Сребреница като повод

    Двадесет години след една от големите трагедии на войната в Босна, тази в Сребреница, премиерът на Сърбия Александър Вучич бе прогонен с камъни от траурното възпоменание за дадените хиляди жертви от страна на мюсюлманите в братоубийствения конфликт. Бившият радикал от партията на ултранационалиста Шешел, а след това лидер от новосформираната Прогресивна партия, бе пристигнал за отбелязването на тъжния повод, за да търси помирение. Не го получи заради своето минало и страховита лексика тогава. Оттегли се унизен в обкръжението на гардовете си от събитието, което почетоха с височайшото си присъствие маса държавни глави, включително бившият президент на САЩ Клинтън, един от най-активните политически играчи в постюгославската драма.
    Преди несполучливия опит на сегашния сръбски шеф на правителството да смири страстите около Сребреница, това успешно направи бившият президент Борис Тадич. Той пристигна от Белград, за да се извини и преклони пред паметта на мюсюлманите, но отдаде почит и на жертвите на своите сънародници в близкия Братунац. Сега всъщност Вучич направи истински героичен опит да повтори жеста на непримиримия си противник и лидер тогава на Демократическата партия. Тези усилия бяха посрещнати с адмирации от западните и регионалните лидери, които обаче се стопиха в преобладаващото море от натрупвана омраза. Част от същите тези политически водачи, включително и отвъд Атлантика, съвсем не бяха странични регистратори на безумието в Босна и Херцеговина. Дори напротив. Преди конфликта, в процеса на раздържавяването на СФРЮ, в хода на войната и нейното приключване с проблематичния Дейтънски мир те бяха основни играчи. А сега ронят сълзи на гробовете на жертвите и се борят за помирение, което вулгарно и методично разбиваха преди в интерес на своите теснодържавни, геостратегически, но и лични политически цели.  
    В Белград политиката на сегашния премиер и на неговия патрон, президента Николич, намира своите широки поддръжници. Неуспешният опит с визитата за почит на жертвите в Босна явно ще остави живи раните в междусъседските отношения. И безспорно и в сръбската столица, а и в Сараево всеки ще тълкува събитието от свои позиции. Всеки е пострадал и едновременно е източник на страдание, а близките на жертвите искат възмездие, но не могат да го получат. Защото отишлите си без време никога няма да се върнат. За живите остават спомените, но и онова днешно разделение между хората от бившата федерация, които Тито и обкръжаващите го генерали държаха десетилетия в желязна хватка с привидно либерален режим. Пък и с многомилиардни заеми от Запада и по линия на Движението на необвързаните страни, които потънаха в подвижните пясъци на югославския разпад. Всъщност част от тези огромни по мащабите си средства можем да съзрем в някои солидни бизнес структури при съседите, а и не само там. Други пък, включително и наши герои от зората на сбъркания ни преход, далеч от регламента се изтегнаха откъм слънчевата страна на живота, засмуквайки впечатляващ ресурс именно от "особената" ситуация с Босненската война - трафика с ембаргови стоки, горива и какво ли още не.
Оказва се, че върху страданието на хората някои градят своето благополучие. Трябва ли да се учудваме тогава, че тук-там по света с методична последователност се провокират и палят конфликти. Изсмуква се национален и жизнен ресурс от потърпевшите държави, а след като стане необходимо, се задейства системата за умиротворяване с конференции, договори и активиране на политици, които работят за своя и на своите наставници интерес с богат ресурс от демагогия и лъжепатриотизъм. На Балканите това упражнение е доста лесно изпълнимо.
    Част от тази стройна система бе и Югославия. Възникнала върху руините на Втората световна война по волята на световните властици, но и платила висока цена с живота и героизма на многонационалното си население, тази мегаструктура бе разрушена от своите създатели. Неизменен елемент от схемата бе войната в Босна и Херцеговина. Заложените капани обаче остават отворени за всеки случай. Механизмът за тяхното задействане е заложен в противоречията на най-сложната в Европа управленска система във федерацията на мястото на бившата БиХ, в трудно функциониращата косовска държавност и в тлеещия конфликт в сръбския й север, в междуетническата проблематичност в Македония и т.н. Затова, вместо да работят "на парче" и да оплакват жертвите на своята геополитика, управителите на света е по-добре да спретнат една балканска конференция на междуетническата и религиозна толерантност. Можем и да се самопредложим за домакин на подобен форум, тъй като досега излизаме сухи от тази опасна вода. А дотогава и пред НДК фонтаните ще бликат на фона на паметника на Старчев, който може и да събуди някакви размисли сред гостите за балканската ни реалност...