Трябва да опазим своята идентичност

През 2014 г. Аксиния Михайлова беше удостоена с най-високото отличие за поезия във Франция, наградата "Гийом Аполинер" за сборника "Небе за изгубване", написан на френски. Аксиния Михайлова е поет и преводач, завършва френска езикова гимназия,  СУ "Св. Климент Охридски", специалност българска филология и втора специалност френски език. Нейни стихове и преводи са публикувани в български периодични издания, превеждана е на френски, румънски, словашки, сръбски и хърватски език. Носител на литературни награди за поезия и превод. Живее и работи в София.


"Живеем в общество, в което ценностите се "насаждат" отвън, а не се генерират отвътре."


- Какво е за една българска поетеса да е носител на наградата "Аполинер", животът ви промени ли се с нещо? Станахте ли по-известна?
- Награда с подобна тежест, каквато е "Аполинер", е признание и чест за всеки поет, а за една "поетеса" още повече, имайки предвид, че в 73-годишната й история аз съм шестата жена, удостоена с нея. Леката ирония в тези думи е насочена към онези, които продължават да делят поезията на "мъжка" и "женска", влагайки в това делене ценностни и качествени характеристики. Или има поезия, или няма! Друг е въпросът, че мъжката и женската сетивност, начинът, по който двата пола усещат и тълкуват света, са доста различни, и слава богу! Унисекс модата при дрехите би била гибелна за поезията.
В различните ширини награди като тази функционират по различен начин. Те насочват вниманието на публиката към книгата и продават тиражи. Но това е във Франция. Тук е друго. Говоря от личен опит. Тиражът на книгата ми "Небе за изгубване" бе изчерпан за шест месеца, говорим за поезия все пак! И в началото на януари получих запитване от издателство "Галимар" дали бих искала да направя някакви промени в текстовете, защото планират допечатка. Което не се случи тук с предишната ми книга "Разкопчаване на тялото" (Жанет 45, 2011),  номинирана за "Иван Николов" и получила наградите "Христо Фотев" и "Милош Зяпков". Хубавото е, че френската награда направи и българските ми книги "по-видими". Очаквам всеки момент да се появи второ издание на "Разкопчаване на тялото".
В чисто битиен план продължавам да работя в училище, където натоварването е голямо, а удовлетворението - морално и материално - повече от незадоволително. Превеждам, редактирам. И пиша понякога. Тези занимания са като скачени съдове. Преподавателската работа ми отнема много от енергията, но работата с текстовете, колкото и да изисква усилия, ме зарежда, защото ми доставя удоволствие. Така оцелявам  във всекидневието. 
- Да пишеш на френски език, това като на български ли е или чувствата се изразяват по различен начин?
- Казвала съм и на друго място  -  творческият акт, независимо от вида му, е работа с енергиите. Те са в основата, поетичното е енергия с висока честота и когато е прекалено изгаряща, тя просто трябва да се материализира навън. А на какъв език - е въпрос на моментно състояние. Езикът е вторичен спрямо творческата енергия. Любовта, болката, щастието, копнежът са чувства и състояния, които са неотменна част от човека. Писането на чужд език е предизвикателство, колебание, но дава и един друг вид свобода. Разбира се, има кодове, които са чисто български и е невъзможно да ги изразиш с чуждия език. Творецът трябва да е честен вътре в себе си и да има усещане за мяра.
- Откъде идва вдъхновението ви в поезията?
- От поезията и от другите изкуства, от начина по който друг поет или творец успяват да ме изведат от всекидневието и да ме изпратят в друго равнище. Може една мисъл, образ, дума да отключат в мен нещо, което дълго съм носила, понякога без да го осъзнавам дори. Така поезията да ражда поезия. А понякога подтикът идва и от самия живот. Реалният, всекидневният, който люлее различно махало всеки ден.
- При толкова много книги, които излизат по света, пък и у нас, хората спряха да четат. Как да разберем коя книга е качествена? Ще има ли завръщане към традиционното четене?
- Не мога да кажа, че хората са спрели да четат. Защото за някои това е потребност като хляба и водата. Но за разлика от последните две, които са животинският инстинкт за оцеляване, нуждата и желанието да отвориш книга трябва да се култивират. Първо от семейството, после в училище. Но и двете институции претърпяха коренни промени през последните десетилетия, за съжаление - повече негативни. Повечето от ценностите, с които системно сме облъчвани от медиите, са деструктивни за едно неукрепнало и подрастващо съзнание, което няма база за сравнение. Как да обясниш и разкажеш трепета и опиянението от мириса на току-що купена книга на едно днешно дете, което държи таблет в ръката си, спи и яде с него? Не можеш. Няма механизъм. Няма чуваемост от другата страна. Може да ви се стори смешно, но изпитвам умиление, когато видя някои от учениците ми да четат книга в междучасието или от по-малките с детска енциклопедия на чина. За нашето поколение това беше нормално.
Така отговарям и на втория ви въпрос. За да разбереш дали една книга е качествена, трябва да си изчел доста книги. Да имаш изграден вкус, сетиво, усещане. Да бъдеш култивиран "потребител". Говоря за изящната словесност. И не биха те заблудили никакви медийни и рекламни инвазии. Живеем в общество, в което ценностите се "насаждат" отвън, а не се генерират  отвътре. Непрекъснато ни поучават как да се обличаме, какво да ядем, каква марка паста за зъби да ползваме. Това е индустрия. И всички ние поне веднъж сме попадали в капана й. И понеже и книгоиздаването е част от тази индустрия, то също променя облика си. На книгите се гледа като продукт, който трябва да бъде реализиран като всички останали. По възможност бързо. Така се появи и "бързата литература", а и не само тя, има десетки поетични книги, които удовлетворяват потребностите на определен и то не малък кръг читатели, просто защото са съобразени с тяхното равнище на възприемане и представа за литература. Но за да разбереш, че между "бързата литература" и високите образци на световната изящна словесност зее страшна бездна, трябва да имаш подготовка.
Вчера една издателка и преводачка пусна във фейсбук следния цитат от абитуриент: "Аз не чета поезия. Достатъчна ми е тази в училище". Само искам да вметна, че българската поезия в училище спира до Вапцаров и Далчев и за повечето от учениците представата за стихотворение се покрива от строфично организирания текст с рими. Не можем да искаме в такъв случай от младите хора да влязат в книжарница, да разгърнат стихосбирка от съвременен наш или преводен автор и да я купят.
А що се отнася до последния ви въпрос, за мен е без значение на какъв носител младият човек ще чете книга. Времето е друго и трябва да го приемем. Нашите носталгии са си наши носталгии и не бива да заразяваме с тях децата си. Важното е да възпитаме в тях желание и нужда да прочетат нещо извън учебниците.
- Победи ли в съвременния ни свят консуматорството и материалното?
- Не ми се иска да вярвам, че е така! Защото част от нас трябва да бъдат обявени за "застрашени видове" или хора от друг век! Защото това би обезсмислило всички книги, които съм превела и поезията, която съм написала. От срещите ми с читатели и тук, и във Франция, разбрах едно: ако стиховете, които четеш, са докоснали някого в залата, извели са го от всекидневния свят за няколко минути, а това се разбира от сълзичката, стекла се по бузата или от признателността в погледа, това означава, че от поезия винаги ще има нужда.
- Децата вече използват "методиевицата" като основна писменост в интернет. Пишат на български с латински букви. Дали ли сме нещо на света с кирилицата?
- Този тъжен факт също е част от променящия се свят, от неговата глобализация. Последствията за ограмотяването на децата на родния ни език са плачевни. От всекидневния си контакт с ученици имам наблюдение, че в повечето случаи правописните грешки при гласните "у" и "ъ" се дължат именно на употребата на латиница. Там не е нужно да се замисляш за правилата, просто караш по възможно най-лесния начин. И ние сме тези, които трябва да намерят пътя и да изработят някакъв механизъм.
Ще ви разкажа една лична случка. Бях в колеж за преводачи в чужбина и бях забранила на дъщеря ми да пише на латиница, защото няма да й отговарям. Ден преди началото на учебната година получавам чудно съобщение: "Мамо, за класен са ни сложили мъж, да му "копувам ли цветя", на което й отговарям: "КОпи му, кОпи му, като се върна, не знаеш какво те чака!" И тя почти престана да ми пише. Така че намирането на най-правилния начин да се внуши на децата уважение и зачитане на родната писменост няма да е лесна работа. И без това комуникацията ни с тях е нарушена, има опасност да я прекъснем напълно. От нас, учители, поети и родители, зависи да им предадем онази гордост към азбуката ни, защото тя е в основата на запазването на българското във всичките му проявления. Опазването на идентичността не е само наш проблем. Във Франция се дискутират в момента образователни реформи, които предвиждат да се премахнат латински и старогръцки езици от учебните програми. Четох преди дни отворено писмо на Жан д'Ормесон, романист и академик, до президента на републиката, в което той казва, че великата френска култура, за която говорят всички, се корени в тези два езика. И че, цитирам: "Откъсването на нашия език от неговите гръцки и латински корени означава, че някой умишлено го обрича на програмирана смърт". А ние нашите корени отдавна сме ги отрязали. С всичките реформи в езика ни през изминалото столетие. Продължаваме да режем и филизите. Старобългарски се учи само в университета от филолози. И ни е трудно да разчетем дори надписите върху иконите. Но ако не можем да поправим грешките в миналото, длъжни сме да бъдем отговорни и далновидни при въвеждането на по-нататъшни програми и закони.