За уродливостта на нормалното

Един писател наскоро шумно обяви, че няма никакво намерение да протестира, защото недоволните на улиците и по площадите не казвали какво ще стане след това. Послето било по-важно от сегато, така схванах тезата му. Нека така да си мисли, има си аргументи, макар и всички те да са неправилни. Ние сме господари само на настоящето. Ако то не ни удовлетворява, длъжни сме да въстанем, за да запазим достойнството си и правото на промяна. Не знаем какво ще стане след това. После може и да няма, защото то не зависи само от нас. Но "днес" - това сме ние. И колкото повече се опитваме да променим текущото в обществена полза, толкова повече са вероятностите утрето да е по-хубаво, по-човешко, по-честно и щастливо.

В "На изток от рая" Стайнбек пише: "За урода уродливо е нормалното, понеже всеки е нормален за себе си... За човек, роден без съвест, душевната болка навярно изглежда смешна. За престъпника честността е глупост." И Ботев е стигнал до заключението, че нормалните у нас смятат за луди.

Така е. Тъжна истина. Като студент трудно схващах общото между правото и ценностната система. Имах отлична преподавателка, тя цяла монография беше написала на тази тема, аз четях, но не схващах напълно. Правото ценност ли е? Или ценностите са право? Кога едното се превръща в другото и кое от тях предхожда? Искайки да наложи върховенството на закона като общностна ценност, Европейският съюз признава, че той сега не е такава. Или се опитва да насади морал у европейците чрез нормативната сила на правото? Може ли съвестта да стане императив?

Не съм сигурен кое принуждава българина да лъже, краде, мародерства и като цяло да се опитва непрекъснато да заобикаля правилата, изразявайки откровено и просташно пренебрежение към достойнството на другия. Има нещо саморазрушително в това, но съчетано с наивната гордост, че стоиш над реда, че в крайна сметка няма начин да няма начин, когато нарушенията са ценност. Виж, защо нарушението се смята за ценност и каква точно ценност е това - трудно мога да отговоря, струва ми се тежка психическа и социологическа задача.

Изумявам се от изобретателността на българина да търси способи за противодействие срещу нравите, възприемани от обществото за нормални. Той винаги е нащрек да не сгази лука, но не му пука, когато настъпи закона. Не само заради шопската вяра, че той е врата у поле, а най-вече заради стремежа да надделее в борбата на честта за утвърджаване на някакви социални порядки. Изобщо, възприятието за държава е сведено до получаване на някакви помощи, блага и до възможността да я ругаеш безнаказано, в това число и всички морални тъпанари, вярващи в нея.

В условията на демокрация, колкото и гротескно да звучи тази дума днес, проявите на откровен побой над нормалността се срещат особено често, натрапчиво, демонстративно, хулигански. Качете се в автобуса и вижте поведението и на млади, и на стари, блъскането, ругатните, облеклото, пиянството, запазването на места, липсата на контрол за непродупчени билети, откровеното, зловещо надсмиване над реда - същия, който уж е създаден да брани интереса на мнозинството от този на малцинството. Как да бъде иначе? Няма такова нещо като равноправен ред в държава, похитена от малцина и сведена до това да ги брани от мнозина.