобни номинации. Всеки, който добронамерено ме познава поне от 5 години, би забелязал моята нелюбов към началническите позиции и самоизтъкващи похвати. Разбира се, самата номинация индикира престиж и в това няма нищо укорително. Но едно е да те споменават в разни комбинации, друго е да твърдиш, че искаш в такава комбинация да си определящ фактор. Така поне съм живял досега и често съм изтъквал нечии качества, игнорирайки себе си. Отбелязвам това като предизвикана и почти принудителна реакция. Тук не става дума за мен, а за самата техника на целенасочени селекции при подобни случаи. Този въпрос би бил нищожен за всички, ако не беше част от една обща атмосфера, която не е дошла от вчера и няма да свърши утре. Хората често прожектират собствените си щения и дори пороци върху другите. Това им изглежда не само логично, но и естествено. Те дори и не забелязват такава особена зависимост. Въпрос на реакция при възпроизвеждането на подобни случаи.
В нашите съвременни възприятия за средата, в която живеем, "Азът" е винаги прав, докато "Те" са отговорни и виновни за всичко. Някога Невил Чембърлейн пое цялата вина за агресията на Хитлер върху себе си и оповести нашироко това, прощавайки се с иначе нелошата си политическа кариера. Защото да признаеш едно поражение, се изисква не по-малко мъжество, отколкото да консумираш победата. От лично качество такава самокритичност може да стане и колективна добродетел. Така поне направиха германците и японците след края на Втората световна война. Тъкмо по този начин те се завърнаха като значимост на световната сцена и в световната история.
В оценките на нашето минало ние не можем без коварен враг, който изпитва особена злоба към българите. Ние сме винаги прави, другите винаги зли. Очевидни идиотщини се представят за реакция спрямо чужди, но далеч по-зловещи начинания. Баналната рефлекция, че вината е на "цар Фердинанд и българската буржоазия" вече не се появява както при предишните обяснения. Но темата за вечната и всеобхватна вина на другите остава. Това е част от общобалканското разбиране на историята, което срещаме и сред съседите. А районите като Скандинавия, Централна Европа и Иберия отдавна са позабравили историческите си кръвопролития. Ние още водим балкански войни. А има ли нещо по-благотворно от добросъседските отношения? Има ли по-парализиращ фактор от търсене на исторически реабилитации и корени като обяснение на съвременната ни безпомощност.
Помните ли с каква неприкрита радост една значителна част от нашето общество прие бомбардировките над Югославия през март 1999 г. Не на друго място, а в двете крила от външната страна на Софийския университет имаше надпис "Смърт на сърбите!" Голяма храброст далеч от бомбите. А какво спечели България от разорението на Сърбия? Престиж, територия, уважение, стопански облаги? Днес приблизително по същите места има надписи срещу турците, циганите, кой знае защо срещу гагаузите, "българофобите" и пр. Е, това също ще си замине в прах от изстъпленията на "Златната младеж!" А Хр. Ботев бе категоризирал такива изяви с фразата "Механите нам са тесни!" Колко лесен е такъв кръчмарски бабаитлък. Защо не съпоставим тази врява с тихия героизъм на онези, които са отивали на заколение без крясъци? Как биха се отнесли днес самите те към професионалните крясъци, подплатени с нищо непредизвикващия опасности кариеризъм?
Ние сме вечно недоволни. Изпитваме неприязън срещу всичко, което не идва от нас. Една значителна част от нашето общество е против влизането в Европейския съюз на всичките ни останали съседи - Турция, Македония, Сърбия. Това ми напомня историята за коминджията и един негов орган. Има ли за нас поне един поносим съсед? Като че ли основната задача на нашето благоденствие е предпоставката да мразим. Защото дори и справедливата кауза може да бъде опорочена, когато методиката на нейната реализация е непривлекателна. Така бяха временно и условно "заобичани" диктатори като Саддам Хюсеин, Милошевич и сега Кадафи. На стадиона всичко е просто. На мач твоят отбор е винаги прав, противникът винаги е виновен! Но това не променя резултата, ако си загубил играта.