Свободата сме я извоювали на дръвника

За Априлското въстание е казано едва ли не всичко. И все пак - из гънките на историята се спотайва осмисляне, което придава по-друго значение на достигналите до нас събития.
"Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия." Според историческите свидетелства това е казал Апостола пред турската следствена комисия в София между 5 и 9 януари 1873 г. А Васил Левски е светиня за българина, икона на историята ни. Без да се хвърля и сенчица върху неговия пиедестал, сега може да кажем, че с Априлското въстание българинът изми със собствената си кръв тази тежка оценка на Апостола, който няколко години преди това очевидно е имал основания да я изрече.
Ето едно свидетелство от клането в Батак, което бе публикувано в периодичния печат м.г. До нас то е достигнало от спомените на Ангел Горанов, син на председателя на местния революционен комитет Петър Горанов. 
"На средата донесли един дръвник и до него се изправил един висок черен като комин, страшен като дявол помак... Последвал нов удар и главата на жертвата се търколила на два разкрача, а тялото се сгромолясало около дръвника. Подир малко и втора отсечена глава. И трета глава.

Кръвта тръгнала на потоци по земята

Жертвите стояли и с някакво тъпо и сънливо хладнокръвие чакали реда си. Никакви плачове, никакви сълзи, никакви разкаяния и жалости, никакви вълнения и страсти - нищо, нищо не движело и не безпокояло никого... Отсечените глави и отделените от тях тела скоро съставили грамадни купове около дръвника. Батачани сами си повдигали мъртвите и си чистили място за себе си. Бащата например е заклан, синът се събличал бързо, хвърлял парите и дрехите си в грозните ръце на башибозуците, отивал сам при касапина, хващал главата на баща си, целувал я няколко пъти без сълзи и без глас, хвърлял я на грамадата от мъченически глави, после прегръщал мъртвия му кървав труп, притискайки го с целувание към обятията си, прехвърлял го настрана към грамадата мъртви тела и сам подлагал врата си на дръвника. Станало нужда да донесат още два дръвника и християнската, българската или баташката касапница се разширила."
По-нататък Ангел Горанов се спира на кървавото клане на жените, момите, бабите и децата: "Най-напред жените завеждали на дръвника, облечени само с риза..., но по-сетне като видели, че това е голям ущърб на голаците башибозуци, раздрали дрехите си и захванали като мъже да се събличат голи. Колили ги като овце или като кокошки на дръвника. Повеждат майката на дръвника, а децата й припкат около нея, притискат се между кокалите й, прихващат се за тялото й, произнасят само трогателно и детски любовно: Мамо! Или башибозуците зимат от ръцете на майката детето, отсичат му главата. Тя се хвърля като тигрица върху нея, зима я, целува я, смуче кръвта й, докле успеят да я съсекат на части... Около дръвниците стояли грамадни купове човешки глави и тела; на отделно място стояли женските и детинските и по всичкия площад били разхвърляни човешки и детински меса и глави - все с отворени и въздигнати към небето очи."
Зверска е кончината на баташкия кмет Трендафил Керелов. За нея научаваме по разказа на снаха му Босилка. За да спасят града, Керелов и местни първенци предали оръжието на башибозушкия главатар Ахмед ага. Следва разказа на снахата: "Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огън още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. Освен мен тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуците... и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил." Впрочем, за неговата участ споменава и американският консул в Цариград Юджийн Скайлър в доклада си до държавния секретар на САЩ Хамилтън Фиш. Босилка оцеляла, но и изживяла своя ад като майка, защото съсекли детето й пред нейните очи. 
В Батак според различни източници са изклани между 1200 и 5000 души.
В доклада си от 10 август 1876 г. за зверствата при потушаването на Априлското въстание генералният консул и секретар на посолството на САЩ в Истанбул Юджийн Скайлър пише: "В Панагюрище много от жителите избягаха, но броят на убитите е около 3 хиляди, повечето от които жени и деца... На стари мъже избождали очите, а крайниците им били отсичани и така оставяни да умрат... Бременни жени били разпорвани и новородени бебета били разнасяни на байонетите на пушките, докато малките деца били заставяни да носят кървавите главици на техните другарчета..."
Руският консул в Одрин Алексей Церетелев смята, че по време на Априлското въстанието са разрушени около 200 села с общо население повече от 75 000 души, част от които са избити, а други са прогонени.
Българската историография борави с 30 000 избити при 10-хилядно участие във въстанието - въстаници и население, ангажирано по един или друг начин с каузата. 80 български села изчезват от географските карти. И така - през лятото на 1876-а сякаш

пъкълът е слязъл в Батак, Перущица, Панагюрище

Зверствата не остават скрити от световната общественост. Данните за кланетата разгневили Европа. В крайна сметка общественият отзвук води до Руско-турската война и Освобождението на България. От тогавашните велики сили единствено православната Руска империя прати свои поданици да загиват за едноверците си по българските земи.
Във финалната фаза Освобождението ни минава през три стъпки - Априлското въстание, отзвукът от него в Европа и Руско-турската война. Ясно е, че при тази фаза всичко започва от Априлското въстание. От училище знаем, че замисълът на въстанието е бил Европа и светът да прогледнат за нашето страдание, а не толкова сами да си извоюваме независимостта. Георги Бенковски и другите въстанически лидери са осъзнавали, че второто е невъзможно.
Вижте ритуалната жертвеност на сина, който намира сили да се сбогува с останките на заклания си баща и накрая сам слага глава на дръвника. Той определено не е чакал свободата на тепсия. Разбира се, осъзнавал е безизходността на положението, но ако се съди по описаните му действия, дали не е осъзнавал, че свободата може да дойде от дръвника? От неговата и на другите жертвеност? И дали това не е героика, макар и без неустрашимост, поваляне на врага и физическа сила - някакъв антигероичен героизъм.
Или да вземем друго описание: "Жертвите стояли и с някакво тъпо и сънливо хладнокръвие чакали реда си. Никакви плачове, никакви сълзи, никакви разкаяния и жалости, никакви вълнения и страсти." Тук също има и осъзнаване на обречеността, и примирение с участта, и вцепененост от случващото се. Едва ли в такъв момент на всички главната им мисъл е била за независимост. Но те не са могли да не знаят какво ще се случи при крах на въстанието.
И сега, от дистанцията на времето, може да извлечем извода, че свободата ни е дошла от тяхната колективна жертвеност и сънливо хладнокръвие, с които чакали реда си. Добавете и съсечените деца и майки, или края на Трендафил Керелов, или други епизоди от потушаването на Априлското въстание. И от гънките на историята изскача ето какъв извод: изковали сме свободата си с колективно мъченичество, макар друг да ни е освободил. Да, други народи са постигнали свободата в победни битки. Нас обаче историята ни прати на срещуположния полюс, където са ни клали като овце или кокошки на дръвника. При нас свободата наистина е тръгнала от дръвника. От пъкъла, който ни се стовари върху земите през пролетта на 1876-а. Нашата свобода е много повече кървава и мъченическа, отколкото триумфална. В миналото жените са носили черни забрадки заради починали свидни хора - мъж, син, родител. Дали такава забрадка не трябва да носи и нашата свобода?
Но това

не означава, че не сме я заслужили

Свободата може да бъде извоювана не само със сила, а и с жертвеност и мъченичество.
В Априлското въстание по необичаен начин се преплитат несъпоставими величини. От организаторска и военна гледна точка то е провал. Но от политическа и цивилизационна - е триумф. Води до възстановяване на българската държавност. В краткосрочен план е трагедия, в дългосрочен е с оптимистични резултати.
"Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!", обявил Георги Бенковски преди погрома и смъртта си. Няма как да му се оспори заслугата.
И все пак Русия и Европа поемат българската кауза именно заради жертвите сред населението - т.е. заради колективното ни мъченичество. В този смисъл жертвеността на батачани, перущенци, панагюрци тежи не по-малко, ако не и повече, от героичната смърт на въстаническите лидери. Дали България не трябва да им отдава дан отделно от 2 юни, когато честваме геройски падналите за свобода? Тези хора са паднали за свободата не геройски, а на дръвника. И в крайна сметка така са я извоювали.