Държавата и хлябът

Държавата продължава да е почти безучастен наблюдател на изживяваната от нашия народ драма. Ненаситни монополи са го притиснали до стената и изсмукват последните му жизнени сили. Особена настървеност проявяват електроразпределителните дружества, мобилните оператори и "Топлофикация".  Правят си с нас, каквото искат. В дома си нямате нито един радиатор примерно, но "Топлофикация" ви изпраща сметка за сто и повече лева. С някои от тези монополи хората се справят по свой начин (като например просто спират да плащат начислените им от "Топлофикация" суми). С някои други монополи обаче е невъзможно да се справим с подръчните ни средства. Невъзможно е в частност да се справим сами и с монопола върху хляба.
Няма начин да не ядем хляб. Можем да не ползваме електричество (има газени лампи), да не ползваме мобифони (има улични телефони), да не ползваме парното (има печки с различни видове гориво) и пр., и пр., но няма как да се откажем от хляба - хлябът е непосредственият източник на живот. Върху този елементарен факт се гради поведението на хлебния монопол. Повишават цената на хляба, когато поискат и с колкото поискат,  превръщайки го в луксозна стока.
Някога, преди малко повече от 20 години, черният хляб (хубав, пълнозърнест черен хляб) струваше 15 стотинки. Днес той струва почти десет пъти повече - 600 грама черен хляб се продава за 1 (един!) лев. Килограм хляб тип "Добруджа" някога (пак в ония години) струваше 26 стотинки, днес 750 грама от същия хляб купуваме за 1 лв. и 15 стотинки. Тези цени са съвършено несъразмерни с доходите на обикновения българин. Ако преди с една пенсия от 150 лв. можехме да купим 1000 броя типов (черен) хляб, днес с една такава пенсия можем да купим не повече от 100 хляба от същия вид.
Държавата оправдава безучастието, с което наблюдава тази ценова вакханалия, с един-единствен довод: Това е пазарна икономика, пазарът определя цените, държавата не може да се намесва в икономическите процеси. Едно такова поведение при съществуващите условия се превръща в скрита форма на съучастие в извършваното срещу народа масово престъпление. Доколкото е представител на народа, държавата е длъжна да вземе съответните мерки, когато жизненоважни за него интереси са сериозно застрашени.
Тия дни правителството прояви все пак известна загриженост относно цената на хляба. То обяви, че ще бъде упражняван контрол върху цените на хляба и на някои други хранителни стоки. Но неясно остава в какво ще се изрази този контрол. Ще може ли надлежно овластеният държавен орган да промени цените на тези стоки? Едва ли.
Във всички случаи цената на хляба трябва да го прави достъпен за всеки български гражданин, дори и за най-бедния. Това е императив, от който не бива да има никакво отстъпление. Необходима става решителната намеса на държавата в процеса на формиране цената на основната храна на българина - хляба. Това е било възможно някога, това трябва да е възможно и днес.
След Първата световна война страната ни се е намирала в пълна разруха. Стотици хиляди българи са избити, милиарди левове се изплащат като репарации и контрибуции, селското стопанство е опустошено. Спекулата, която е в стихията си, е превърнала хляба в свой основен обект. И тогава се проявява държавническият гений на министър-председателя Александър Стамболийски.
Правителството на Стамболийски прокарва редица социални закони, известни в своята съвкупност като Реформите на Земеделския съюз. Един от тези забележителни закони е приетият през 1921 г. Закон за търговия със зърнени храни и произведения от тях, който, пренебрегвайки някои от постулатите на пазарната икономика, създава така наречения Консорциум за зърнените храни. Консорциумът е обединение на няколко банки, ръководено от управителен съвет, постоянен комитет и директор. При него се учредява и контролен съвет от петима народни представители. Дейността на консорциума се проявява в следните три основни направления:
Първо. Външната търговия със зърнени храни става държавен монопол. По изключение износ на зърнени храни могат да извършват и земеделски кооперативни синдикати.
Второ. Вътрешната търговия със зърнени храни е свободна, но търговците са длъжни да дават на консорциума информация за своята търговска дейност.
Трето. За да осигури изхранването на населението, консорциумът изгражда собствени складове, откъдето при нужда общините ще могат да купуват зърно на "приемливи цени". Общините се задължават за сметка на собствения си бюджет да отпускат храни на инвалиди, бедни и малолетни.
Под натиска на адептите на свободната търговия Законът за търговия със зърнени храни и произведения по-късно бива отменен. Но основната идея на този закон остава жива. През 1930 г. е създадена Дирекция за закупуване и износ на зърнени храни, преобразувана през 1934 г. в дирекция "Храноизнос", която получава пълен монопол върху вътрешната и външната търговия със зърно.
Очертани са следователно границите, в които трябва да се търси решението на проблема с цената на хляба. Става достатъчно ясно, че държавата и особено държавата, която претендира да е социална, няма право да остави обществото на произволите на  пазарната икономика. Пазарната икономика няма собствен смисъл, нейният смисъл е в обслужване на обществените интереси. И ако в някакъв момент тя наруши тези интереси, държавата трябва да я "вкара в пътя". Мястото на държавата в пазарната икономика не бива да се подчинява на унаследени предразсъдъци. Държавата може и трябва да бъде активен стопански субект. Тя трябва да може да осъществява собствена стопанска дейност, подчинена не на жаждата за печалба, а на волята да бъдат задоволени определени потребности на хората. И без да въвежда монопол, тя би могла, конкурирайки се с другите стопански субекти, да ги направи излишни. Тя в частност би могла да създаде собствени земеделски стопанства, които да осигурят на гражданите хранителни стоки на минимални цени. Освен това държавата трябва да може да изкупува зърно направо от производителите, да го съхранява в собствени складове и да го продава на хлебопекарните при приемливи цени, като по този начин предопредели и приемливи за крайния потребител цени на хляба.
Така или иначе, решение има, но трябва да има и политическа воля да се намери това решение, каквато воля е имал някога Александър Стамболийски. Водеща в случая трябва да е мисълта, че няма нищо по-голямо от хляба. Нека строим магистрали, но нека и не забравяме, че в "Отче наш" хората се молят не за магистрали, а за хляб: "Хляб наш насущний дажд нам днес".