Акценти
Докато мъдрите се намъдруват
С решението за Ерусалим Тръмп може да предизвика не по-малък хаос и кръвопролитие от онова, което последва военната интервенция на Буш в Ирак
/ брой: 242
Каква случайност! Или закономерност: сегашната криза в Близкия изток се разиграва точно 100 години след декларацията на британския външен министър лорд Балфур за "създаване на национално огнище на еврейския народ в Палестина". "Националното огнище" се превърна в международно призната държава след Втората световна война отчасти като морален акт в памет на шестте милиона евреи - жертва на нацизма. В историческото си отечество се стекоха милиони евреи главно от Европа, но там те завариха установило се от векове палестинско население. И последваха войни. Първата - веднага след създаването на държавата Израел през 1948 г. Национализацията на Суецкия канал от египетския президент Насър през 1956 г. е последвана от нескопосана военна операция с участието на Великобритания, Франция и Израел. После - Шестдневната война от 1967 г. След нея нов конфликт - войната "Йом Кипур" в 1974; две нахлувания в Ливан - 1978 и 1982 г., когато Бейрут стана първата арабска столица, превзета от Израел. Две интифади - бунт на палестинците с камъни, сега сме на прага на трета. Безброй резолюции на Съвета за сигурност, посветени на арабско-израелския конфликт, като се почне от резолюция № 242 и се стигне (засега) до № 1397. Петима лауреати на Нобелова награда за мир от региона - израелският премиер Менахем Бегин и египетският президент Ануар Садат през 1978 г., Ясер Арафат, Ицхак Рабин и Шимон Перес през 1994 г. Лауреатите вече не са между живите: Садат и Рабин бяха убити от противници на миротворческата им дейност, останалите се разделиха с живота по естествен път. Стотици часове на СС на ООН, посветени на мирното уреждане на близкоизточния конфликт, международни акции за солидарност с палестинците. Посреднически мисии и совалки - от Филип Хабиб през осемдесетте на миналия век до Де Мистура понастоящем.
И бомбата от последните дни - американското посолство в Израел ще бъде преместено от Тел Авив в Ерусалим. Следват помпозни декларации, сякаш писани под индиго. Най-пресните: "Съюзът (EС) изразява сериозна загриженост... Полагат се усилия за постигане на траен мир и сигурност в Близкия изток", обявява с подчертано сериозно изражение "външната министърка" на ЕС Федерика Могерини. Като ехо българското МВнР анонсира, че сме "в подкрепа на усилията за възобновяване мирните преговори за намиране на решение на конфликта на основата на принципа за две държави..." Най-добър коментар на пустословия като цитираните са думите на съветника на великия имам на джамията Ал Азхар в Египет: "Американското решение показва колко неспособна е международната общност да помогне за решаване на конфликта."
С обявяване на решението за признаване на Ерусалим за столица на Израел и преместване там на посолството на САЩ Доналд Тръмп стана поредният американски президент, чиято намеса слага решителен отпечатък върху обстановката в Близкия изток. Посредничеството на Джими Картър беше решаващо за първия Кемпдейвидски мирен договор между Израел и арабска държава, скрепен с подписите на Менахем Бегин и Ануар Садат. А Бил Клинтън "кумува" на "споразумението от Осло", като подбутна Рабин да подаде ръка на Арафат. Тогава, през 1978 и 1993 г., Картър и Клинтън заслужиха признанието за посредническата си роля, сега решението на Тръмп стана прицел на всеобщо неодобрение и гняв - на първо място, от арабския и мюсюлманския свят, но също от ЕС и ООН. Единствено доволен остана Тел Авив. И не трябва да се подминават с лекота твърденията на израелския премиер Нетаняху, че текат сондажи американският пример да бъде последван от други държави.
Реакцията на палестинците е напълно естествена. В Ивицата Газа и Западния бряг пак горят автомобилни гуми, израелските полицаи обстрелват с гумени и бойни патрони замерящите ги с камъни, влизат в действие водните оръдия и задушливите газове. "Хамас" зове за трета "интифада". Пламъкът на най-стария конфликт на планетата припламва с нова и непредвидима сила. С едно политическо решение Доналд Тръмп е на път да предизвика не по-малък хаос и кръвопролитие от онова, което последва военната интервенция, предприета от предшественика му Буш в Ирак. А също и интервенцията на САЩ, Франция и други западноевропейски държави в Либия: десетилетия вече размирици, атентати, произвол, десетки хиляди убити и ранени, разруха, бежанска вълна. Към Европа, не към САЩ - напоследък Вашингтон дори по законов път затвори достъпа до страната за емигранти от няколко близкоизточни държави.
Така ще е докато в Брюксел продължават да мъдруват кое е морално укоримо и кое не, кое е съобразено с европейските ценности, толерантни ли сме към еднополовите бракове и осъждаме ли достатъчно енергично сексуалните посегателства. Извършвани не само от Кевин Спейси навремето, но и сега от пришълци от различен от нашия свят. Попаднали сред нас не по своя воля, а прокудени от родните си места от бомбите на Буш и от дипломатическите салтоморталета на Тръмп.