Антилитературният "Литературен вестник"

Не мога да отрека: "Литературен вестник" е първият печатен орган от последните две десетилетия у нас, който успя да формира свой кръг от автори-съидейници и съмишленици, поставил си за цел да промени духа и характера на литературния живот и да влияе трайно и силно върху литературния процес, като му внушава определени естетически, политически и нравствени идеи.

Тези идеи са либерални и антикомунистически

проглобалистки, русофобски. Печатът им лежи върху абсолютно всички публикуващи се материали, понеже редакторите ги споделят изцяло и безрезервно. Затова и вестникът надхвърля предназначението си, провъзгласено в неговото название, и се превръща в крайно дясно политическо издание. Това по принцип не е недостатък - дори смятам, че изданията за изкуство и култура не бива да крият своята идейно-политическа ориентация. Претенциите за надпартийност и обективност са несъстоятелни, а и невъзможни за постигане. Те само размиват облика на медията и отварят вратите й за посредственост и бездарие.
Ала да държиш и постоянно да подчертаваш политическите и естетическите си възгледи не означава, че фактите, явленията и авторите в литературата и изкуството трябва да бъдат оценявани само според това дали съответстват на тези твои възгледи и позиции или са в тяхно противоречие. "Литературен вестник" обаче не спазва тази мяра! За него няма подробности, многообразие, полифония, търпимост, нюанси, уважение и признаване на противното мнение. Линията е начертана, ясна е и никой не се и опитва да я наруши.

В плен на собствената амнезия

"Литературен вестник" е обявил началото на излизането си през 1991 г. Той не признава предходната си великотърновска история с главен редактор Никола Инджов и очевидно се срамува от нея, понеже е в крайно противоречие с днешната му политика. Но аз я напомням тук, за да се види как редакцията се отнася дори към собствената си биография, как я префасонира и игнорира напълно, защото не му е изгодна. Такова е отношението на вестника към историята на българската литература и култура, към близката и далечната история на България. Особено към т.нар. "близко минало", т.е. "времето на комунизма".
Това време е видяно като настанено върху актуалността и литературата на днешния ден и тегне върху тях. В представите на редакторите и сътрудниците на вестника то не е способно да роди качествена литература. Такава литература създават единствено тези, които не само го отричат, но и му се противопоставят с друг тип "текстове". Създателите са млади хора, възприели и практически претворяващи нова естетика и ново разбиране за литературата и изкуството. На страниците на вестника няма да срещнем нито един от все още живите поети и белетристи от 60-те години.

  Последователна литературна цензура

 Строго са прецедени тези от 70-те години. Основният контингент от "старите" е от 80-те години, и то една група от тях, обявили се още тогава за контрапункт на "официалната литература". Най-младите са още по-строго подбирани. Изборът не е по естетически принцип, не според дарованието, начина на писане, своеобразието на художественото мислене, а по това дали отговарят на установената политическа схема. Тази схема се налага върху цялата литература и който не влезе в нея, не е допускан до литературата. Там имат място единствено преминалите през направения от вестника процеп. В изданието не успях да съзра някакъв дори и малък компромис в редакционната политика и в разбирането за художественост и литература.
Впрочем "художественост" е моя измислица, защото във вестника не боравят с подобно понятие. Няма да срещнете и понятия като дарба и талант, защото те не се употребяват в либералното литературознание. Творбите (това понятие също не се употребява там, ще го заменя с "текстовете") са наистина само текстове, защото са конструкции, сбор от думи, в който се търси някакъв звуков ефект, но не и смисъл или социално чувство, мисъл за човека и обществото. Интересно е, че поне в последната година почти не са публикувани прозаически жанрове, ако не броим статиите за такива текстове.

Неотклонно в неолибералния коловоз

За сметка на това пък в изобилие са критическите и интерпретационните статии. За вестника литературоведските текстове, самото литературознание стоят по-високо от самата литература. Това е типично за постмодернистите, които се прехласват по интерпретациите, но гледат с пренебрежение на живото слово, на въображението, чувството, пресътворяването. Истинската конструкция все пак се изгражда в подобни текстове, понеже в тях и животът е по-слабо проявен, а именно животът, автентичният сюжет могат да поднасят изненади и да объркват предвзетите тези.
Литературознанието във вестника неотклонно следва начертаната линия. Тук не се говори за единен национален литературен процес, литературата не се нарича почти никога българска; тя няма социални функции, не се поражда като обществен феномен - само се влияе от големи събития. Около тази теоретична схема се въртят изследователските и литературно-критическите текстове в "Литературен вестник". Не си спомням публикация, която да очертава тенденциите в развитието на българската литература в момента. Авторите не се занимават с подобни проблеми. Правят се понякога класации на книги, но не и анализи на процеса и моментното състояние. Това не е случайно. По този начин се прокарва тезата, че няма единен национален литературен процес, а само "литература на регионите" или на определен кръг автори, като извън този кръг нищо не съществува или ако съществува, не е достойно за внимание.

Тенденциозно манипулиране

Цялата енергия на авторите-литературоведи в изданието е насочена към разобличаване и дискредитиране на литературата на социализма (на "соца", както пренебрежително те наричат това време) и измъкване от "калта" му на избрани автори, удостоявани с честта да бъдат негови критици и отрицатели. Разбира се, най-високо е поставян Георги Марков, но не с цялото си творчество, а преди всичко със "Задочни репортажи от България" и с преждевременната си смърт, определяна като убийство. Неудобните текстове винаги се премълчават, сякаш никога не са съществували, но тези, в които се критикува системата, се възвеличават до възбог.
Напоследък любима тема на вестника е т.нар. "тиха лирика" на младите от 80-те години поети и фамозното литературно четене на млади русенски поети през 1963 година с участието на Иван Цанев, Здравко Кисьов и други. През пролетта на тази година във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" дори се състоя конференция, посветена на въпросната "тиха лирика", и вестникът охотно я озвучи.

Абсолютизиране на факти и събития

Да абсолютизираш тези две събития и явления в литературния живот и да им придаваш едва ли не статут на дисидентски проявления на български писатели, на бунт срещу системата, е безнадеждно занимание. Заетото от съветската критика понятие "тиха лирика" трябваше навремето да обозначи поколението след т.нар. априлско, като потърси в него някакви знакови различия от предходното, но не за да противопостави двете генерации, а напротив - да ги сближи и сроди още повече. "Тихите" поети искаха да приличат на предходниците си, да имат тяхната популярност, да четат стихотворенията си като тях, но в никакъв случай да ги опровергават или отричат. Различията са предимно в жестове, поведението, начина на говорене и общуване с читателя. Който чете внимателно и познава добре поезията (а и прозата) на поколението от 60-те години, непременно открива и драматизъм, и трагизъм, и разум, и съмнения, и вина. Не е вярно, че тогавашната поезия е била само площадна, агитационна, публицистична. В съществената си част тя е изпълнена с огромна естетическа и социална енергия за промяна. Такава енергия следващото поколение не притежава. То притежава други достойнства, някои от които са продължение и доразвитие на достойнствата на "априлското поколение".

Идеологическа партизанщина

Ала на "историците на литературата на Народна република България" е поставена друга задача и друга цел. На тях не им е необходима истината и своите заключения те извеждат не от фактите, прочетени, подредени и формулирани адекватно, а от чисто идеологически и политико-партизански съображения. Затова и статиите им са наситени с празни думи, самоцелни разсъждения, но без реални и точни констатации, изведени от фактите.
Същото се отнася и до въпросното литературно четене и до "ранните стихове" на Иван Цанев (той е новото "победно знаме" на либералите и на "Литературен вестник"). Една група млади провинциални поети, които или са още ученици, или току-що са завършили гимназията, правят през 1963 г. в Русе литературно четене, в което уж изрекли "опасни" думи срещу системата. Дръпнали им ушите в комсомола и готово - свободомислието е смазано, окървавено, а "свободните духове" прогонени от Русе. И къде са отишли? В София да следват, във Варна или някъде другаде да работят. Там издават книги, приемат ги в СБП, получават награди, пишат за тях хвалебствия. Най-важното е, че малцина тогава са чували за "революционния" случай. Но за днешния читател, който няма как да знае това, вестникът съобщава "потресаващи" факти и внушава "грандиозна истина".

Дълбоки и необратими поражения

"Литературен вестник" няма голям тираж и прякото му влияние върху читателите не е кой знае какво. Но той е трибуна и съмишленик на много преподаватели в българските университети и чрез тях достъпът до него се разширява и увеличава. Така пораженията му върху преподаването на литература във висшите и средните училища не са за подценяване. Те вече са видими, но ще стават все повече и по-дълбоки, нелечими и необратими, защото са върху националното съзнание, естетическия вкус и възприемането на историята във всичките й сфери и проявления. За съжаление срещу тях не се забелязва ефикасно противодействие. И либералните фалшификации и профанации се ширят необезпокоявани от никого и от нищо.
Докога ли?