Харалан да пита баба си метафора ли е турското робство

Днес крушовчанката Ефросина Николова (1885-1969) е почти напълно забравена, а нейният живот и дневниците й са толкова живописни и разтърсващи, че както написа наскоро поетът и литературен критик Петко Тодоров, "те един ден ще се изучават в училище, макар че няма да е скоро". Не друг, а геният на българската литература Димитър Талев твърди, че тя е прототипът на неговата безсмъртна Султана. "Дребна" подробност - двете баби на Ефросина се наричат Султана и Ния. Талев й е идвал на гости и не помръдвал с часове, докато я слушал в захлас да му разказва за родното й Крушево; за бита и живота в него; за илинденската епопея, тя самата участва в нея с риск за живота си; за Никола Карев, който "като македонски революционер се бореше против турците с пушка в едната ръка и с другата манифеста на Карл Маркс". Спомените на баба Фроса за изстъпленията над нашите дядовци и баби по време на, както го нарича тя, "турското ропство", частичка от които ви предлагаме днес, са направо потресаващи и човек с лабилна психика е по-добре да не ги чете.

Но ето, че едно от любимите й "фнучета", Хараланчо Александров (Ефросина е негова прабаба), е на коренно противоположно мнение и се изправя с целия си антропологически ръст срещу нея в интервю за "Дойче веле" преди дни. "Турското робство е метафора", а който не мисли така, е "пета колона на Путин". Димитър Талев очевидно и той е от "путиновата колона". Е, днес подобни колизии - деца срещу предци, са направо епидемия. Макар че Харалан доста се е изтърчал, та и Путин дори намесва. Що не вземе той отново да поразлисти книжката на баба си. Може пък да се сепне душата му, ако все още нещо е оцеляло от нея... 

Не искам да наливам масло със собствено мнение в спора между баба Фроса и "фнучето", но препрочитайки отново страниците от книгата й, се убеждавам, че случилото се през Илинден 1903 г. в Крушево говори не само за робство, но и за нещо по-страшно от него - начало на безмилостен геноцид, който не стига докрай само поради бързата намеса на консулите в Битоля, за нея пише и великата българка Ефросина Николова.

Из второто допълнено издание на дневниците "Аз съм двойна майка" на Ефросина Николова, прабаба на Харалан Александров, ИК "Синева" 2019 г.

...Момчетата през зимните празници на снега вън от града се пързаляха, а момите усилено работеха, бродираха, везеха си ризите, блузи, клашенци и за главата кърпи бродирани бели. Сичко се приготваше за Великден, и Гьорговден. Тогава момите излизаха на хорото, цела зима затворени вкъщи, турско робство, и затова с такава радост се чакаше Великдена...

В момента, когато се пее "Христос воскресе", чуха се гърмежи откъм гората, в българската махала. Народа се размърда, едни влизат в черква, а другите почнаха да бегат и си шушукат "Турци арнаути идват да ни колят." Мъжете се събират на купчинки, се разтичаха, тате и мама ни заведоха при баба Ния. И дедо си дойде и каза "Стойте тука, ще видим що ще стане, дошли са голаците, турци, дебрани, арнаути, пари сакат, (20) лири, жълтици. От двете черкви, сбрали и по-богатите дали, и моя татко (1) жълтица даде, "Пари ке се дадат, оти кървав Великден ке биде." Така се приказваше трите дена Великдена, когато се събираха по къщите, близки и роднини, а и момите тъжеха много, че хорото ова година нема да биде, како друг път що е било, оти страшно е да не грабнат некоя мома турците. "Бог да ги убие, Ристос, да ги пресече" - кълнеха и се събираха, кадето имаше широки чардаци. Там песни македонски се пееха и хоро играеха, при затворени дворните врата, така мина Великдена...

Ако можеше да говори камъка и да каже на секи, който мине покрай него, колко сълзи, колко мъка при сека раздела е оставена тук! Камъка знае и за много млади сърца как се разделяха, туку-що са ги оженили есента, и пролет заминава момчето на тугина на печалба. И до днес песни се пеят за младите невести, що чакат co мъжко дете на ръце, а момчето две години, три писма пише "Пари немам, дома да си дойдам, продай си, либе, гердано, изпрати ми пари, дома да си дойдам, тебе да прегърна и рожба наша да си вида." Само великия писател може да опише тая мъка във века на робията (турска). Ето 60 години са се изминали оттогава, аз не съм забравила как се сбогуваха и как аз се разделих с моя баща, плачейки, и го молех да ни земе сички в София, да бъдем при него, че "с тебе, тате, по-добре се живее." 

...Същия ден се случи нещо страшно. Баща и син ги заклаха турците зад корията, овчари големо стадо с овце имаха, Бидиновци се казваха, власи грамослии, турците са разбрали, че помагат на кумитите. Целия град се изплаши и много хора отидоха, на местото да ги видат, на втория ден чак ги дигнаха, също и ние се изплашихме, работниците. И се идваше с нас на нивата Ванчо, син на Никола, той бе препасан с червен широк пояс и винаги, в пояса скрит пистолета. Висок, снажен мъж, вечер ни изпращаше до чаршията, сутрин рано ни чакаше на бахчата... Турското село беше близо, само реката делеше село Алданци и село Тръстеник с манастира "Св. Спас", само там сега има малко люде во манастира, селото е пусто, кой ще ти помогне, ако дойдат турци да ни грабнат? [Е] Обади се баба Султана, щото и нейната Паца, дъщеря й, беше вече 23-годишна и повече, и почна да разказва как са дошли турци една вечер во нашта махала в Крушово и как я грабнаха хубавата Ружа, една на майка, немаше си татко, нито братец да я спаси. "Сички чухме как викаха и двете жени, но нито един мъж не излезе да помогне. Зеха я на кон чак в село турско Алданци, е на път, за Битола, близо до село Кривогащани. Майката тръгнала подир тех - чувало се как се моли и плаче "Дайте ми чедото, само една Ружа си имам." Като се съмнало, стигнала, по чорапи вървела до селото, нейния плач чули турци и кадъни и посочили в коя порта да влезне. Тропала, викала, стояла до затворените врата целия ден, пак нощта настъпила студена, сред зима, около Коледа било. До сутринта майка вика "Чедо, Руже, излез да те вида, преди да те потурчат и фередже да сложиш на глава, вместо венци в черква и кръста да носиш!" И така сутринта я намерили замръзнала и покрита със снег. Преди да я дигнат, позволили на Ружа да излезне, да си види майчица, паднала Ружа на колене да цалува замръзналия труп и не забравила Ружа да вземе от пазвата на майка й кръстчето и [да] си го сложи на нейната шия, скришом го цалувала и се моли Ружа, цел живот." 

...Към обед пристигна и Питу Гули с четата и знамето, ко[e]то 2-3 часа се изредиха да цалуват и се поклониха Крушовчани. Оттам Питу Гули тръгна с четата, мина откъм мегдана, ето минава по нашта улица - деца викат. Войводата Питу иде на бел кон, седнал хубав левент се изправил, косата къдрава, пада му над раменете, на главата бела шапка, навезана co черни ширити, кръст, под него пише "Свобода или Смърт". И неговите дрехи беха се от сърма ушити, върви бавно, на кон, след него четата с байрака. Минаха покрай наште врата и завиха покрай бахчата на Ванчо Петрушовски и се изкачиха на високото, Рид се казваше, към Струнга, и там се спре с целата чета. Аз набърже разкъртих плета от нашта градина и отидох там, кадето беха застанали много хора. Неколко бабички се кръстеха, шепотейки "Господи, како ке не куртулисаш от турците." Застанах до тех, а войводата Питу говори  "Свобода, бракя, навсекаде има въстание, Битолско, Костурско и сички ще се борим до смърт." Каза и още много думи и даде знак на четата.

Турската войска, разделена на неколко крупни отреди, се насочиха към Крушово, обграждайки го от сички страни. Бахтар паша заповедал настъпление и тогава артилерията откри огън...

Стария слезе доле и на жените даваше кураж, а ние стоим на тавана, чуваме гърмежи, вече е към полунощ, чуваме стъпки, почука се на пътните врата. Стерю зе пушката и тихо слезе в двора, пак се потропа и тихо се каза "Моля, отворете ни, ваши хора сме, отворете, молим." Стерю пита "Кои сте" - "Ние сме децата на баба Султана." Отвори се вратата и влезнаха двамата братя и сестрата и полека тихо изкачихме се горе на тавана, за да не събуждат майките с децата. Те изплашени почнаха да ни разказват как доле чаршията гори. "Черквата "Св. Николай" гори, къщите на Мичотовци най-големите и най-здрави, кадето се беха скрили много семейства, там пламъци са страшни, бегат хората, с плач и страх едва избегахме и ние. Дойдохме дотук, по нашта махала, не срещнахме турчин, вие сте добре, елате на прозореца да погледнете." Отворихме и гледаме небето гори, пламъци, глас на писъци и мучене на крави, кози горат, аз се изплаших, слезнах доле да вида мама. Стоим, чакаме със страх, но за щастие, не дойдоха турци.

Отпосле разбрахме, че българската махала оставили за другия ден да претърсват, като казали, че комитите са скрити по къщите... Сички с бели кърпи в ръка, вървим на Струнга, на високото, целата махала, на купчинки, идват, а като погледнахме към чаршията, пушек, сичко изгорело, нема черква, по-нагоре къщата на Таховци гори в пламъци, що-туку са я запалили триетажна хубава къща, на богато семейство. Там беха отишли от вечерта да се крият целото семейство, богатите Малковци, единствени манифактурджии, с голема търговия. Идват още с бохчички. Оттам, кадето гори къщата, се шепоти нещо, но бързо се разнесе вестта, че там сега гори Теохар Нешковски. Турци от село Норово, башибозуци, влизат и го хващат за яката, дърпайки, казват му - "Ор. Теохар, ела бре, ще ти плата басмата, що ми даде вересия", и го свалиха на земята да го тъпчат. Майка му там се моли, целото семейство ги измъчили, като земали на невестите накитите - златни пръстени, гривни и много жълтици, за да ги пуснат живи. Само най-големия брат не го пуснали, както е бил хвърлен на земята, напръскали с гас къщата и я запалиха. Там изгоре Теохар жив. Пред очите на майка му. В същото време гледаме от височината как горат и къщите на Ничотовци. Там изгоре момичето, 8-годишно, на Унчо Георчески. Шекерджите, както бегат от пламъците, майката и бащата прехвърлят децата си, четири момчета, а само едно момиче, както спело го забравили, докато се върне бащата да го земе, то гори в пламъци и вика "Татко, земи ме", а бащата търси место да се качи и си земе детето. В момента се срутва стена, тавани и се изгубва детето, бащата се умопобърква, но помнеше местото, каде бе затрупано. По-късно намериха само копчетата от рокличката. Там по същото време сутринта, когато излизат сички и се предават, ето и дякончето от черквата "Св. Никола", която гори. Той с детенце на ръце върви, и майка му, и невестата. Срещат го алданчани, зимат му детето от ръце, дават го на старата и него го подкарат, на високото зад баира го застрелват. Майка му и жена му чуват и седат на земята, като си спомни майка му за неговия сън, който преди два дена, дето е разказал на майка си, че сънувал, отишъл в черква, на вратата срещнал св. Никола, облечен в одежди и с патерица, казал на дякона "Сбогум синко, аз си отивам". А той му казал "Мен каде ме оставаш", а св. Никола казал "И ти ще дойдеш при мене." Сънят го казал само на майка си и после се разказваше като легенда по целия град. 

...Туку-що зех да се топля и поуспокоя, беше полунощ, изведнаж гърмежи като градушка. Целия град се тресе, от сички страни, кадето имаше войска, се пука, сички скокнахме на крак, децата - плач, мъжете се разтичаха, едни горе, едни доле на двора. Що ще биде ова сега, почнаха гласове да се чуват, викат от прозорците "Да ни е жив царо Султано, рая, рая сме ние. Милост!" [се чуваше] от българската махала от много прозорци... 

Настъпи глад, нема пазар, нема брашно откаде да се купи, всеки ден събираме зеленище от градината, коприва, лобода, варим чорби. Месец август мина, тогава чак се разреши да идат да търсат труповете на убитите хора. При Везенковата кория, в папрата, както се беха скрили, там 20-30 трупа ги намериха разкъсани. Майките и близките не могат да си ги познаят, само по дрехите си ги познаваха, раскъсани от вълци. Събраха си сички заедно - погребаха ги в неколко гробове, плач, и скръб, смесена със страх.