Черно на бяло
Българската Пенелопа чака 39 години душманин на фашизма
/ брой: 121
Тази страница решихме да публикуваме днес не случайно. Повод ни даде последното предаване "Документите" на Антон Тодоров, чиито съграждани от родното му Раднево изпълниха миналия месец залата за обсъждане на книгата на Велислава Дърева "Атентатът 1925. Денят, в който се отвориха портите адови". Но който Антон, с присъщата му всезнайковщина и без много да се церемони, посъветва Велислава да изхвърли книгата на "бунището", без да се съобразява с мнението за нея на такива "негови колеги" историци като Николай Поппетров, Искра Баева, Евгения Калинова, Димитър Генчев и др. Направи го по антонтодоровски, размахвайки книги, които всъщност подкрепят доста от "еретичните" тези на Велислава. Май не се чувстваше много добре събеседникът му, председателят на Държавната агенция "Архиви" доц. Михаил Груев, но изборът на този висш държавен служител да участва в едно от крайнодесните и всъщност псевдоисторическо предаване у нас си е само негов. Антон Тодоров с няколко изречения се опита да изхвърли на "бунището" и странджанския войвода Атанас Премянов, когото нарече Андрей - невинен лапсус, надявам се. И тъй, предоставяме на нашите читатели да надникнат по-надълбоко в живота на Премяната, който е изпълнен с изпитания, които едва ли друг в отечеството ни е преживял.
Атанас Премянов (1902-1973) днес е полузабравен, а страховитите истории, които се разказват за него - къде истински, къде изсмукани от пръстите, години наред са стряскали хората, особено фашагите от Бургаско, а и от цялата страна. Разпарял кореми, насичал на парчета враговете си - какво ли не се говори за него. Кой ли не се е заканвал да му види сметката, включително известният Бърлю Войвода, но безуспешно - хуква и той да бяга панически пред неговата храброст. И в София, където Премянов е изпратен от Югославия със специални задачи, столичната полиция и армия не могат да се справят с него. Но това завършва трагично - арестувана е Елена Гичева, в чийто суперлуксозен апартамент провеждат срещи най-високопоставените партийни ръководители. Тя е убита в Дирекцията на полицията "зверски", както твърдят документи и историци.
Премянов се разделя с бременната си годеница Стойка и емигрира в Съветския съюз. И сценаристите на най-сладникавите сапунки не биха могли да измислят случилото се между тях. Тя го чака цели 39 години. Дъщеря им, която той никога не вижда, му е родила три внучки, след което почива. Верността на Пенелопа към Одисей е нищо пред тая на Стойка към Атанас. И го дочаква, през 1963 г. те се оженват след 39 години годеничество. А през тези дълги десетилетия разлъка той воюва по външните и вътрешните фронтове на СССР. "Звездата му" помага да оцелее не веднъж и дваж. През 1937 г. Георги Димитров се намесва, за да го спаси от сталинските репресии. Обвинен е в предателство. От оскъдните му думи става ясно, че освен на фронтовете на Втората световна война той е служил по всяка вероятност в СМЕРШ и при това, както винаги, е вършил чудеса от храброст. А носталгията му по България избуява, след като в Новосибирск през април 1963 г. гостуват български естрадни изпълнители начело с Емил Димитров. И Тончо Русев е там. През август същата година Премянов вече е в София и бърза да отиде при Стойка, която тогава живее в Ямбол. Хиляди хора от родния му Бургаски край изпълват улиците, за да посрещнат "възкръсналия" с цветя и топли думи. Орелът на Странджа - за едни душманин, за други закрилник.
Из "Орлите на Странджа", Атанас Премянов, Изд. на БКП, 1968 г.
Из "Рамо до рамо, сърце до сърце", сб. със спомени на българи-бойци и командири от Червената армия, Партиздат, 1981 г. (спомени на политкомисаря Атанас Михайлов Премянов)
Годежът мина много хубаво не само за Янаки и Велика, но и за мен, защото през тая вечер видях за пръв път дъщерята на дядо Михаил Налбантина, деветнадесет годишната Стойка. Очите ми останаха в това момиче. Беше не само най-хубавото в махалата "Свети Спиридон", но и пееше много хубаво народни и хайдушки песни. Наченеше ли да пее, всички се ослушваха.
След тая вечер правех, струвах, но гледах да се намеря там, където щеше да бъде и Стойка... Връщах се от седенките като убит. Добре че буля Стана и Цървена Яна разбраха, че съм безнадежден като ерген.
Един ден двете жени направиха китка от здравец, обвиха я с червена копринена лента и тръгнаха да я поднесат на Стойка от мое име. Двете сватовници трябваше да помолят баба Евдокия и дядо Михал да дадат съгласието си за годежа и да благословят дъщеря си за мене. По обичая, ако момата беше съгласна, независимо от мнението на родителите си, слагаше китката на пазвата си. В случай, че родителите са съгласни за годежа, забождаше китката от лявата страна на дрехата си, до сърцето, правеше китка от собствената си градинка и я връщаше по сватовниците. Наред ли е всичко, сватовниците се договаряха с родителите на момата кога ще стане годежът и се връщаха да "докладват" на момъка.
Докато жените се върнат, въртях се из къщи, влизах от стая в стая, струваше ми се, че светът се свършва. А когато се показаха на вратата с усмихнати лица и китка в ръцете, идваше ми да рева от радост. От тоя ден, беше петнадесети ноември 1923 година, станахме неразделни със Стойка.
Цялото си свободно време прекарвах при Стойка. Дните се нижеха един от друг по-хубави. Двамата повярвахме, че щастието стига за един живот. Не ни се искаше дори да се събуждаме. Но събитията ни свестиха жестоко. В края на ноември 1923 година турските власти ни предупредиха, че се забранява на емигрантите да живеят в Лозенград. Трябваше или да заминем за Съветския съюз, или да се върнем в България, или да отидем да живеем във вътрешността на Турция.
Мерките на турските власти накараха нашата евренезка група да вземе окончателно решение за създаване на чета и продължаване на борбата с фашистката власт в България.
Към края на ноември 1923 година минахме границата и се отправихме за Евренезово като народни отмъстители... На двадесет и седми ноември хванахме прочутия местен фашист и изедник Вълкан Кехая, на чиято съвест тежаха убийствата на четиримата комунисти - Христо Парашкевов, Атанас Дражев, Георги Апостолов и Иван Малинов. От тях Георги Апостолов беше баща на четири дребни дечица, а на Иван Малинов току-що се бе родило дете. Къщите бяха изгорени, заедно с покъщнината, семействата разпилени, оставени голи, боси и гладни.
Разправата с Вълкан Кехая хвърли в тревога местните фашисти и всички изедници, които имаха петна на съвестта си. По пътища се проточиха коли, натоварени с багаж. Виновните бързаха да се скрият на безопасно място в градовете. Същевременно нашите хора започнаха да повдигат приведените си глави, да поглеждат към балкана с надежда и упование.
Имуществото на Вълкан Кехая беше прехвърлено в Турция и разпродадено. Получените пари бяха разпределени между осиротелите семейства в село Евренезово, Текенджа, Белеврен и Урумкьой. Сърцето ми се свиваше, когато в тъмните нощи почуквахме на прозорчето на мизерните колиби, където бяха принудени да се скрият сираците. Показваше се забулената с черна кърпа глава на майката, гледаше уплашено чуждите хора, изпърво не можеше да разбере, а след това онемяваше. Приемаше с разтреперани ръце своя дял от парите... И знаехме, че жената, след потъването ни в тъмнината ще падне на колене пред кандилото, ще се прекръсти и ще извика от дън сърце:
- Има още хора на земята, боже!
...В края на април 1926 година двамата с Кръстанов бяхме прехвърлени в Австрия - по нелегален канал, който минаваше близко до град Марибор. Във Виена... ни пое друг куриер, който ни преведе през Полша и ни помогна да преминем съветската граница през станцията Негорелая...
На първи септември 1926 година бях записан студент в подготвителния курс към българския сектор на Комунистическия университет на националностите от Запад - "Ю.Ю. Мархлевски", в Москва. Българският сектор се завеждаше от другаря Станке Димитров - Марек. Наши преподаватели бяха Александър Величков, Стела Благоева, Мария Калинкова, Цвета Ташкова, Женя Пискова, Цветан Кръстанов и още няколко българи и българки...
В края на краищата успях да преодолея слабата си подготовка, усвоих минимума от знания, които бяха необходими, за да постъпя в първи курс на университета. Мъчението ми обаче продължи и в първи курс. Бях принуден да седя над книгите по двадесет часа на ден, за да не изоставам от другите... Настъпи хиляда деветстотин и тридесета година. През тая година се учех в трети курс на университета, но се наложи да участвам в една акция на партията, която ми отне повече от три месеца. На изпитната сесия се явих само и само да не проявя малодушие и бях скъсан на повечето изпити. Това ме накара да се замисля по-издълбоко за бъдещето си. ...От първи септември 1930 година започнах следването си във Висшата погранична школа. Курсът беше двегодишен. Мога да кажа, че се чувствах в това учебно заведение като риба във вода. Често името ми беше поставяно на дъската за отличниците, получавах и награди... Практиката на офицер от пограничните войски прекарах в пограничната комендатура на градчето Ордубад в Кавказ. Произведоха ме офицер и ме изпратиха в Далечния изток, близо до Владивосток, на границата с Манджурия... Ден след ден, дойде хиляда деветстотин тридесет и седма година. Най-неочаквано бях повикан в центъра - град Хабаровск, където ми бяха предявени съвсем безосновни обвинения. Тъй като не можеше да се докажеше нищо, само бях лишен от офицерското си звание.
Годината беше особено тревожна, но аз не склоних глава. Веднага се качих на влака и заминах за Москва. Драги читатели, предполагам, че бихте разбрали какво чувствах по време на многодневното си пътуване към столицата. Аз, човекът, който дължеше всичко на тая страна, бях обвинен в предателство.
В Москва веднага отидох при другаря Георги Димитров. Той не се беше изменил много - само косите му бяха посребрени. Другарят Димитров се здрависа с мен, покани ме да седна и рече полека, без да бърза:
- Как вървят работите, другарю Премянов?
Говорих дълго, разказах всичко, което се беше случило напоследък с мен, накрая го помолих за съвет. Забелязах, че по челото му се бяха появили бръчки.
- Другарю Премянов - каза замислено Димитров, - разбирам болката ти, вярвам ти. Моля те да бъдеш спокоен, всичко ще се оправи. Станала е грешка, но грешките са поправими.
След това се свърза по телефона с началника на Главното управление на пограничните войски другаря Маслеников и му разказа за случилото се с мен. В отговор на негов въпрос другарят Димитров заяви, че има пълно политическо доверие в мен, което ще изрази и в писмена политическа гаранция...
Продължих да служа по границата до момента, в който избухна войната. През юли хиляда деветстотин четиридесет и първа година се намерих в района на Таганрог и Ростов на Дон...
Батальонът беше разположен отначало в предградията на града. Битката започна точно в осемнадесет часа на двадесети юли. Срещу нас беше изсипан цял ураган от снаряди. Врагът атакуваше с танкове, пехота и авиация. Непрекъснато виеха зловещите юнкерси, които пикираха и хвърляха бомби върху нашите позиции. Целият град задимя, изригваха пламъци, вдигаше се пушек, сградите рухваха върху главите ни. Но когато фашистите тръгваха в атака, развалините оживяваха, посрещаха ги с огън, отхвърляха ги назад, пречупваха настъпателната им воля. Сражението за града продължи шест дни. Останахме към двадесет хиляди души войници и офицери, а към двадесети и пети юли имаше живи не повече от две хиляди. Поставената задача беше изпълнена...
Войната продължаваше, ние трябваше да спрем противника. Последният рубеж за отстъпление съгласно заповедите на Върховното главно командване беше р. Волга. Боевете и тук продължиха с неотслабващо ожесточение. Докато дойде оня съдбоносен час на нашето контранастъпление. Да, аз изживях този миг - когато ние настъпихме на запад...
По-късно бях извикан в Москва на разположение на командването на НКВД. Получих нови задачи, които бяха близки до тези на фронта. Трябваше да се очисти съветската земя от противниковите диверсионни и разузнавателни групи, които се срещаха в тила в дните на войната. Това беше и моята специалност и аз с чест се справих и с най-трудните задачи.
Времето летеше. Войната се свърши. Дойдоха усилените години на възстановяване на народното стопанство. ...Вече минавах петдесетте, но бях здрав и силен. Тежкият труд на строителен работник не ми тежеше. Станах бригадир на строителна бригада, избираха ме в профкомитета, награждаваха ме многократно за преизпълнение на плановете с двеста-триста процента.
Един априлски ден на хиляда деветстотин шестдесет и трета година се връщах от работа в къщи. На витрината до клуба "Юнност" видях голям афиш. Спрях се, погледнах и почувствах слабост в краката си. Там се обявяваше естраден концерт на трупа, която пристигнала от София. Очите ми четяха български имена, артистите бяха българи. Стана ми зле, свят ми се завъртя, облегнах се на стената. Разбира се, аз се интересувах от съдбата на родината ми, знаех много за нея, но сега тя беше дошла при мене.
Продължих пътя си като пиян. След това се върнах пак и пак зачетох имената на българите. Емил Димитров, Румяна Маркова, Николай Димитров, Тончо Русев... Концертът беше обявен за седемнадесет и тридесет минути в кинотеатър "Москва", в академическото градче на Новосибирск.
Втурнах се да търся българите. После се сетих, че трябва да ги поканя на гости. Накупих неща за вечеря - най-хубавите сибирски ястия, най-хубавата водка. После отидох на концерта.
Публиката ръкопляскаше лудо на всеки номер, дълго многократно викаше артистите на бис. Седях на стола и чувствувах как сърцето ми чезнеше от любов и мъка. Струваше ми се, че техният триумф е и мой триумф. Сълзи се стичаха по бузите ми, нещо стискаше гърлото ми, задавяше ме.
Късно вечерта неколцина от артистите дойдоха с мен в дома ми, където ги гостих по сибирски. Българската реч ме омайваше - разбирах всичко, но не можех да говоря. Следващия ден не можех да се позная. Вече не можех да остана далече от родината.
Заминах за Москва, явих се при другаря Сарафанов, заместник-председател на Контролната комисия при Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. Моето досие беше намерено, установи се, че съм бил уволнен от армията без каквато и да е вина. Другарите се свързаха с Областния комитет на партията в Новосибирск. На двадесет и седми юли, на заседание на бюрото на Областния комитет на партията в Новосибирск, бяха възстановени правата ми. На четиринадесети август ми беше връчен партийният билет, а на осемнадесети август вече бях в София.
В София научих, че моята годеница, която оставих преди тридесет и девет години в лозенградския затвор, живее в Ямбол. Заминах веднага при нея. Тя не се беше омъжила през тези дълги десетилетия. Моята дъщеря се беше родила, без да я видя, беше отраснала, без да я видя, беше се омъжила, без да я видя, беше ми родила три внучки и накрая беше починала, без да мога да я видя.
Твърде много премеждия бяха минали и над нейната, и над моята глава. Случи се така, че се ожених за нея официално след тридесет и девет години годеничество. Може би само една българска жена е способна да стори това, да издържи на безкрайното очакване, да запази в себе си образа на един човек. Моята Стойка превърна в действителност античните митове за женската вярност.