Невероятната магия на природата

Това хубаво заглавие не съм го измислил аз, а го откраднах от статия, поместена в поредицата "Една" на моето (а вече и на много други хора) приятелче интернет. Както виждате - съчинението ми, което в момента четете във вестника, е сложено под постоянната ми рубрика "От дума на дума, та... в ДУМА". Обаче не само думи, казани на място или интересни с нещо си, стават повод, тоест подсказват ми за какво да пиша. Много често това са преживени или чути отнякъде интересни случки, или видени от мен картини (в смисъл на гледки) и други подобни, които дори да ни се струват незначителни, дребни, все пак имат явно или скрито между редовете обществено значение.
Вече близо пет години всеки петък четете моите редове, написани, по-точно предизвикани, от какво ли не. А колко петъци има в тези пет години, оставям вие да сметнете. Какво ли не съм обсъждал или коментирал, както се изразяват по телевизията, в моите писания, върху какво ли интересно (поне според мен) не съм разсъждавал и не съм ангажирал любезното ви внимание! Не се безпокойте - няма да изреждам заглавията на всички, дори на малка част, от многобройните си антрефилета!
Само ще констатирам, че вниманието - вашето и моето, през последните години е било погълнато предимно от екзистенциални теми - как да преживеят (или какво им пречи да живеят нормално) повечето от моите сънародници днес. Написах сънародници и едва след това съобразих, че същото се отнася не само за няколкото милиона българи, а и за милиарди жители на планетата ни. Но поне на континента Европа ние твърдо държим последните места в класациите по необяснима житейска бедност в същия момент, когато не сме ни най-малко ощетени като даденост от природата и наши деца - математици, програмисти и други, печелят куп награди на световни състезания по тези дисциплини. За какво ни е този ум, щом не го употребяваме?
Но да се върна към откраднатото заглавие. Всъщност то не е съвсем откраднато, а по-скоро е цитирано. Измислила го е, както и текста под него, авторката Зоя Нисторова, явно човек, който силно обича природата и съвсем не е лишен от писателска дарба. Напротив. Ще се убедите в това, като прочетете следващите по-долу цитати от статията й. Тя е по-скоро есе или нещо друго, което спокойно би могло да се причисли към литературните жанрове.
Ето как започва въпросното съчинение: "Колко от нас, потънали в забързания делник, имаме време да погледнем природата около себе си? Но наистина да погледнем, да видим и усетим съвършенството й? Колко от нас й позволяват да излекува проблемите, болката, тъгата, насъбрани в душите и сърцата ни?! Колко имат волята и желанието да станат поне за час от компютъра или телевизора и просто да поседят на някоя полянка, за да презаредят батериите поне за малко."
Тези въпроси май не си ги задаваме нито вие, нито аз и не съзнаваме колко губим, колко скъсяваме живота си или колко го ограбваме от нормални човешки преживявания. А цитираната авторка продължава: "Именно природата около мен е тази, която лекува тялото и душата ми всеки миг. Разхождам се всеки ден, минавам през Самодивската поляна (наречена така от мен), минавам под тунела от зелена красота и сядам на моето място. Просто седя и гледам, слушам, говоря си с цветята и птиците, наслаждавам се на залеза!"
А колко малко от гражданите на света имат почти надвесен над града, в който живеят, такъв подарък от природата, какъвто е Витоша? И парковете в родната ми София не са малко, въпреки усилията на днешни печалбари да ги ощетяват с често безсмислени строежи. 
Напрегнатият ни сегашен живот, забързаният му ритъм сякаш непреодолимо ни отдалечават от природата. Помня, в детството ми екскурзиантите до Витоша бяха толкова много, че веднъж ни се наложи, връщайки се от неделното си посещение на планината, да ходим пеш от Княжево до центъра на София, където живеехме. Толкова дълга беше опашката за трамвая.
Ще завърша с един куплет, малко старчески, но подходящ:
"Зелените поляни и гори
са гледката най-хубава за мене.
По-лесна би била смъртта дори,
ако и в нея имаше зелено."