Ирак - войната продължава

През последните няколко седмици Ирак отново привлече погледите с поредицата кървави терористични актове. След месеци на ескалиращо напрежение в доминираните от сунити райони на страната, поредица от координирани бомбени атентати допълнително разтърсиха страната.
Кръв, ужас и разделание, и трите обаче напълно реални и очаквани последваха извеждането от многострадалната страна в края на 2011 година на американските окупационни войски, дошли тук в името на "справедливостта и демокрацията".
Днес десет години след началото на една обречена на катастрофа илюзия, както вече се доказа, наречена Операция "Шок и ужас", равносметката е повече от тъжна. От една страна, тя погуби живота на повече от 4500 американски войници и изскубна от хазната на свръхдържавата САЩ над 1 трилион долара. Политическият ефект обаче беше твърде символичен, да не кажем посредствен и дискредитиращ - беше свален Саддам Хюсеин (обявен за сатрап-самодържец, при това едва ли не и за покровител и съратник на "Ал Кайда"), но бяха напълно развенчани и митовете за пределите на американската военна мощ, както и способността на американската администрация да наложи широкопрокламираната си фикс идея за демокрация.
Малцина обаче се трогнаха от факта, че кампанията за демократизиране на Близкия изток отне живота на повече от 112 хиляди цивилни иракчани (без да броим тук жертвите, дадени от иракската армия) и последвалите в годините жертви на станалите ежедневие терористични атаки. В този контекст едва ли случващото се в Ирак може да предизвика особено учудване сред западната аудитория, която очевидно трудно би достигнала до заложените в поредния геополитически експеримент на Големия задокеански брат познати вече кръвополития през последвалата иракската офанзива Арабска пролет.
Днес, в Ирак, ние сме изправени пред ярката картина, илюстрираща следвоенния хаос, предизвикан от старателно готвеното от Вашингтон прекрояване на света. Мотивацията за изтеглянето на американските войски от смазаната от войната арабскаа държава звучи логично, но и заблуждаващо. Логично е да се предполага, че подобна стъпка би отстранила основния дразнител за патриотично настроените иракчани - почти осемгодишната военна окупация от чуждестранни войски. Заблудата, в общи линии, обаче идва от некомпетентната оценка на наложения от САЩ и лоялен към Запада премиер Нури ал Малики, който би могъл ефективно (в съзвучие с американските интереси) да управлява страната.
Както се видя, очакваниата на Вашингтон не се оправдаха - времето показа, че както това се случи в Афганистан, и в Ирак привнесеният на "върховете на щиковете" на западната военна коалиция марионетен режим се оказа несъстоятелен, дезориентиран и все по-ярко самодискредитиращ се. Неслучайно в последно време в иракското общество се наблюдава позицията, че на мястото на Саддам Хюсеин се заражда и утвърждава нов диктаторски режим, чиито поддръжници залагат на две основни цели - удържането на властта и личното облагодетелстване от нея.
Най-сериозните проблеми пред Ирак днес редица водещи анализатори виждат в това, че със своите действия или бездействия правителството на Нури ал Малаки задълбочава трипосочния разсол по етноконфесионален признак в иракското общество (араби-шиити, араби-сунити и кюрди). Освен това налице е и увеличената терористична активност на опозиционните сили, съпроводена от чисто бандитски формирования, корупцията, обхванала държавния апарат както никога досега, рязко набира скорост, непрекъснатото забавяне или отлагане на социално-икономическите задачи, възстановяването на разрушената инфраструктура допълнително усложняват остановката. Да не говорим за дремещото правораздаване, нехайното отношение към жизненото обезпечаване (здравеопазването, водоснабдяването, електроенергетиката, горивата...). 
Тук е редно да добавим също изпомпването на статегическите ресурси на страната. Така например парите, постъпващи от експорта на петрола, се изразходват нерационално, често криминално. Закупуването на оръжия и бойна техника (предимно от Запада) на стойност над 40 млрд. долара, допълнително подриват и без това слабата икономическа и социална ефективност на страната, което пък води в логичното нарастване на недоволството сред по-голямата част от населението. Което пък води директно към създаването на отлични условия за междуконфесионалните раздори.
Засега разногласията на кюрдите, особено с авторитарния президент на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани, са в състояние на мълчаливо съгласие да не се достига до сериозни въоръжени конфликти. Но поради огромния куп нерешени все още проблеми от политически и икономически характир вече се забелязват и симптоми на едно бъдещо (при това скорошно) изостряне на диалога. Това на първо място касае темите за спорните територии, реда за усвояване и експлоатация на богатите петролни и газови находища, статута на кюрдските въоръжени пормирования "пешмерга", и редица други. Засега се наблюдава сравнително нелошо спокойствие във взаимоотношенията, но налице е и постоянно действащото становище на Барзани, според което кюрдите ще се борят за своите конституционни права.
Далеч по-драматично обаче се развиват отношенията между доминираното от шиитите правителство на Малаки със сунитите, които, независимо от далеч по-малката си численост в иракското общество, при Саддам Хюсеин бяха поставени в привилегировано и водещо положение и служиха за опора на баасисткия режижим. Стигна се дотам, че сунитите (министри, депутати, административни ръководители) бяха прогонени от властта. Пример за разединението е и историята с вицепрезидента на Ирак, сунитът Тарик Хашеми, който бе принуден да подаде оставка, избяга в Саудитска Арабия и бе осъден задочно на смърт в Багдад.
Ако погледнем обхватно на геополитическите планове, родени зад океана, отнасящи се до бъдещето на Близкия изток, ако се взрем в картите, очертаващи бъдещите граници в региона, ясно ще видим, че в пределите на днешен Ирак са заложени три нови държави - Сунитски Ирак, Шиитски Ирак, Кюрдистан. А това е тема с продължение...
Колкото до сегашните кръвополития, те просто са част от играта, започната преди десетилетия.
Войната продължава!