18 Ноември 2024понеделник08:01 ч.

Снимка www.kompasbg.com

Срещи

Отец Генадий: Духовният живот обединява хората

Всички делници и празници, включително Възкресение Христово, трябва да се посрещат с труд и молитва, убеден е свещеникът

/ брой: 84

автор:Альона Нейкова

visibility 4189

ОТЕЦ ГЕНАДИЙ е протойерей на храма "Пресвета Богородица" в украинския град Арциз, който се намира в Одеска област и е с население близо 15 хиляди души, 20% от които са с българско самосъзнание. От няколко години в тази част на Бесарабия по идея на свещеника се изгражда впечатляващ духовно-културен център във вид на църковен комплекс, който е по мотиви от древните български базилики в Плиска, Несебър и Преслав. Целта е да се направи своеобразен мост между древността и съвременността, а също така да се сближат православните народи.

"Вярата е повече дарба, отколкото емоции, страхове или разсъждения на ума"

- С какви мисли се подготвяте за Великден, отец Генадий?

- Вятърът духа където си иска и чуваш шума му, но не знаеш откъде идва и накъде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа. С този цитат (Евангелие от Йоан 3:8) бих искал да започна разговора ни, тъй като в Библията може да се намерят отговори на всички въпроси, които ни задават или ние сами поставяме пред себе си.

- Ще се различават ли тазгодишните чествания по повод Възкресение Христово от обичайните?

- Заради пандемията, миналата година службата по повод Великден се състоя навън, под открито небе, озарявано от светлината на запалените огньове... Хората бяха във възторг от такова Богослужение. И след това споделяха, че ги овладя усещането за друга епоха. Както казва народът, няма зло без добро. А иначе - всички делници и празници, включително и Възкресение Христово, трябва да се посрещат с труд и молитва - именно те са способни да изтрият всичко лошо.

- А какво най-много допринася за обединяването на хората в днешните нелеки времена?

- Ставаме си по-близки, благодарение на общуването, на разговорите от личен характер. Хората могат да бъдат обединени чрез духовен живот, като им се отделя много индивидуално внимание. Такава е днешната реалност. Мисля, че това касае и гражданското общество.

- Според вас оказа ли пандемията влияние на вярата на хората?

- Много е трудно да движиш народа, дори по време на тежки изпитания, в каквото се превърна и пандемията. На човеците е свойствено бързо да се адаптират и после отново да си правят онова, с което са свикнали. Вярата е повече дарба, отколкото емоции, страхове или разсъждения на ума...

- Намаля ли или напротив - увеличи се броят на миряните, които посещават храма в последно време?

- В моя случай хората, които влизат в църквата, са достатъчно много. Географията на миряните е обширна и излиза далеч извън пределите на нашия малък град Арциз. Аз доста пътешествам, навсякъде завързвам нови познанства и това е богатството на моята скромна душа. А после някои пристигат при нас, в нашия храм, и духовната дружба продължава.

- Вече няколко години в града ви се осъществява строителството на голям християнски църковен комплекс...

- Бих казал, че това е тихото чудо на нашето поколение. От развалините на древните български базилики на Плиска, Несебър, Преслав - до мисълта да се съберат тези три светини на едно място, всичко се случи почти незабележимо. Бог дава на човека време, за да приеме идеята, след това да й намери място в сърцето си, а после да направи и първата крачка към нейното осъществяване. Много хора - много препятствия. Първоначално някои не са възприемали концепцията за такъв храм, смятали са подобна църква за чужда, заблуждавали са се, че идва от друга култура... Независимо от неразбирането, трябваше да държим на убеждението, че има необходимост да се строи именно такъв духовен комплекс. Едва наскоро започнаха да се радват, когато видяха с очите си контурите на храма, който градим. Но имаше и хора, които от самото начало повярваха в идеята, довериха ми парите си, за да започне осъществяването на замисленото.

- А вие самият някога представяхте ли си, че в тази част на Бесарабия ще се строи такъв голям църковен комплекс?

- Създаваме ранно-християнския храм като символ на единството на всички православни народи. Тази голяма църква в земите на Бесарабия е вдъхновяващ източник на жизнената енергия, който дава възможност на човека да се почувства като у дома, да усети смисъла на съществуването си. Проектът на изграждания в Арциз комплекс съдържа концепцията за етапите на духовното движение на човека. Самата архитектура на базиликата е така устроена, че включва не само богослужебни пространства (атриум или вътрешен двор, наричан още италиански, а в нашия вариант те са цели три). Виждам този духовно-културен център и като могъщ мост между нашите благодатни и прекрасни страни - България и Украйна...

- Доколкото зная, този храм се изгражда благодарение на даренията на обикновени хора, които дори не искат да се споменават имената им. Как си го обяснявате?

- Много добре разбирам, че живеем не в най-добрата в политическо и финансово отношение държава, колкото и прекрасна да е тя. Непрекъснато се водят някакви битки, външният свят е доста агресивен и именно затова е необходим своеобразен остров на спокойствието, където хората да се пречистят, да намерят мир в душите си. И в идеята за изграждането на нашия храм са въплътени надеждите ни за тих, спокоен пристан.

Парите наистина са много важни за всяко строителство. В началото нямаше изгледи за достатъчно средства, които да осигурят нормален живот, камо ли да се реализира такъв мащабен проект. Но когато се издигнаха първите основи на храма, се появиха и хората, готови да даряват за изграждането му. Обаче дори при наличието на богати меценати имаше доста сложности. Не е лесен пътят на раждането на храма. Издигането предизвиква не само радост, но и съпротива. Но виждам, че все по-често се случват духовни откровения, за хората се открива друг свят. Понякога идват жени и мъже, които усещат болка, горчивина, необяснима меланхолия или мъка. Сядам до тях и просто си говорим - за живота, за Господ, за всичко... Вероятно и благодарение на такива откровения се строи нашият храм. Господ помага чрез хората, които не искат да си правят пиар, а просто жертват каквото имат възможност, като спазват правилото "Лявата ръка не трябва да знае какво прави дясната". В нашия духовен център няма да видите табелки с имената на дарителите, макар че са вложени колосални средства. Никой не настоява да се знае за тях и това ме радва. И аз съм същият. Не обичам гръмките фрази за това, че строим църковен комплекс, който няма аналог в цяла Украйна. Не виждам нищо особено в това. Възприемам се като един от работниците на строежа. Смятам, че в този храм хората ще идват, за да стоплят душите си. За мен това е най-важно от всичко.

- Как намирате време за всеки и за всичко?

- Това е послушание, служа на Господ, на хората, на Вечността. Църквата е жив организъм, където задължително нещо се случва, променя се. Дори един човек да получи изцеление или да намери надежда - заради това си заслужава да живееш, да се посветиш на Бога и на ближния си. Да се посветиш с вярата, че децата няма да тръгнат по лош път, а възрастните ще са здрави. Както се казва, Господ ме води, а аз, като малка лодчица, се подчинявам на Неговата воля.

- Откъде черпите сили да не се отказвате от пътя към доброто?

- Два мощни мотора ме движат: Обичта към Вярата и Обичта към Отечеството - онова, където съм израснал и продължавам да живея, и другото, прародината ни България. Пожелавам и на драгите читатели здрава и ясна Обич към Вярата и Отечеството. Бог да ни е на помощ, мои скъпи сънародници. До нови срещи...

Чудото на Божията милост

Личната история на Генадий Мартинов, който помоли Господ да му върне детето и вече над 20 години носи вярата в сърцето си

Съдбата ми не може да се нарече обикновена. В живота ми се случи истинско чудо, което изцяло ме промени. Израснах в обикновено семейство, в село Делен, наричано още Дивитили, на 25 км югозападно от град Арциз. Там през 1830 г. се заселват българи от лозенградското село Девлетагач и от други райони на Източна Тракия, общо 131 семейства или 800 души. Сега са много повече, разбира се.

До 28-годишна възраст търсих себе си, исках да намеря мястото си в живота, да разбера какъв да бъда. Пробвах да правя бизнес, занимавах се с търговия, но не чувствах удовлетворение от това, което правя. През бурните 90-те опитвах да стоя настрана от беззаконието, от решаването на проблеми със сила, а не с разум. А после стана онова, което се описва в средновековните книги като нещо наистина необичайно и изумително, предизвикващо възхищение от Божията милост. Една малка атомна война избухва в душата, всички ценности се преосмислят и започваш да гледаш на света по друг начин.

Когато моят син Иван беше на 2 годинки, се оказа, че страда от тежка болест, която е с много висок процент смъртност. Близо 6 месеца прекарахме с него в болница - в атмосфера, където всеки ден умират деца, на място, което може да се оприличи на ад. А докторите ни казваха, че няма лек за това заболяване, само ще се опитат да помогнат. Минахме през всички кръгове на ада - каквото лошо можеше да стане, то се случваше. 

Болните деца порастват много бързо и това го видях с очите си. А родителите страдат заедно с тях и осъзнават, че нямат власт да направят каквото и да било. Синът ми, изтощен от химиотерапията, изпадна в безсъзнание, вкараха го в реанимацията, за да изживее там последните си дни, както ни казаха лекарите. Съпругата ми замина, за да съобщи тази лоша новина на близките ни, а аз отидох при мой приятел от казармата, който стана монах. И той ме посъветва с най-обикновени и искрени думи да помоля Господ да ми върне детето.

И в една църква в Одеса с жена ми застанахме на колене, поплакахме си с горчиви сълзи и се обърнахме към Бога. Имах чувството, че блъскам с юмруци в пространството. Разбрах, буквално за секунди, че в мен се случи страхотна трансформация, която не може да бъде описана с думи...

Отидохме след това в болницата. А на другата сутрин от реанимацията ни се обадиха да си вземем детето. Когато отнесох моя син на ръце и го сложих на леглото, той протегна ръчички към иконата, която му бях оставил, и започна да я целува. Буквално се вцепених - едва на 2 години, в полусъзнателно състояние, но той разбра, че именно това трябва да направи...

До вечерта Иван вече можеше да седи. А щом от радост се наведох да го целуна по главата, усетих страхотно благоухание - като знак, че се случи нещо наистина необикновено, онова, което се описва като голямо чудо в книгите...

Моят приятел - монахът - ми каза, че получих дарбата на молитвата и зная как се говори с Твореца, за да ме чуе, затова трябва да се моля и за другите.

Въобще не си представях как ще стана свещеник, имах бизнес, отговорности към партньорите ми... Но осъзнах, че стана нещо необикновено и не бива да му се съпротивлявам.

Оттогава мисията ми е чрез делата Божии да помагам на хората...

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 1878

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 1896

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 1933

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 1989

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 1872

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 2058

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 1762

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 2027

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 1980

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 1943

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 1818

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ