Дилиян Манолов: Показвам свят, какъвто хората не са виждали

ДИЛИЯН МАНОЛОВ впечатлява не само с талантите си, но и с жаждата да се развива и да разрушава стереотипи. Актьор, фотограф, психолог... Изкушен е от поезия, музика, изобразително изкуство. Съосновател е на фондация "Визионер". Бивш младежки делегат на България в ООН и настоящ глобален шампион на УНИЦЕФ за поведенческа и социална промяна при младите хора. Роден е със заболяване на очите и на 14-годишна възраст губи зрението си. Категоричен е, че за хората с увреждания не трябва да се говори със съжаление и просълзяване, а да бъде акцентирано върху способностите им.

"Умението да се самоиронизираш е ваксина срещу това да си повярваш прекалено"

"Най-много ме дразни агресивното невежество към хората с увреждания"

"Когато държиш бял бастун, но имаш аксесоари на рапър от 90-те, прецакваш машината за етикети и хората се принуждават да не те сглобяват от блокчета свои представи, а да те слушат и гледат"

- За много хора думите "незрящ фотограф" са оксиморон. Трудно ли ви е да променяте нагласите, Дилияне?

- Трудно е да се научиш да го правиш. После е въпрос на упоритост. Всеки път да се заявяваш: "Да, мен ме има, да, показвам ви света буквално какъвто не сте го виждали." Налага се, защото хората много силно бранят знанието си - небето е синьо, фотографите виждат, колите правят "бръм бръм". Но във времето, когато колите ще започват да правят по-малко "бръм", е подходящо и да видим малко по-неперфектна, по-изненадваща фотография.

- Какво ви дава това увлечение? Всъщност, кога се запалихте по сензорната фотография?

- Преди четири години. Мой съмишленик и много скъп приятел мина обучение по сензорна фотография, но той винаги е бил музикална душа. Обади ми се и каза: брат, Алберто Стайков, фотограф, който учи нас, незрящите, на фотография, това е само за теб.

Това е само за мен, защото на 11 започнах да рисувам рязко добре. Захванах се с уроци, имам няколко изложби, рисувал съм и иконография. Та, от рисуването - до фотографията. Наученото по време на заниманията ми с изобразително изкуство изключително много ми помогна в разбирането на фотографията. Когато бях художник, не ми се отдаваха много неща, но бях много добър колорист. Интересното е, че сега във фотографията, изглежда, ми се отдава работата с текстурите и, разбира се, пак с цветовете.

- Предполагам, че е болезнено да си спомняте как изгубихте зрението си. Ако ви е много неприятно, не отговаряйте на този въпрос...

- Загубването на зрението беше бавен процес и може би времето доста смекчи нещата. При мен се случи за около три месеца, предполагам, че е много по-травматизиращо да е за секунди.

- Защо се съгласихте да сте един от героите в кампанията "От хора за хора"?

- От "Общност Мостове" се обърнаха към мен като към незрящ фотограф - не като към незрящ човек, а като към фотограф. И възможността да се включа и като лице в кампанията им ми хареса точно за това. Не ме потърсиха като сляпо момче с интересно хоби, а като незрящия фотограф Дилиян Манолов.

- Какво е най-важното, което научихте за себе си, когато излизахте на сцената на Младежкия театър "Николай Бинев"? Продължава ли интересът ви към актьорската професия?

- Младежкият театър е институция, която задължава. Едната вечер там играеха великани като Малин Кръстев, Искра Донова, Ангелина Славова... А другата - ние, незрящи актьори. Идвайки от Пловдив, от сцената на Кукления театър, където бях играл преди това с младежка актьорска трупа, си дадох сметка за това, че културата променя хората, а културният продукт се стреми да ги потвърди и, потвърждавайки ги, да им вземе парите. И не смятам, че има лошо в някоя от двете посоки.

Това бяха и първите моменти, в които си взаимодействах с други незрящи актьори. Играта с тях и с други актьори на сцената се отличава само по едно нещо. Играта с незрящи актьори е много повече базирана на доверие. Ние, актьорите, се упражняваме на доверие още от първите моменти, когато прохождаме. Но елиминирането на едно сетиво у всички актьори ги кара естествено да си партнират, а не да те пазят като единствения, който не вижда, или да си те препредават кой да внимава за теб.

През май влизам в репетиции за моноспектакъла ми "Спомен за мечтите ни", а през юли ще започна работа и по втори мой готов текст, за който смятам, че имам и страхотен екип.

- Как станахте младежки делегат на България в ООН?

- След изключително дълъг и тежък конкурс. Към ООН ме насочи моята приятелка и смятам, че това е едно от най-важните решения в живота ми. Преди финалния етап на отбора имахме двудневен оценителен "миксер". Отидох на него, както винаги, зареден с песимизъм, че ще съм сред деца и внуци на партийни, медийни и индустриални величия. Запознах се с най-смислените хора, които съм срещал в България. С някои от тях продължаваме да контактуваме.

- С какво друго беше ценен за вас този опит?

- Да бъда младежки делегат на България в ООН, първо, ме срещна с прекрасен човек, млад предприемач и задълбочен познавач на хубостите на живота като Явор Гочев - мой колега делегат. На второ място, ме зареди с огромно количество познания и сила, че навсякъде по света има ежечасно умни, топли и смислени хора, които работят за повече мир, по-голямо равенство между мъжете и жените, различните възрасти. Убедих се, че има кой да ти подаде ръка. И най-вече разбрах, че и аз съм ценен като психолог, като човек с увреждане, като човек на културата.

- Колко често ви се налага да разрушавате стереотипа, че хората със специални потребности не са равностойни членове на обществото в България?

- Обичам стереотипите. Те са социалните ни мазоли. И поради тази причина винаги съм се стремял към външния вид на деветдесетарско клише за рапър - тъмни очила, риза, ярки тениски, пръстени и много вериги. И когато държиш бял бастун, но имаш тези аксесоари, прецакваш машината за етикети на хората и те се принуждават да не те сглобяват от блокчета свои представи, а да те слушат и гледат.

- Не криете, че много от нещата, които правите,  всъщност са свързани с чувството ви за самоирония. Как открихте, че, когато човек може да се шегува със себе си, това го прави по-силен?

- Големият български актьор Любомир Чаталов беше казал, че актьорът е 10% талант и 90% маймунджълък. И за това актьорското майсторство е майсторство, а да си политик, например, е работа. Защото умението да се самоиронизираш е ваксина срещу това да си повярваш прекалено и още един повод да се засмееш на нещо.

- Докторант сте по възрастова психология и психология на развитието. С какво ви привлече именно тази област? Как виждате собственото си развитие, след като защитите докторска степен?

- Привлече ме възможността да продължа фокуса си от изследователската ми работа от бакалавърската и магистърската ми степен. Още в края на първи курс написах първия си научен труд за изграждането на образа в театъра. Бакалавърската си степен завърших с работа по начините на общуване в различните социални мрежи, а магистърската ми степен беше завършена върху методика за консултиране от позитивната психология.

И за това в докторския си труд изследвам благополучието на актьори, студенти по актьорско майсторство, незрящи актьори и инфлуенсъри в интернет.

След защитата на докторската ми степен смятам да се посветя още по-силно върху изучаването на интернет психологията, защото е важно да продължаваме да изследваме стилове на възпитание при децата или кризи на средната възраст. Но всички ние, деца и възрастни, прекарваме в интернет много време и не можем да допускаме разни неща от по-старите школи в психологията. Трябва да изследваме взаимовръзката "интернет - психика" сега, веднага.

Смятам и да продължа да консултирам своите индивидуални и корпоративни клиенти.

- Казват, че в чужбина подкрепата на незрящите от страна на държавата не е само на думи, а наистина съществува. Хрумвало ли ви е да потърсите реализация и по-добър живот зад граница?

- Да. Бях на шестмесечен обмен в Белгия. За жалост, там научих и пробвах повече, отколкото за всичките останали две и половина години тук. Пенсията за инвалидност е 1700 евро, минималната работна заплата е 1200. В България много хора с увреждания продължават да получават пенсии с около 200 лева по-ниски от минималната ни заплата.

Бях делегат на България в ООН, в момента продължавам да работя на високо национално и международно ниво с УНИЦЕФ и секретариата на ООН, имам собствен бизнес... Но преди това две години търсих работа и ме отхвърлиха от не знам колко бизнеса в Пловдив. Така че в момента се утвърждавам като ключов млад експерт в ООН, но родния ни бизнес смята, че не ставам.

- Имате профил във фейсбук и канал в Тик-ток, където често изразявате гражданската си позиция, която невинаги съвпада с всеобщото мнение по определени въпроси. Какво мислите за социалните мрежи и ролята им на заместител на реалното общуване между хората?

- Социалните мрежи са друг начин, по който хората си общуват. Колкото до популярното мнение, аз съм психолог, фотограф, младежки лидер, незрящ човек, актьор и всички тези дейности се занимават с диалога с популярното мнение. За да се получи диалог, аз трябва да кажа нещо различно - нещо, което опитът и знанията ми натикват пред погледа, а общият наратив го подминава.

Ще ми се хората да са по-отговорни към използването на пространството си в социалните мрежи. Не може да се сърдим, че фалшивите новини доминират, че жълтите сайтове са навсякъде, а да им реагираме или коментираме. Тяхната работа е това - да покажат, че генерират трафик. Аз лично, като не харесам нещо, го подминавам. Ако смятам, че нещо е в нарушение на етичните норми, го докладвам. Смятам, че, ако си изхвърляме боклука, социалните ни мрежи ще са доста по-приятно място.

- Какво най-много ви дразни в отношението на повечето българи към хора с увреждания?

- Агресивното невежество как да си общуват с нас. Или ни игнорират, или ни говорят със съжаление, или ни покровителстват, но никога не питат: "Това добре ли е? Как се чувстваш?" Ние не изискваме хората да знаят как да общуват с нас. Или изпадаме в пасивно "надяване да ни разберат", или в агресивно - "ей, я слушай малко".

Но за такава промяна ние трябва да сме активната страна - да обясняваме, да търсим, да разясняваме... Защото, както казах, човек си брани наученото, а наученото за хората с увреждания е: "Господ да пази", а не: "Как си? Какво да направя?"...