Кавалерийски марш

Тихомир ЙОРДАНОВ е роден в Нови пазар. Завършил е българска филология в Софийския държавен университет. Работи като учител, редактор във вестник, радио и телевизия, книгоиздателство.
Издал е книгите "Земята, която сеехме" (1959), "Очакване на прилива" (1966), "Трудно щастие" (1970), "Разкази от старо и ново време" (1982), "Кралски дандании във Варна" (2000), "Парад" (2001), "Приказки от кафенето" (2004), "Разкази от първа ръка" и др.
Член е на Съюза на българските писатели.

По някакъв случай бях на гости в приятелска квартира. Там се запознах с композитора Александър Танев. Повечето от присъстващите ми бяха непознати, затова, въпреки щедро разливания алкохол, за мен вечерта преминаваше притеснено. Но винаги идва час, когато и езиците, и гласовете се отпущат. 
Ракията беше на привършване. Но затова пък, като продължение на бъбривостта, дойде ред на песните. И ето, че и аз се оказах гласовит в тази пъстра компания: един историк, един геолог, още някой имаше, и композиторът. За жените не говоря - те бяха съпруги, които търпяха веселието на пийналите си мъже.
Но какво почнах да разказвам? Да... Когато вече дойдохме "на градус", след като изредихме в едногласен хор любовно-сантименталните песни на своята младост, изслушани от съпругите със скептична усмивка, композиторът Александър Танев подхвана малко известна войнишка песен - походен марш от времето на потъналите в забрава патриотични войни. Бяхме в Ботевото настроение:" пием, пеем буйни песни и зъбим се на тирана". Изглежда това е една генетично предавана на българина настройка. Песента беше непозната за компанията. Но аз веднага му отвърнах с друг подобен марш, на който ме бе научил баща ми, а пък него казармата - неизбежното училище за българщина. Композиторът се изненада - не от моята гласовитост, разбира се, а от това, че зная такива песни. Както сам ми каза, той събирал маршове, все още звучащи в паметта на сменящите се войнишки набори, и сам пишел такива.
 Но да продължа... Той веднага ми отговори с друг полузабравен военен марш. Това ме амбицира. Така ние двамата редувахме песни и превърнахме вечерта в едно неуговорено състезание.

 На стреме! Сабли за атака!
 Марш! Марш! В кариер! Ура!
 Преследвайте! Врагът не чака.
 Врагът обръща гръб. Ура!

- подхванах аз. Текстът на песента беше съчетание от команди с твърде малко поетичност, но пък бе вкаран в една въодушевена мелодия:

Препускайте със гняв отприщен.
Нас смърт не плаши ни сега.
Че смъртта за нас е нищо.
Смъртта (2) плаши врага.

Това беше маршът на Шуменския кавалерийски полк, в който беше служил моят баща. Той до края на живота си разказваше спомени за своята войнишка служба и не пропускаше възможност в някаква компания да изпее тази песен.
Впрочем, песента заразяваше и с тръпката на своя ритъм, в който сякаш се чува тропотът на конските копита. Такава тръпка изпитах и аз, когато като дете гледах кавалерийския парад след приключилите маневри, устроен в иначе мирното наше градче. Гледката беше наистина импозантна. Конете, подредени в взводове и ескадрони, но по цвят на косъма - бели, червени, черни - се редяха в строго права линия, с разширени пръхтящи ноздри и наострени уши, и те напрегнати, очакващи команда, всецяло предадени на своя войнишки дълг. Ездачите им, като струни изпънати, стъпили върху стремената, с фуражки, чиито каишки бяха спуснати и закопчани като подбрадници, но напрегнати, смълчани върху седлата, сякаш слети с конете и превърнати в кентаври. След тръбния сигнал засвири духовата музика. Кавалерийският марш! Конете без команда или друго подканване, в единен ритъм повдигаха копита и тропотът "на място" като барабанен бой повтаряше звуците на музиката. Усещах тръпки да полазват по гърба ми. Гледката и музиката, и конският тропот ме въодушевяваха и съзнанието ми се изпълваше с едно желание: и аз да се метна на един такъв кон и в стисната десница да държа оголена сабя, допряна до рамото ми.
Но сега да се върна към разказа си. Композиторът Александър Танев, когато прекъснах пеенето си, почти ме застави:
 - Повтори, повтори пак!
 Той извади от вътрешния джоб на сакото си лист с петолиния и бързо превърна мъжествената мелодия в нотен текст.
 Година или две след тази среща конницата, като бойна единица, бе разформирована. Беше време на железните танкове. Те бяха печелили слава в битки по фронтовете на Втората световна война. Но и те, отслужили своето, остаряващи като хората, си отиваха. Драмата на тяхното самоубийство аз усетих в стихотворението на руския поет и фронтовак Борис Слуцкий "Конницата би се дълго...", което се е запечатило дълбоко в паметта ми.

Разказ за перспективата            
                                                                                  Кажете ми що значат среща
                                                                         и разлъка.
                                                                                        П.К.Яворов

    Всеки си има "свой" хоризонт, отдалечен и неясен. 
    Така си мислех, додето наблюдавах една точка в далечината. Тя се раздвижи като кораб, който изплува над заобления корем на морето. Точката едрее, идва към мен, добива очертания, превръща се в мъгляв силует. Тя се приближава и аз почвам да различавам фигура, походка, образ. Тя става лице, което се усмихва, и аз срещам усмивката с усмивка. Вече всичко е ясно, просветлено и живо.
     А после... после и двамата ставаме точка, в която се пресичат две прави линии. Но движението ни разделя и ние пак сме две раздалечаващи се фигури, силует, който се смалява, додето в бягащия хоризонт се превърне отново в димно облаче над изчезващ на хоризонта кораб. Вятърът бързо ще го отвее.
     Такава е перспективата на две пресичащи се линии в точката на срещата и на раздялата.
     Приближаването е радост, надежда за щастие. То е любов.
     Отдалечаването е прегърбената фигура на скръбта и на болката.
     Две съдби, два живота, подчинени на Евклидовите закономерности.