През Охрид в Дебър

Ирена ПАНКЕВА

Човекът е човек, когато е на път- както е казал поетът. Та днес и аз съм човек - от "Угоре" до Македония, а Димитър Талев не ми излиза от ума. Както казва прилепският писател Трайче Кръстески, започнеш ли с Талев - няма сън... Поканена съм от Литературния "Art - Klub" в Дебър на традиционна "поетска средба". Всъщност поканата дойде от Нури Колеци - поет, философ, етнолог и отдавнашен мой приятел.
Че сън няма - няма... Пътувам с широко отворени сетива, леко напрежение и повишено внимание - заради страховити погранични истории, многократно достигали до ушите ми. Но на Гюешево не се случва нищо притеснително. Както и на автогарата в Скопие, където ме чакат мои приятели, македонски албанци. Любезността и гостоприемството им се проявяват веднага - завеждат ме най-напред в приятен ресторант, за да си отпочина от пътя и да хапнем нещо. Дотук добре, но в заведението не се пуши - както впрочем и във всички останали македонски кафенета и ресторанти, поради пълната забрана. Не е като у нас - маса за пушачи, маса за непушачи, маса за пушачи... и накрая, като не им е угодно, непушачите да си  пият кафето в градината - както в онзи виц за полицая, който се чудел как да напише в протокола, че блъснатият от кола е на тротоара: "на третуара", "на трутуара", ритнал го и написал "на улицата". Сега обаче аз съм онеправданата и едва чакам да се намеря на улицата, за да запаля...
Продължаваме към Охрид, стигаме там по тъмно. Леденият вятър откъм езерото те смразява. Не знам Биляна доколко е избелила платното, но от дълбините на черната вода сякаш ме викат гласове на удавници. С приятелите ми с приглушено прискърбие говорим за злополуката с корабчето "Илинден" и за загиналите петнадесетима българи. На десет метра от нас ни наблюдава каменният Св. Климент Охридски, който прегърнал Охрид с лявата си ръка, невъзмутим като Господ, благославя света с десницата си.
На сутринта и помен няма от вечерните злокобни повеи. Охридската езерна картина е приветлива и слънчева. Десетки чайки с крясъците си създават ведра атмосфера. Летят току над главите ни и се бият за хляба, който им подхвърляме. Душата ми ликува и би летяла, докато мръкне, но не съм на туристическа екскурзия. След като пием кафе, се отбиваме на обяд в Струга. Няма отърваване от Талев, удобно се е настинил в мислите ми: "Виното е масло в светилника и човек вижда по-ясно..." - подсеща ме неговият Рафе Клинче, припомня ми за Дебърската школа, иконите и резбованите иконостаси.
След обяда тръгваме за Дебър, прочут с минералните си извори и бани, с гипсовите  находища. Някой споменава, че в македонския и албанския думата "дебър" е само в единствено число, на български - само в множествено: "дебри". Множат се планинските възвишения около нас, а встрани от клисурата на пътя, ниско долу, текат Черни Дрин и Радика, които се вливат в Дебърското езеро. Електроцентралата, построена тук, произвежда 30 на сто от електроенергията, необходима за нуждите на РМакедония.
Но сега в Дебър, имайки предвид националността си по лична карта, аз съм единствената българка. Според Нури Колеци градът е пример за мирно съжителство между албанците, македонците и помаците.
Литературният форум започва вечерта в Културния дом, в препълнената зала. Гостите - поети освен от Македония (Адем Абдулаху, Ерол Велия, Рами Камбери, Бесник Лена, Ваит Насуфи и мн.др.) са и от Албания (Басир Бушкаши, Беатриче Баличи, Шелал Тоску др.), Косово  (Шефкете Госалци - поетеса, която пише и за деца; участвала в Косовската война) и България - в лицето на моя милост. Mir - mbrama, Dibra! Чета стихотворенията си на български език. След това поетесата Алма Зенелари ги прочита на албански. Аплодисменти взривяват залата. Честна дума, такава обич и топлота отдавна не бях получавала! Винаги ще помня горещите сърца на дебърчани, жадни за поезия.
След литературното четене следва размяна на книги между приятели. Естествено и интервюта за телевизията в Дебър. Но както казва един познат - добра работа свършихме, време е да започваме! Празникът, все по-задушевен, се пренася в уютен  дебърски ресторант. Обаче яденето и пиенето са на втори план. Участниците във форума излизат на сцената и поздравяват публиката с реч, песен или хумореска. Актьорът поет Паязид Муртиши драматично рецитира своя поема за автохтонността на албанците на Балканите - започва от илирийското потекло, стига до турското робство, пардон - присъствие, и въстаническия албански дух. Изобщо - жива е тя, жива е на Балканите - Илирия!
Когато градусът вече е достатъчно висок, Нури Колеци пуска мухата, че липсва само един цигански оркестър! Идеята на мига е осъществена от Ибрахим Колари - бизнесмен, който живее в САЩ, и циганските (пардон - ромските) свирачи се появяват като изневиделица. Извиват се албански хора, на които любезно и настойчиво ме подканят да се хвана. Смея ли да не го направя... Но тактично си замълчавам, че албанското хоро е като българското право хоро!
Отнякъде отново дочувам Талевия Рафе Клинче: "Не ща веке вино. Друг огън гори сега тука, в гърдите ми"!...
А пътят назад ли? Той не е интересен. Изкачването на върха винаги е по-достойно и вълнуващо от слизането...

София-Дебър-София


Охридската езерна картина e приветлива


Чайки на брега 


Каменният Св. Климент Охридски благославя света с десницата си


Множат се планинските възвишения около нас, встрани от клисурата на пътя


Паметникът на Скендербег в гр. Дебър
Снимки: авторката