Щастие в ковчег

Става дума не за ковчег в смисъл на сандък изобщо (нали в приказките разни съкровища и ценни документи ги крият в ковчеджета), а за обикновен ковчег, каквито се употребяват за полагане в гроба на покойниците. Тази некрофилска тема, гарнирана с оптимистичен привкус, ми беше подсказана от вестникарска информация със заглавие "Умри, за да се научиш да живееш". В нея се дава възможност на желаещите да се погребат живи, но с благородна цел и с очакван положителен резултат.
Ето началните редове на информацията: Нестандартен начин за връщане на вкуса към живота у хората е открила организация в Южна Корея... Тя предлага на всички кандидати да се погребат живи, за да могат, след като прекарат десетина минути в гроба (т.е. в ковчег), да придобият нов поглед върху битието си. Според участници "предсмъртният опит", който те получават, им помага дълго време да са в мир със себе си.
Подобна налудничава идея не е лишена от смисъл. Тя е вариант на философската равносметка, която си правим подир преживяно голямо житейско премеждие - катастрофа, тежка болест и други подобни, след които обикновено се дава курбан. И се опитваме да преосмислим начина си на живот. Без да съжалявам, че тази инициатива се провежда не у нас, а чак в Южна Корея, тя ме потопи в доста разсъждения. За това допринесоха и редица съвпадения. Например - пътувайки по същото време с трамвая от Княжево към центъра на София, видях през прозореца един успоредно движещ се автомобил със специфично предназначение и веднага съчиних следното четиристишие с фройдисткото заглавие "Отмъщение на подсъзнанието":
"Сънувах сън жесток нощес -
не карам бричката си жалка,
а возят ме на мерцедес,
обаче... катафалка."
Черен хумор. Но все пак хумор - кой ти го дава днес? Героят ми е мечтал да притежава скъпа кола, а сънят му подсказва, че това е невъзможно в действителност (приживе).
Друго съвпадение - същия ден медиите съобщиха, че до затрупаните дълбоко под земята чилийски миньори вече е прокопан трийсетсантиметров изход, който предстои да бъде разширен, и оттам да бъдат измъкнати пленниците на природата. По-точно на глобалната човешка агресия към нея.
И трето съвпадение - пак по това време разбрах от медиите за шестима души, намерени в тайник на камионско ремарке. Различни човешки съдби и желания - чилийските миньори копнеят да излязат навън, а емигрантите от камиона са измъкнати въпреки желанието си от дупката, в която са се крили (навярно също не особено удобна).
Всички тези, събрани от случайността, примери събуждат у мен, освен наследената от баща ми потомствена клаустрофобия, и често неуместно проявяващото се мое чувство за хумор. Разбира се, черен. Но си давам сметка, че го предизвикват не само поводи като цитираните. То си извира от живота, от делниците ни. Рано всяка сутрин някакъв доктор ми обяснява по радиото с какви и как точно запарени билки да предотвратя или намаля някоя своя болежка. Имам чувството, че баба ми се обажда от отвъдното.
А не ви ли прави впечатление, че всички телевизии всеки ден ни уреждат срещи с повече или по-малко известни и компетентни лекари, които подробно ни занимават с реалните или евентуални сегашни или очаквани наши заболявания и превантивните или терапевтични мерки срещу тях. И понеже зная колко много държат телевизиите да печелят повече зрители, правя си заключението, че тези предавания са гледани, търсени. Те явно са някакви заместители на липсващото нормално медицинско обслужване у нас, което точно сега, при днешните незавидни условия за живот, става за обикновените хора насъщна необходимост.
И пак черният ми хумор се обажда. Хрумва ми предположението, че както южнокорейците ни приканват да полежим за кратко време в ковчега, така и някой (най-общо казано - безкрайният преход с добавка настоящата криза) ни кара да се чувстваме погребани (но, уви, не само за десет минути), та после (ако оживеем, разбира се) да бъдем щастливи и доволни. Щастливи и доволни или не, все пак живеем. И:
"Чувството за хумор, черен даже,
    пречи на живота да ни смаже".