Една илюзия на невежите

Неотдавна министър-председателят Бойко Борисов прибягна до съвършено безсмислен ход: поиска Народното събрание да му гласува доверие.  Ходът бе наистина безсмислен, доколкото предварително бе ясно, че той доверие във всички случаи щеше да получи. Простата аритметика не оставяше място за съмнение. Заедно със съпридружната му партия АТАКА ГЕРБ разполагаше с много повече от необходимите в случая гласове. С други думи, правителството имаше своята победа, преди още да бе тръгнало на бой. Пита се все пак дали освен фанфарния шум то не търсеше все пак и някакъв смислен резултат.
Въпросът има своите основания. Той е заложен в изказаното мнение, че след като било гласувано доверие на правителството,

в следващите 6 месеца нямало да може

да му се иска вот на недоверие.  Така правителството щяло да може да работи цели шест месеца, без да бъде държано  в напрежение под заплахата да му се иска недоверие от парламентарната опозиция.
Едно такова очакване няма никаква конституционна основа.
Трябва най-напред да се отбележи, че в случая имаме работа с два съществено различни конституционноправни института. Единият институт е институтът на недоверието, гласувано на Министерския съвет по искане на група народни представители (чл. 89, ал.1.). Другият институт е институтът на доверието, гласувано на Министерския съвет по искане на самия Министерски съвет (чл. 112, ал.1).
Двата института се различават най-напред по субектите на съответното искане. По чл. 89, ал.1 субект на искането да се гласува  недоверие на  МС са народните представители (една пета от тях).   По чл. 112, ал.1 субект на искането да се гласува доверие на МС е самият Министерският съвет.
Те по-нататък се различават по предмета на съответното искане. По чл. 89, ал.1 предмет на искането е да се гласува недоверие на Министерския съвет. По чл. 112, ал.1 предмет на искането е да се гласува доверие на Министерския съвет.
Те се различават на трето място по своите основания. Народните представители могат да поискат да се гласува недоверие на МС само на  определени основания. Министерският съвет може да поиска да му се гласува доверие и без да   посочва определени основания - той просто може да иска да се увери, че се радва на доверието на парламента.
Те най-после се различават по правния режим, при който е поставено тяхното реализиране. Искането да се гласува доверие на правителството се смята прието, когато за него са гласували повече от половината от присъстващите народни представители. Искането за гласуване на  недоверие на правителството се смята прието, когато за него са гласували повече от половината от всичките (240) народни представители.
Така стигаме и до

различията в правните последици

от действието на двата института
Гласуването на доверие по искане на Министерски съвет не е ограничено във времето.  Няма разпоредба в нонституцията, която да постановява, че след като му е гласувано доверие,  Министерският съвет няма да може в определен  срок да поиска да му се гласува доверие. Той може по всяко време отново да поиска да му се гласува доверие.
Искането да се гласува недоверие по искане на група народни представители, напротив, търпи ограничения във времето. Съгласно чл. 89, ал.2 от конституцията, когато Народното събрание отхвърли искането на група народни представители да се гласува недоверие на МС, "ново предложение за недоверие на същото основание не може да бъде направено в следващите шест месеца".
Тук се налагат две много съществени бележки.
Първата е, че ново предложение за недоверие на МС народните представители не могат да правят през следващите шест месеца на вече използваното основание.

На друго (ново) основание те могат

да правят предложение за недоверие на МС и през следващите шест месеца.
Втората бележка е, че забраната в следващите шест месеца да се прави ново предложение за недоверие на МС от народните представители възниква само когато преди това е гласувано  недоверие на МС съвет по предложение пак на народните представители. Тази забрана не възниква, когато преди това е гласувано доверие на Министерския съвет по искане на самия Министерски съвет. Да се приеме обратното би означавало да се изправим пред един абсурд.
Какво би означавало народните представители  в продължение на шест месеца от гласуването на доверие на МС по искане на самия МС  да не могат да поискат да му гласуват недоверие? Това би означавало МС да блокира изобщо правото на народните представители да му гласуват недоверие. След като няма забрана МС да поиска вот на доверие всеки път, когато сметне това за необходимо, МС може преди да са изтекли въпросните шест месеца да поиска отново да му се гласува доверие и по този начин да отложи с още  шест месеца евентуалното искане на народните представители да му се гласува недоверие. И така до края на мандата на Народното събрание.
Няма място за колебание. С поискания от правителството вот на доверие бяхме изправени  освен пред жалък фанфарния шум и пред една илюзия на правно невежите.