Посланията на коронавируса

Вирусът не е живо същество. Единствената му цел е да оцелее, като заразява и убива. Ала не ни ли казва нещо важно по този начин? Вслушайте се...

Не станахме ли прекалено алчни и самодостатъчни? Загърбихме важни общочовешки ценности. Къде останаха любовта към ближния, добротата, готовността да помогнеш, желанието да даваш, вместо да взимаш?

Правехме се на модерни и посегнахме на традициите. Отчуждение между близките, съжителство без брак, джендъри... Затова и вирусът ни прибра по домовете - да преоткрием семейството. 

Да се научим да ценим прегръдката. Да усетим топлината й в дома. И да осъзнаем колко ни липсват нашите родители. Не ги ли забравихме, забързани в лудницата на всекидневието? Те няма да са винаги с нас и затова трябва да им дадем повече от времето си, както те са го правили навремето за нас. 

Да дарим с повече време хората до нас. За тях все не оставаше... Приемахме ги като даденост. А има толкова много неща, които могат да бъдат споделени, разказани. Защото най-важните хора в живота ни са тези, с които делиш залъка си. Те имат нужда от нас, както и ние от тях. 

Препускахме, за да разберем, че сме пропуснали моментите, в които израстват децата ни. Снимките отбелязваха само празниците. Останалото време не се ли изниза в непрестанна борба за насъщния? 

Вечно на крак. Пиехме кафето на крак, обядвахме на крак, разменяхме по две-три думи с близките си по телефона - пак на крак. Но не осъзнавахме, че времето никога няма да ни стигне. Защото искахме все повече и повече. А се оказва, че има време за всичко, което ни е нужно. Дано го използваме, за да преосмислим кои сме, къде сме и защо сме тук. 

Ще преоткрием ли прелестта да се срещаме с хората очи в очи? Лишени от реалното общуване, чак сега ли разбрахме, че виртуалното не ни стига. Днес, когато да подадеш ръка някому е опасно, разбираш колко е важна подадената в нужда и навреме ръка. 

Правехме компромиси с мечтите, желанията, идеите си, за да се впишем в наложените рамки. 

Бяхме издигнали в култ материалното. Оказва се, че можеш да изкараш месеца с два ката дрехи, без да обикаляш моловете... Колко часове спестихме от пътуване, пазаруване, безцелно киснене в кафенетата и социални мрежи... 

Преосмисляне на ценностите. Да се замислим за наистина важните неща в живота ни. И да благодарим на хората, които са ги направили възможни. 

Затворени от карантината, осъзнахме ли колко ценна е свободата? 

Осъзнахме ли колко крехък е животът и как трябва да го пазим и осмислим? 

Вирусът ни изправи пред огледалото. Ще ни смири ли? 

Или ще изчакаме да отмине пандемията и ще бъдем пак същите?