Празници родни и международни

Сигурно мнозина ще възразят на моето впечатление, че българинът особено напоследък много обича да празнува и фолклорната представа за националното ни трудолюбие остава главно в народните песни. Аз обаче ще противопоставя личните си впечатления. На много гишета в петък съм получавал отговора, че утре е събота и по-добре да дойда в понеделник. Освен това често в календара по някои празници се правят размествания, за да се увеличат почивните дни и после уж да се доработват в съботите. Не е случайна популярната народна поговорка, че работата няма да избяга...
Едни от днешните жители на големите ни градове бързат да си отидат по родните села, други плануват да прескочат отворените граници и да посетят съседни държави. Това не е лошо, но то се подготвя доста преди да дойдат почивните дни, те обикновено не са ни достатъчни, а понякога (често) се връщаме по-уморени от прекарания си отдих...
В нашия вестник има една хубава рубрика, в която се отбелязват важни годишнини, празници или дни на това и онова. За мое и ваше сведение преписах от тази рубрика само част от тридневното й съдържание, което ме интересува или някак засяга.
В трите последни дни на предишната седмица има съответно шест, осем и седем отделни информации. Ето някои от тях: в четвъртък - Първа пролет, Ден на Земята, Международен ден на приказката, Международен ден на франкофонията. В петък - Международен ден на кукления театър, Световен ден на поезията, Световен ден на гората, Празник на Кюстендил. В събота - Световен ден на водата, 1879 - София е обявена за столица, 1887 - Започва изграждането на Борисовата градина... 
Ако седне човек да се почерпи с по едно за всеки от тези поводи няма да му остане трезво време в седмицата. А като добавим честването на рождените и именните дни на семейството, близката рода и приятелите? Ами националните и битовите празници, които съвсем не са малко. Ами църковните, които преди (справедливо или не) бяхме позабравили...
Приобщаването ни към световната демократична общност ни натовари с още празници. Например Ден на благодарността, Ден на влюбените, и така нататък, а не било зле да отбележим и важните дати от календара на големите световни нации...
Оказа се, че и някои уж типично социалистически празници също били валидни и сега. Първи май не бил единствено ден на труда, измислен от работниците в американския град Чикаго, а и наш сегашен светъл празник. Осми март също е всеобщ ден за уважение и ухажване на жената. (Сякаш в другите дни изобщо не трябва да я уважаваме и ухажваме.)
И все пак всеки от нас си има своите свързани с нещо лично дни, които отбелязва със софра или дори със свое неафиширано изживяване. Това са важни интимни дати, семейни годишнини, панихиди и други свои радостни или тъжни поводи.
За всеки българин обаче има дни, които го карат, поне сам за себе си, понякога тихо и мълчаливо, да ги отпразнува. Това са Трети март, Двадесет и четвърти май, Девети септември - за мнозина, Десети ноември - за някои... 
Връщам се към вече споменатите в трите дни на миналата седмица празници, защото, както казах, лично ме засягат.
Това е едно прекрасно подсещане да се замисля (не да надувам фанфари) и за първата пролет, още една в дългия списък на преживените от мен години, и за земята - наша кърмилница, и за приказката, и за кукления театър, и за поезията (три понятия, близки на професията и сърцето ми) и за обичания от мен мой роден град София...
Хубаво нещо са празниците. Но те са истински радостни и заслужени, когато преди тях човек е имал богати делници, дни, в които е свършил трудна или важна работа. За мен, а вярвам и за мнозина други, истински празник е моментът, в който като Отец Паисий, възпят от Вазов, мога да възкликна "Конец..." И да сложа последната точка на нещо, което дълго съм съчинявал. Но защо само дълго - може да е епиграма, плод на щастливо моментно хрумване.
Изпитвал съм много такива мигове и ако има нещо, за което си заслужава да ми се завижда, това са те, това е радостта от добре свършената работа, това са истинските празници на душата, когато си се преборил с творческите или с трудовите мъки, когато вече си ги надмогнал.