Присъствието

Проклета е тази високосна година, от януари насам наистина високосно сече големи интелигенти, умове и творци на страната ни - такива, без които в живота и в обществото остава пустота. Като че Господ не иска да остави будния ум, просветеността и интелекта да бъдат стожер в днешна България, където духовният и интелигентният човек е чужденец.   
Осиротяваме бързо. В съобщенията за кончината на проф. Георги Бакалов неизменно пише: видният, изтъкнатият, големият български историк, медиевист, византинист, изследовател на християнската култура. И наистина той е виден, изтъкнат, голям. Това обаче, което го отличаваше и в науката, и в обществената му дейност, бе присъствието. Години сме общували, обмисляли сме позиции и сме спорили, нямам спомен някога да е натрапил своето виждане. Но той бе от онези хора, чиито думи нито могат да бъдат опровергани, нито пренебрегнати. У нас все още има учени - добри учени, болното е, че интелигентите оредяват.
Проф. Бакалов наистина Присъстваше с голяма буква и в историческата наука, и в обществото. Уважаваха го не заради пост, а заради стойността му на човек и учен. Впрочем, с постове държавата не го глезеше, макар че по едно време в последните години го бяха назначили за шеф на Държавния архив. Та той и професор стана чак през 1995 г., макар да преподаваше в Софийския университет от 1973 г. А докторат с тема за Византия и средновековните български царе Георги Бакалов защитава още през 1981 г., а доцент става през 1985 г. Бяха намислили да го кандидатират за президент от СДС, но и това се разсъхна. А и след това в последните две десетилетия той някак не пасна на ни една политическа сила, за никоя не бе достатъчно "надежден". Преди в биографията му пропускаха, че е син на учител, изселен в Черепиш през 40-те години, завършил е Духовната семинария - започваха направо от дипломирането по история с отличие в Софийския университет и с първите му трудови години на научен сътрудник в Института по балканистика на БАН. И с това, че е бил декан и зам.-ректор на Софийския университет. За политиците такъв си остана до края - духовен, тих, един такъв все неподходящ за политическа кариера. И слава Богу, понеже до последно го търсеха стойностни хора и можеше да даде акъл в изобилие, когато стане дума за политическата история на Византия и за византийската култура.
Акъл не отказваше никога и никому. Когато ексминистър Даниел Вълчев го направи шеф на комисията, която трябваше да даде предложение дали и как да се учи религия в училището, отначало всички очакваха, че той - семинаристът, ще брани конфесията в образованието. А той просто си свърши перфектно, скрупульозно работата и накрая спокойно, сред тайфун яростни "обществени" привърженици на двете крайности, изложи своята и на колегите си позиция: религията трябва да се изучава в училище, но не като вероизповедание, а като израз, носител, елемент на цивилизацията, на културата. И като начин да се градят у децата представи за недопустимост на греха, толерантност, търпимост - все липсващи неща в обществото ни. Така и двете страни не го харесаха - ни радетелите на "Отче наш", ни твърдите противници на вероизповеданията в образованието изобщо. С една дума, той много умееше да не се харесва в изтъканото ни от крайности общество - понеже отстояваше своята позиция, своя разум и своята мъдрост. Кротък на вид човек, но рицар на духа, на достойнството, упорит защитник на научната истина и на отговорното поведение. От гражданска позиция никога не е бягал - без колебание влезе преди години в Комитета за защита  на АЕЦ "Козлодуй", сред учредителите е на Сдружението за национално съхранение. За богатата му научна и проподавателска дейност държавата го удостои с орден "Св. Св. Кирил и Методий"- I ст., той бе носител и на почетен знак на Софийския университет със синя лента.
Слушал съм при него лекции, блестящ преподавател беше, много достоен българин тези думи ще чуете от всеки историк, минал през курсовете по история в Софийския университет, в ЮЗУ, Пловдивския и Великотърновския университет, където проф. Бакалов също четеше лекции. Всъщност, неговите колеги, приятели, студенти - всички се надявахме, че той ще успее да пребори тежката болест. Той наистина се бореше с нея мъжки... Днес ще се поклоним пред това, което е проф. Георги Бакалов, пред живота му и пред всичко, което той сътвори, остави и ни завеща. Ще се простим с един от най-ярките интелектуалци на днешна България. Но ще ни остане онова, което той бе в живота ни и ще бъде - Присъствието.