Храм от образи, светлина и истина

Едва ли някой, който отблизо е познавал най-самобитния кинотворец и артист на ХХ век Сергей Параджанов, би могъл да си представи, че вече 27 години той не е сред нас. Уникалните му филми са своеобразни енциклопедии на арменската, грузинската, руската и украинската култура, а оригиналният език и естетика, непознати до него в седмото изкуство, трудно биха могли да се поберат в някакви времеви и пространствени параметри. В тях органично се преливат двата му таланта - на кинематографист и на майстор в изобразителното изкуство; смесват се жанрове и стилове в особена, лично негова амалгама. И не е странно, че най-ревностните му почитатели са сред самите филмови творци. Според Жан-Люк Годар, той създава истински храм на киното от образи, светлина и истина. Силно впечатлени от забележителните му способности за визуализация на всичко, което го обкръжава, са незабравимите Федерико Фелини, Микеланджело Антониони и Андрей Тарковски...
Убедена съм, че за популярността на един творец се съди не по броя на томовете, които са издадени от него или за него, нито по количеството на реализираните филми. При най-ярки таланти често се оказва, че числото на неосъществените произведения е несравнимо по-голямо. Мечтите далеч надминават възможностите на реалността. Може би най-красноречив пример в това отношение е случаят с арменския грузинец, роден в Тбилиси (1924 г.), Сергей Параджанов (Саркис Параджанян).
Няколко дни преди да почине (1990 г.), предчувствайки края си с напредването на коварния рак, авторът на шедьовъра "Сенките на забравените прадеди" (1965 г. - уникална киноадаптация на неизвестната дотогава повест на Михаил Коцюбински; както и на "Украинска рапсодия", "Легенда за Сурамската крепост", "Арабески на тема Пиросмани", "Цветът на нара", "Ашик Кериб"... общо осемнадесет филма!) поканва настоятелно известния режисьор Юрий Илиенко в дома си в Ереван (екзотична къща - като в приказките). Когато Илиенко се изкачва по витата стълба, забелязва, че под вратата на втория етаж се стича вода. Преди да реагира, чува гласа на Параджанов от третия етаж: "Досега нямахме вода." В това време над главата му светва 300-годишният абажур и той възкликва от радост: "И токът дойде!" Едва довършва фразата си и се сгромолясва под легендарния абажур, който продължава да го осветява... Изумителна смърт на праведник! Смърт - изкупление. Смърт - безсмъртие. Не познавам друга такава. Половинчасовият документален филм, сниман от Юрий Илиенко в един единствен кадър, бе удостоен с голямата награда на Международния кинофестивал "Златен Витяз" същата година. Никога няма да забравя вълнението, което преживяхме всички тогава. Дни наред сякаш нямахме друга тема за разговор...
На всички любители на киното препоръчвам 23-минутния късометражен филм "Нощ в музея "Параджанов" (1988 г., Украйна), който известният режисьор, сценарист и продуцент от арменски произход Роман Балаян поднася с изключително уважение и кинематографично майсторство като преклонение и поклон пред олтара на своя уникален Учител. Пространството е празно, няма никой, но експонатите живеят своя странен живот, докато... петелът не изкукуригва. Това е петелът, създаден от самия Параджанов (кой знае от какъв подръчен материал!). Сякаш вятърът сам броди из музея през нощта, докосвайки експонат след експонат, и разлиства страниците на мъдрите книги. Следват изумителни колажи, създадени от стъкло и фрагменти от домашни съдове. Необичайните кукли седят на рамките, а краката им се люлеят... Свят, обвеян от носталгия и мистика. В него се усеща властното присъствие на великия майстор, който наблюдава някак отстрани, вграден в нечий друг живот, в пагони или дори в цели народи от отминали епохи. Лампите са включени, дори - и маслените печки: цялата обстановка е такава, каквато той е харесвал. Но настъпва денят и дневната светлина прогонва мистиката...
През 2014-а, когато се навършиха 90 години от рождението на Параджанов, имах житейския шанс да попадна на тържественото му честване в Москва. Никога няма да забравя пространната изложба с негови невероятни колажи, правени по време на петгодишното му заточение в трудови лагери. За тези произведения той е използвал всякакъв попаднал в ръцете му материал (пясък, камъни, сухи треви и др.) и го е аранжирал майсторски с вкуса на твърде своеобразен художник. По повод юбилея по-късно се опитах да възкреся неговата памет пред моите студенти в СУ "Климент Охридски". Представете си разочарованието ми, когато се оказа, че повечето от тях почти не познават творчеството на ненадминатия до ден днешен киноестет. Бяха слушали за него от родителите си или потърсили информация с гугъл и то само за "Сенките на забравените прадеди" - своеобразна версия на "Ромео и Жулиета", пренесена на Карпатите в началото на века. При съвременната система на обучение едва ли е необходимо да се учудваме на подобен факт. Тогава показах на студентите добросъвестно изградената биографична копродукция "Параджанов" (Украйна, Франция, Грузия и Армения) на известния арменец Серж Аведикян, който изпълнява ролята на самия режисьор (партнира му украинката Олена Фетисова). Но тази творба, която гледах в рамките на 18-ия "София филм фест", за жалост, не надскача нивото на двамата дебютанти в територията на пълнометражното игрално кино. На пръв поглед точна и коректна към широко известни факти и събития от биографията на твореца, тя обаче не успява да проникне в дълбините на неговата душевност; да разкрие палитрата от разностранните му дарования; да осмисли сложната и противоречива съдба на гения.
За да се опитам да надзърна в космоса, наречен Параджанов, интересно ми беше да чуя мненията на някои от най-близките му съратници като например на любимия му звукооператор - истински съавтор Гари Кунцев, създател на нова киношкола за драматургическо усъвършенстване на екранната фонограма: "Като непораснало дете той се забавляваше с всичко, до което се докосваше. Хуморът го съпътстваше и в най-трудните моменти от реализацията на неговия безкраен приказен карнавал. Завършвайки снимачния процес, с напълно сериозно изражение на лицето, се обръща към мен с думите: "Я закончил мой шедевр, сейчас ты можешь его портить." Московски колеги са ми разказвали как веднъж Гари Кунцев му показва пробни снимки с колоритна старица, които толкова харесва, че, просълзен от възторг, обявява: "Няма да снимам други кадри." И оставя във филма пробните снимки. Неговата болезнена склонност към автентизъм и импулсивна натура триумфират, когато афронтира пълнокръвния живот с реалните му обитатели. Неслучайно сътрудниците на режисьора се "подвизават" с прозвището "патриотите на Параджанов". Мога само да съжалявам, че не съм измежду тях...
На 22-рия "София филм фест" т.г. бе положен специален акцент върху личността и творчеството на гения с проект, включващ ретроспектива; две негови изложби: едната - на руския фотограф Юрий Мечитов, пeрфектна като подбор и аранжиране в новата столична галерия "Фотосинтезис", а другата - в Дома на киното, с експонати от музея "Параджанов" в Ереван; пространен разговор и уъркшоп по фотография. Десети март 2018 г. бе обявен за Ден на Параджанов. Но той продължи до края на фестивала. Твърде любопитен и забавен бе разговорът в Дома на киното, в който участваха режисьорът Роман Балаян (чийто необичаен за времето филм "Полети насън и наяве" (1982), с органичните изпълнения на Олег Янковский и Людмила Гурченко, остана в съзнанието на редица поколения); директорът на музея "Параджанов" Завен Саркисян и директорът на МКФ "Златна кайсия" режисьорът Харутюн Хачатрян. В него Балаян сподели сърдечни, бликащи от хумор спомени от над 30-годишната им дружба.
 "Приятелството ми със Сергей датира от 1965 г., отбеляза той. Това чудо на природата бе човек-оркестър, светец и дявол, комик и трагик в един образ. От сутрин до вечер бе един подвижен театър. Не ходеше по земята, а летеше. Съчиняваше всичко за всички. Не обичаше нищо подредено. Предпочиташе свободата и хаоса, шаржа, шегата. Щом чуеше, че се говори за него, веднага започваше да се "гаври" и самоиронизира." Историите, които се разказват за него, са стотици. И Балаян припомня една: "Веднъж, както си вървяхме двамата по улица в Киев, станахме свидетели на скандал, придружен със страхотен бой. Щом стигнахме в дома му, Сергей започна да разказва тази случка по такъв начин, че не можах да я позная. Нямаше помен от истината. Когато казах това, режисьорът извика: "Ах вие, жалки истинолюбци! Не съзнавате ли, че правдата е скучна и безинтересна. Тя трябва да бъде надградена с божествен замисъл!" Параджанов винаги изобразяваше нещо, даже когато спеше. Чудя се как изглеждаше, когато е сам или когато е пред Бога!.. По всяко време бе готов да дирижира всичко, включително и собствената си смърт. Завинаги си остана Дете... като Фелини." "Опасно свободен човек" - навремето имаше филм за него с това заглавие, измислено от Балаян.
През 1989-а започва снимките на автобиографичната си творба "Изповед" за своето детство, но е принуден да прекъсне заради рязко влошаване на здравето му. И така календарното време се оказва недостатъчно...
Накрая оставям за "десерт" личния си спомен за Параджанов, когото и Фелини, и Антониони, и Тарковски смятаха за един от най-самобитните  кинотворци - визуалисти на ХХ век, виждащи света по уникален начин.
Когато се срещнах с него в Мюнхен през 1988 г., бе на 64 години, а изглеждаше като старец; беше рухнал физически. Преживените страдания и унижения в лагерите си бяха казали думата. Само очите му светеха с неистов вътрешен блясък. Не преставаше да се шегува. В Бавария течеше панорама на неговото творчество. Във фоайето на най-голямото кино бе аранжирана естетска изложба с прословутите му колажи, които надничаха сред стичащи се водни струи. Същевременно се стичаха и потоци от зрители - поклонници на уникалното му творчество, които имаха възможност да се докоснат до гения, а той кратко и непосредствено отговаряше на обсипващите го въпроси. Неговите съждения разкриваха дълбоката му вяра в художествената мисия на киноизкуството. "И все пак филмите ми като че ли имат най-много почитатели сред самите кинематографисти", споменаваше той, някак със съжаление.
Облечен в дълъг черен кафтан, стигащ почти до земята, приличаше на шаман, на гуру... Излъчваше енергията на човек с мисия. А добротата в погледа му често варираше между хумор и самоирония. Очевидно това бе неговото оръжие спрямо заобикалящия го свят. Често, когато се прибирахме заедно до хотела и аз го държах под ръка, внезапно ме пускаше и с бърза крачка заставаше пред някой от огромните постери-фотопортрети (които висяха из улиците и по витрините на най-известни вериги магазини), изобразяващи го в цял ръст, с коментара: "Днес май съм малко по-нисък..." И чевръсто се връщаше обратно, продължавайки да ми говори за високата мисия на филмовото изкуство...

 
Снимки Юрий Мечитов