Кой нам кравай в ръце, той нам леля
/ брой: 264
Всеки малък народ често преувеличава собственото си значение. Най-вече чрез история, която утешава настоящето. Тази склонност се проявява и в обратна посока. Един неудовлетворен народ преувеличава заинтересоваността на Големите фактори и Великите сили към него. Това е част от компенсаторната рефлексия при липса на собствени възможности. Помните ли израза през Караибската криза: "Куба, Кула е с теб!?" Беше иронично, но не е толкова далеч от същността на нашето самочувствие. С изключение на "българската криза" 1886-1887 г. България никога не е била център на европейската политика. Тогава нанесохме неочаквано поражение на Русия, но само в смисъл на престиж. Дотук добре, но после ситуацията се променяше. Стеснителното е, че онези, които тогава така разпалено одобряваха и поощряваха нашата съпротива срещу руската намеса, в решителния час на политическите избори във войните се съюзиха тясно тъкмо с нея. Против нас. Ако има уроци на историята, то този е най-показателен като предупреждение. Руско-българските отношения често са строени върху чувства. Невинаги здравословни. Още не разбирам какво спечели Русия от онази война, която наричахме Освободителна, а днес я третират като окупация. След като руската армия, издържала се с продоволствие тук от собствения си джоб, се натовари на шлеповете и се завърна, настъпи онази политическа, стопанска и културна преориентация на новата държава, която се прояви само няколко години след Освобождението и която бе предсказана от Ф. Достоевски. Оттогава се засилиха темите за "имперските интереси" на Русия. Защо Холандия и Белгия да имат, а тя не, това не разбираме. Както днес защо Одеса не е руски град, а фолклендският остров е английски също. Защо Русия е длъжна да освобождава България и то наведнъж, но непременно без интереси също не разбираме.
Все горчиво се оплакваме един срещу друг. Едните, че сме неблагодарници, а от другата страна, че не са ни "дали" достатъчно. А имаше недалечно време, когато се надпреварвахме да спорим кой кого обича повече. Това да не са били само неколцина българомразци. Собствено, политическата русофобия у нас се пръква в лоното на русофилията. Колкото и парадоксално да изглежда това. Бяхме като неравностойни, но ревниви любовници. Донорът Русия не ни дава достатъчно. Тогава я упрекваме, дори намразваме. Твърдяхме, че граф Ото фон Бисмарк е освободил България. Тези лъкатушни втурвания имаха само териториално-политически измерения. Тогавашна Русия не беше идеал за подражание. Нито един от нашите възрожденски дейци не е имал за идеал самодържавната действителност като модел на бъдещото ни държавно управление. Всички гледаха към Швейцария. Макар че дори и кравите ни бяха различни. Но това са различни състояния и различни идеи. От друга страна, българите завинаги запомниха как барон Каулбарс крещеше по време на нашето безкняжие, че Русия е проливала кръв за тези негодяи и касираше избори. Така че прагматизмът, за когото така често говорим днес, изобщо го нямаше. Той бе заместен от огорчения, при които все едните се чувстваха измамени от другите. Нашата лабилност дразнеше не само руснаците. Във Виена ни смятаха за русофили, в Петербург за австрофили. Но когато приемеш с договор руския император за арбитър във война, а после се отмяташ от това предварително задължение, защото не ти е удобно решението, точките и думата в българските представи за договори стават все по-изменчиви.
Днес таксуваме нашето транзитно пространство едва ли не като благо и услуга на руснаците, което ще премислим как да продадем. Като че ли става дума за панагюрското съкровище. Но внимание, да не ни се месят! Само ние ли ще бъдем зависими от това трасе или и другите и самите те. Страхът да не се "минеш" тук е изведен в патриотично настръхване. А става дума за тръби, а не за продажба на мощите на св. Иван Рилски. Трябва да печелим от транзита като всички останали. Но да го представяме като героична отбрана на независимост или като тарикатско надхитряне е не само непривлекателно. То е и тревожно. Нямаме име на държава и общество образец за спазвани ангажименти и дадена дума. Заслужено или не. "Кой нам кравай в ръце, той нам леля", казваше един възрожденец в свободна България. Така е, когато не можеш да си изпечеш сам кравай. Днес този аргумент, поне показно, е химнът на нашето външноикономическо поведение. Но краваи не дава всеки. И веднъж поднесени, те все пак накрая остават изядени.