Дефектът да си член на БСП

Конкретен повод за тази статия е публикация в рубриката "Искам думата", която внушава, че политически отговорно и мъдро ще бъде БСП да подкрепи кандидат за президент, който не е член на БСП. Може да е Меглена Кунева... А защо не и Симеон Сакскобургготски? Такъв политик щял да донесе допълнителни гласове и което е най-важното - имал по-големи шансове да пребори Бойко Борисов.
Не знам доколко тази публикация е спонтанна. Грях ми на душата, но с кожата си усещам как подмолно и полека в партийното обществено мнение започва да се налага императивът, че нашият кандидат трябва да бъде "широко скроен". Което ще рече, че всеки член на партията по определение е "тясно скроен". Годен само за вътрешна употреба. Неспособен да печели симпатии вън от нея.
Това може и да е някаква мисловна конструкция, облепена със съмнителна логика, но не и факт, потвърден от кратката ни демократична история. Едва ли е нужно да се припомня, че

най-добрите си изборни резултати БСП е получавала с кандидатури, ясно и еднозначно свързани с нея

Така беше в президентските избори през 2001 г. с кандидатурата на Георги Първанов. Така беше и през 1992 г. с кандидатурата на Велко Вълканов. Така беше в не един и два избора през последните 20 години, когато мажоритарни кандидати на БСП събираха повече гласове от партийната листа. Последното, между другото, доказва, че БСП има хора, които могат да печелят симпатии... и въпреки нея. 

БСП трябва да признае на своите членове пълноценност не само като избиратели, но и като избираеми
Снимка Благовеста ЦВЕТКОВА

Напук на фактите обаче и не за първи път в партийните среди се прави опит за насаждане на доказано губеща философия. Която в БСП минава с лекота. Дори не мога да си представя подобно нещо във Френската социалистическа партия например. Да стане някой и да започне да твърди, че стратегията и тактиката изискват кандидатът им за президент да бъде външно на ФСП лице. Защото трябва да пребори Саркози или Льо Пен. Не Обри, не Роаял, не Доминик Строс Кан, не Оланд, които са - видите ли - "тясно скроени". На такъв просто ще му се изсмеят, а ако продължи да упорства, или ще го обявят за провокатор, или ще му премерят температурата и ще извикат линейка.
Главният смисъл на всяка партия е да обединява близки в ценностно отношение хора, да създава управленски проекти и да избира из своите редове най-добрите, които да отстояват в публичното пространство тези ценности и проекти. Да претендираш, че си солидна партия и в същото време да търсиш за реализацията на своите идеи външно лице, означава по някаква причина

да се правиш на неправителствена организация

чиито функции по определение не са политически. Това е все едно задруга от архитекти и строители да изготви плановете за една сграда, да осигури материалите, да намери мястото за строеж, а после да извика специалист от друго място, защото той някак си е по така.
Тези аргументи отпадат, ако партията не се възприема по нормалния, класически начин. Ако на нея се гледа единствено като на изборна машина, годна да обслужи нечии лични или групови интереси. Без значение какви са идеите й, какви проекти има. Напълно безразлична към това какво се случва със самочувствието на нейните членове.
Всяка нормална партия преди народен вот се опитва да излъчи най-доброто, с което разполага, и води битка, за да убеди хората, че именно нейното е най-доброто. Води я енергично и с открито чело. Ако спечели, спечели. Ако не, не. Но дори при загуба, остава ясен политически субект, показал самочувствие и воля. С потенциал за бъдещи победи. Максимата, че най-доброто, най-подходящото, най-печелившото се намира извън партията, е болестно състояние. То издава

чувство за вина, непълноценност, неравнопоставеност

Ако не прикрива други цели, които избирателят не трябва да разбере, то означава, че не харесваш себе си, че искаш да си някой друг. Всеки може да изпадне в такова състояние. Имаш суперважна среща, но ти се ще някой да те замести, защото не изглеждаш добре, не си представителен, няма да се справиш. Да искаш да бъдеш по принцип, но да не бъдеш в конкретна ситуация, е криза на идентичността, криза на самото съществуване.
Подобно на личността, и цяла партия вероятно може да изпадне в такава двойственост. Когато това отклонение от нормата е кратко и инцидентно, няма проблем. Когато обаче започне да става хронично, то генерира фундаментални проблеми. Не може постоянно да бягаш от себе си, а да се надяваш другите да те търсят. И да те избират. Не може да си вдъхновяващ, мобилизиращ, да бъдеш упование, когато си лишен от самочувствие и самоуважение.
Една от най-големите заблуди в БСП през последните 20 години е, че партията има константна подкрепа (независеща от лица и политики), която винаги може да бъде увеличена с просто аритметично действие. Номинирането на външно лице за важни избори се представя именно като такава проста, добавяща гласове, аритметика.
Колкото и спорна да е предпоставката, че гласоподавателят на БСП дава подкрепата си безкритично, при моментна снимка разсъждението може да претендира, че е вярно. Нещата обаче стават съвършено различни, ако ги погледнем в перспектива, в по-голям отрязък от време. Конюнктурността е явление от арсенала на тактиката. Да си постоянно конюнктурен, означава, че ти е абсолютно достатъчно да гледаш само на педя от носа си. Накъде вървиш - няма значение. Важното е да не се пребиеш в следващата секунда.
По определение обаче ти водиш хора зад себе си. "Постоянната конюнктурност" е приемлива само за тези, чийто единствен мотив за подкрепа е "племенната принадлежност". За всички останали тя означава безпринципност, безхарактерност, безличие. И стотици хиляди отпадат по пътя.
"Дефектът" да си член на БСП тегне над партийните кадри вече цели 20 години. По-съобразителните отрано разбраха, че 

за да се реализираш чрез БСП, трябва да напуснеш БСП
 
Тогава ставаш "широко скроен", необременен, желан "коалиционен партньор", "външна подкрепа", истински пълноценен. Ставаш част от плодовете на едни причини, които стопиха БСП до 15%.
Ако БСП иска да стъпи на твърда почва и да покрие своите претенции за отбор от съмишленици, обединени от ценности, тя трябва да се излекува от този синдром. Да признае на своите членове пълноценност не само като избиратели, но и като избираеми. Не само като части на една анонимна маса, но и като личности. Защото без личности няма партия. И което е същото - няма ценности, няма дългосрочни цели, няма истинска борба. Няма морал.
В практически план това означава БСП да престане да се прави, че все още няма никакви номинации от средите на партията, а час по-скоро и на висок глас да започне да обсъжда достойните имена, които вече получават подкрепа и от извънпартийни среди. 
И последно. За БСП президентските избори не могат да бъдат борба "срещу". Това приляга на малки партии, които, нямайки собствен шанс, избират по-малката измежду две злини.
    За БСП няма по-унизителна и по-недостойна цел от "Бойко Борисов", дори ако е представена под благовидната формулировка "Да не позволим на ГЕРБ да спечели президентските избори". Това предполага, че избирането на всеки друг, дори по-негоден от Бойко Борисов, е приемлива цел за БСП. Предполага още стремеж към властта като самоцел, а не като към средство за осъществяване на идеи за добруване на хората и облагородяване на обществото.
 За БСП тези избори, както и всички останали, са шанс да утвърди своя авторитет, своите ценности, своята философия за обществото. И своите кадри, които разглежда като носители и бъдещи реализатори на своето разбиране за политика.
Друг тип мислене е превратаджийско мислене. Мислене на клика.