Идва поколение от умни и красиви млади хора

Антон ДОНЧЕВ е роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. Завършва гимназия във Велико Търново (1948) и специалността "Право" в Софийския университет (1953). След завършване на висшето си образование се отказва да служи като съдия и става писател.
През 1961 г. излиза първият му роман "Сказание за Самуила..." Няколко години по-късно (1964) излиза романът му "Време разделно", с който става един от най-известните съвременни български писатели. Книгата е преведена на повече от 30 езика в тираж от милиони екземпляри. Към нея проявяват интерес филмови продуценти от Италия, САЩ, Германия, Франция и Русия. Получава номинация от американската фондация "Джеън и Ървинг Стоун" за най-добър исторически роман, издаден в САЩ. След нея излизат още няколко романа на писателя "Сказание за Аспарух" в 4 тома (1981-1994), "Странният рицар на свещената книга" (1998),  "Трите живота на Кракра", с които си спечелва името на един от най-големите съвременни световни автори на исторически романи.
През 1999 г. е награден с литературната награда "Балканика". Носител е на орден "Стара планина" и на най-високия шведски орден за чужденци "Полярна звезда", а през 2004 г.  е удостоен с Голямата награда за литература на Софийския университет "Св. Климент Охридски", с редица други престижни български и чужди награди.

- През последните 20 години страната ни преживява драматичен срив. Резултат на какво е според тебе това пропадане?  
- На липсващото равновесие между духовно и материално. Някога българските воини са носели боен пояс. От нас са го взели и в други армии. И така се е наричал: "Български пояс". Но чуждите армии не са знаели какво означава за нас поясът. Tой е бил за българите нещо свещено. Това, което е под пояса - принадлежи на земята. Tо е материалното. Онова, което е над пояса, принадлежи на небето - то е духовното. Над пояса е сърцето, над него са очите, ушите - т.е. сетивата, по-нагоре - мозъкът, умът на човека и т.н.
През последните 20 години ние си вдигнахме пояса много нагоре, докато стигна до гърлото и започна да ни задушава. Ние не обръщаме внимание на това, че всъщност основното в живота на човека и обществото е духовното. Материалното, за да стигне до личността, до човека, трябва да мине през духовното. А забележи за какво става дума у нас и за какво се говори непрекъснато, към какво се стремим - към материалното, като че ли не подозираме за съществуването на духовното. И най-лошото е, че продължаваме да си вдигаме "пояса" все по-нагоре и по-нагоре. Дай ни да мислим за краката; за това, което е между краката. Никой не казва да не мислим и за това. Но хвърляш, да речем, една монета. От едната страна тя има цифра, а от другата - герб, образ на светец, император или каквото и да е. Едното е материалното, а другото - духовното. И каквото и да ни се пада, избираме все материалното.
- Ти често казваш, че без развитие на духовното, на културата трудно можем да излезем "на светло"?
- Да, казвам го и го повтарям, че без духовност, без култура нищо не може да се постигне. Ние говорим за културата като отглеждане и развитие на човека - да го подготвим да израсте, да се развие, да се извиси интелектуално, за да е полезен на обществото. Нещо повече - германската философска мисъл прибавя към културата и икономиката, икономическата грамотност.
На първо място в тази култура трябва да е отношението към земята. Не можеш ти да занемариш културата за обработване и култивиране на земята. Не можеш една кръвоносна система за напояване, водоснабдяване и пр. да я унищожиш в името на абсолютно нелогични и налудничави идеи. Не може една икономическа култура, която е създавана в продължение на 40-50 години; една наука и едни умове, които са "отглеждани" за същото време, да ги унищожиш, да ги ликвидираш. Това е равносилно на лудост. Това е лудост! А туй пък, което се случва днес с българското слово, това е някакъв кошмар!
- На едно място казваш, че е паднал покривът на българската къща. Не са ли разбутани и темелите на нашия дом?
- Трагедията на разговори като нашия е тази, че с няколко думи се опитваме да кажем нещо, което може да се напише в томове. Всичко у нас през годините на така наречения преход е разбутано, разбира се, из основи. Не може, след като е имало подобно "земетресение" и е паднал покривът, да не се разклатят и основите. Но нещата са много по-дълбоки и много по-страшни, те са много по-трагични и оптимистични.
 - Какво те обнадеждава все пак?
 - Това, че в България в момента расте едно прекрасно поколение. Като пътувам из страната, непрекъснато се срещам с млади хора. Залите почти навсякъде са пълни с одухотворени лица, с красиви и умни млади хора. Така например в един град с население от 30 000-40 000 души - 92 на сто от младежите, които завършват гимназия, отиват да следват. Но след като завършат следването си, 22 на сто от тях напускат България. Хващат ги още от ученическите скамейки, вербуват ги, както искаш го назови, но на всеки пети български ученик се предлага да напусне страната, за да отиде да учи, да живее и работи в чужбина.
- Това не е ли поредното обезкървяване на нацията, на страната?
- Нещата пак са много по-дълбоки, отколкото може да изглеждат. България най-напред е създадена като държава, преди да е имало народ. Сливат се няколко етнически общности. Върху тяхната основа се създава една много силна държава. По-късно словото, писмеността правят от народа ни народ. Когато през X век византийският император Василий II се опитва да "укроти" България, не успява. Той я впряга в едно рало заедно с Ромейската империя, но от IX-X век имаме държава, имаме царство на българския дух. Оттогава само 300- 400 години съществува българска държава, която има граници, армия, страж, всичко. През останалото време нямаме държава, но съществува България. Така до ден днешен имаме българска държава. През последните 20 години от нея са се откъснали достатъчно големи компактни маси: 200 000 българи живеят в Гърция, 200 000 - в САЩ, 150 000 - в Испания, 100 000 - в Италия... "Пламъкът" идва оттук, от България, но кладите се "палят" там, в тези държави. И тези маси са все части от царството на българския дух. И ние трябва да направим така, че тези българи да останат част от този дух. Нека не гледаме толкова трагично на факта, че много българи напускат страната. Вместо да се вайкаме, по-добре е да мислим как тези хора да останат българи, как да бъдат запазени нашите ценности, които те пренасят със себе си в чужбина.
- Да, но фактите говорят тъкмо обратното, че българите, които живеят в чужбина, много по-бързо и по-лесно биват асимилирани, отколкото другите народности?
- Мисля, че това е признак на култура. Колкото по-бързо една народност се приобщава към друга нация, толкова по-добре. Въпросът е тези хора да останат част от българския дух - да си помнят езика, да четат български книги, да се интересуват от България, да вземат участие в нашия политически живот. И най-важното - да имат абсолютното съзнание, че като българи са нещо уникално и неповторимо, че с тяхното изчезване изчезва един инструмент от световния оркестър. Изчезнем ли, няма да има повече българи. 
- Значи ти си оптимист за бъдещето на България?
- Какво значи оптимист? България съществува такава, каквато е. България ще си разтърси главата, както е казано и в Библията: "И Бог като пиян ще се надигне от масата, ще разтърси глава и ще удари с ръка върху масата." Българският народ ще си разтърси главата. Невъзможно е да дреме в това пиянство.
- То като че ли не е толкова пиянство, колкото летаргия?
- Във всеки случай народът си е опрял челото на масата и не иска да си вдигне главата, за да види какво става около него, но рано или късно ще го направи. Идва ново поколение от млади интелигентни хора, а ние, възрастните, им отваряме вратата към една неразтребена и объркана България.
- Но нещата като че ли са много по-сериозни и по-тежки?
- Точно затова ще кажа, че в шахматната игра е важна позицията, в която сме - с какви фигури разполагаме, къде са ни конете, държим ли центъра, на кой фланг ще нападаме - наляво или надясно. Имаме Българска академия на науките, притежаваме научен и интелектуален потенциал. Тези хора трябва да бъдат събрани и запитани - къде сме и накъде отиваме, какво става и защо става? Да се разберем и по въпроса за българската статистика, да видим какво се крие зад тези невероятни несъвпадения между това, което е, и онова, което се отчита. Защото нещата не са тези, които се водят по статистика. Българският народ е много различен. Той в едно отношение е по-добър, а в друго - по-лош, но статистиката не отразява това, което се случва с него.   
- Добре, ние ще си направим достоверна статистика, но след като ни липсва адекватна политика, как ще променим нещата?
- Политиката не хвърчи във въздуха, тя е в умовете на политиците.
- Значи ни липсват личности, които да осъществят тази политика?
- Не, личности има. Проблемът е в културата на обществото. Колкото по-висока е неговата култура, толкова по-добре. Нищо по-лесно не се манипулира от нискокултурни и недостатъчно интелигентни хора. Силата и слабостта на българския народ е в това, че той продължава да бъде изключително интелигентен. И най-голямото му преимущество се превръща в пречка за неговото сплотяване. Интелигентността на българския народ му пречи да се обедини около една идея. На второ място- липсата на хора, които да вдигнат този народ.
Ще си послужа с един пример от историята. Навремето се води битка, а не може да се разбере къде е левият и къде десният фланг, кой ще поведе войската към победа. И тогава се оттегля един от войводите и на най-близкия хълм си забива знамето.  Всички гледат, гледат и току извикват: "Ето го там е войводата Ивац!" Лека-полека започват да напускат полесражението и по едно време се вижда, че на хълма всички са при войводата Ивац.
Пътят на народа е пътят на един керван. Той е длъжен всяка вечер да сече дърва, за да пали огньове, всеки ден да копае гробове за мъртвите, а като стигне река, да прави мост, но в същото време този керван трябва да има звезди и съзвездия, към които се движи. Най-напред трябва да разберем къде са ориентирите, към които се движи българският народ. Защото днес, както и вчера, се приказват много неща, но няма "забито знаме", около което да се събере народът. Национална доктрина? - Няма. Национални идеали? - Като се чуе за това, всички се свиват. Но нека си кажем и най-важното. В момента в целия свят и в България се води битка за човешки души. Битката е за душите на хората.
Освен всичко друго - онова, което много ме плаши, това е, че в България с народа се разговаря на "ти". Към народа управникът трябва да се обръща с думите: "Ваше величество, мой народе!" Не можеш да управляваш този народ и да не изпитваш чувство на дълбоко уважение и преклонение към него. Особено когато този народ е на 1200- 1300 години и е народ, създаден от словото.
На тази земя са били прабългари, славяни, траки, келти, узи, мизи, 20-30 народа - къде са те? - Нещо да е останало от тях? Но ние сме тука. Имаме един великолепен, един невероятен език за общуване помежду си, със света и Бога. Имаме деца, които непрекъснато се раждат и носят гените на толкова народи и цивилизации. Виждаш ги колко са различни, колко са интелигентни и красиви, умни. Е, разваляме ги, но на другия ден, слава Богу, се раждат нови. Какво повече да искаме от този живот?...
- Значи няма опасност от ново "време разделно"?
- Не, то си е било и винаги ще бъде, но работата е там, че ние страдаме от липса на познание и на желание да вникнем дълбоко в нещата на живота и света, на времето. Света трябва да го приемеш такъв, какъвто е, и чак тогава да започнеш да го променяш. Но за да го приемеш такъв, какъвто е, трябва да си културен, а за да си културен,  трябва да си сложиш "очила". За да си сложиш "очила", трябва да учиш, да учиш, за да разбереш за какво става дума. А ние през цялото време бъркаме в "кашата" и никой не търси края на "конците". Е, как ще се оправим, как ще намерим изхода от задънената улица?
- Какво е твоето правило в живота и литературата?
- Не обичам да го споделям, но някъде преди много години видях една гравюра, която изобразяваше двама монаси, които теглят рало. По-късно в съзнанието си "преработих" тази гравюра и си представих, че тези двама монаси са светите братя Кирил и Методий. Под тази гравюра имаше надпис: Ora et labora! Моли се и работи! Добро начало! Двамата братя, впрегнати в ралото над браздата! Те са невероятни образи, невероятно постижение на човешкия дух. Всъщност голямото дело на българите, на България е, че са спасили буквите на братята и са ги дали на 200 млн. славяни. Трудно е да си ги представим и по-добре да не си ги представяме, защото ако ги погледнем в очите, нямаме никакво извинение за онова, което днес вършим.
- А в тази борба за душите няма ли да ни превземе латиницата?
- Не, няма да ни превземе, защото крепостта на славянската азбука е в Русия, а латиницата ще я превземе друг път. Но тя няма да може да превземе и нас. Ние не държим сметка за невидимата връзка, която съществува между словото и душата на човека, между буквата и словото. Това е един невероятен език, в който има силна и непобедима музика.  
- Как се чувстваш пред 80-годишнината?
- Когато бях по-млад, отидох при личната си лекарка (Бог да я прости!), оплаках й се от сърце и от какво ли не, а тя ми каза: "Дончев, животът на мъжа започва на 50!" Петимен съм сега да отида при някой доктор, който да ме прегледа и да ми каже: "Дончев, животът започва на 80!" Истина е, че с възрастта зад гърба на човека остават маса неща от по-младите години. А иначе как да го нарека - самочувствие, отношение към света, възприемане на яркостта на цветовете, отсенките на звуците, на цялата Вселена от усещания, която те залива от сутрин до вечер - не знам? Но за мене това, което е на 80, ми изглежда по-ярко от онова, което съм изпитвал на 50.
 - Да си жив и здрав! И за много години!