Чалга културата е проблем на цялото общество

БОЙКО ИЛИЕВ е роден на 29 юли 1955 г. в София. Завършил е актьорско майсторство (1982) и театрална режисура (1990) в НАТФИЗ, филмова и телевизионна режисура в НБУ. Бил е актьор и режисьор в Шумен, Пазарджик, Монтана, Велико Търново, Младежкия театър "Николай Бинев". Има постановки в повечето български театри, режисирал е опери, оперети и мюзикъли, документални филми и поредици. През 1988 г. създава Първи частен театър "Диалог". От 2015 г. е директор на Нов театър - НДК.

- Господин Илиев, открихте Фестивала на българската класическа литература с "Язовецът" по повестта на Емилиян Станев. Всички заглавия са от репертоара на Нов театър - НДК, но сега предоставяте възможност зрителите да ги видят заедно в един кратък период. Това ли е идеята?
- За първи път се прави в България такъв опит за фестивал, за преглед - само на спектакли, изградени върху българска класическа литература. Благодаря за подкрепата, макар и частична, която получих от Министерството на културата.
Каузата на Нов театър, създавайки го през 2015 г., е да съхранява българската драматургия. Но акцентът на фестивала е върху българската класическа литература, която поне през последните 15 години се опитвам да кача на сцената. Това е моя отговорност, която ми е много близка и същностна.
Връщането към българската класика ме спасява от лудостта на днешния ден. Преоткриването на автори като Емилиян Станев, Димитър Талев, Димитър Димов и други ми е много по сърце. Особено започвайки с "Язовецът" - по повестта на Емилиян Станев, която е недостатъчно известна, а се оказа толкова интересна, смислена, дълбока. Заедно с прекрасните актьори Стефка Янорова, Елена Петрова и Веселин Калановски почти година се занимавахме с този драматургичен материал и успяхме да намерим т.нар. ключ към него.
- Това е първата театрална версия на "Язовецът", нали?
- Да. Включил съм един допълнителен герой, т.е. раздвоих основния герой. През погледа на Ева Моран, парижанката, която идва в България, се опитваме да погледнем нашия свят, нашите достойнства и качества, които пренебрегваме и недостатъчно оценяваме. Все бягаме от тях, а не се усещаме, че това е силата ни, че имаме с какво да се гордеем. Тази среща между източната и западната култура, източното и западното мислене, между суетата и смислеността на деня, между повърхностното и дълбокото усещане на живота, които ни предлага Емилиян Станев, се опитваме да разработваме.
- Тази вечер е срещата с Яворов "В часа на синята мъгла".
- "В часа на синята мъгла" се играе вече 8-9 години в моя театър и по целия свят, където има българи. Зрителите ще могат да видят още "Търновската царица" и "Антихрист" на Емилиян Станев, "Железният светилник" и "Преспанските камбани" на Димитър Талев, "Дърво без корен" по Хайтов - автори и заглавия, които не трябва да слизат от българската сцена, както го правят другите народи от т.нар. Запад, който обичаме да имитираме. Това е отговор на цялата ни култура, която залита, търси своето място и не го намира.
И това, за съжаление, се превръща в нещо като държавна политика през последните години на т.нар. Преход, в който акцентът не е върху българската драматургия, да не говорим за българската класика...
А това са нашите корени, нашата кръв, нашите близки. И когато човек бяга и се лута по целия свят, примери с мои колеги - колкото искаш, много често повечето се връщат към корените си, към онова, от което са се пръкнали на този свят. Така и аз продължавам да търся и да намирам, слава Богу.
- Поставихте на сцена два романа от четирилогията на Димитър Талев - "Железният светилник" и "Преспанските камбани", ще видим ли и другите два?
- Това беше едно откровение за мен по време на лудешката пандемия, в която всички участвахме, волю или неволю, когато се обърнах към страхотната четирилогия на Талев. Тя е част и от моето минало, от моя род, част от който е от Кукуш, сега Килкис, в който е роден и Гоце Делчев, и Смирненски; Прилеп, където е роден Димитър Талев.
Четирите негови романа са факт драматургично, а първите два вече са и на сцена. Амбицията на Драматичния театър "Антон Страшимиров" в Разград, където започнахме с "Железният светилник", а т.г. направихме и "Преспанските камбани" и пътуват с тях из цялата страна, е да се поставят и "Илинден", и "Гласовете ви чувам". Дори си мечтая някога в четири вечери да се изиграе по едно от тях, така че човек да може да проследи раждането на една България, която сме загубили, но която е в сърцата ни, и която остава в сърцата на героите на Талев, въпреки че не я постигат тази България...
- Българската класическа литература по какъв начин е съзвучна с нашето време? Осезаеми са разликите между тази отминала епоха и днешната - като морал, ценности, възпитание, отношение към род и родина.
- Поставям тези произведения заради днешния живот и се опитвам да акцентирам в спектаклите онова, което ми липсва. Чрез тях да разработвам проблема, който днес ме занимава, и да навлизам в него чрез класиката.
Испания от 1936 г. като че ли се повтаря - когато там започва да се ражда битката между народите и различните идеологии, която после ражда и нацизма, и т.н. На фона на войната Димитър Димов се опитва да съхрани и да говори за любовта, която в крайна сметка ражда живот.
Болезнено актуално звучи "Осъдени души" - с болестите, коремния тиф, асоциацията с днешните пандемии и войни е плашеща.
Чрез "Железният светилник" и цялата четирилогия на Талев виждаме как сме се променили и сме забравили патриархалните ценности, които са ни запазили като хора и народ, като традиции и култура...
"Търновската царица" на Емилиян Станев е много хубав пример как един човек се връща в родното Търново и се опитва отново да заживее в града, след като е бил в Париж и е водил живот в бохемските кафенета. Среща се с онова, което като че ли е застинало, но започва да го осмисля. Д-р Старирадев, който си гледа животеца и е свикнал всичко да му е подредено, започва да лекува на фронта осакатени хора. А т.нар. Търновска царица отива да лекува болни и умира от холера.
В "Антихрист" виждаме битката между Дявола и Бога в човека, която цял живот ни преследва. Гениален е Емилиян Станев!
Разглеждайки действителността през призмата на тези автори, можем да навлезем в цялата същност на историята и на собствената си душевност, чувствителност и проблеми, които носим като хора в днешния ден. И да се опрем на изводите, до които може да стигнем, които да ни дадат сили да бъдем по-смислени, по-разумни и по-човечни.
- Каква публика идва да гледа тези представления, има ли много млади зрители?
- За съжаление, повечето са по-възрастни, по-малко са младите зрители. Залитането по западната култура и начин на живот е от много години и младото поколение е сериозно застрашено от неглижирането на българската култура и традиции. Самият аз през годините много по-късно открих българската класическа литература, и аз я загърбвах като млад, да не говорим в Прехода, като настъпи т.нар. поврат. Опитвахме се да застигнем естетически течения, които бяха неглижирани по време на социализма, и изпаднахме в друга крайност.
- Смятате ли, че държавата трябва да отделя специално внимание и средства, за да подкрепя българските автори, които да бъдат играни, издавани, превеждани?
- Не виждам какъв е смисълът от Министерство на културата и от държавна политика, ако не подкрепят българското изкуство в целия му обем - книги, театър, кино, художествено изкуство...  Държави на Запад, по които се равняваме, изключително много средства отделят за поддържането на националната култура.
Другото важно е да се създават условия да се запазят театрите, за съжаление, кината се продадоха, да се съхраняват тези административно-сградни структури, които да дават възможност да се създават спектакли, а не да се затварят, да се превръщат в крепости за задоволяване на собствени амбиции, до голяма степен егоистични.
От много години повечето директори на държавни институции са в конфликт на интереси. Да не говорим за НФ "Култура". Наскоро държах емоционална реч пред УС на фонда и тогавашния министър на културата и ги помолих да изпълняват Закона за закрила и развитие на българската култура, поне това! В него има няколко точки, които са смислени - за запазване на българския език, книжовност, култура, традиции.
НФ "Култура" за какво е наречен така, след като не подкрепя раждането и създаването на български произведения и автори?! Изключително се набляга на неолибералната идеология, Истанбулската конвенция, джендъридеология и т.н. Няма смисъл българската държава да заделя от данъците ни, за да подкрепя идеология и култура, която не е наша. Цялата система продължава вече повече от 30 години след т.нар. преврат да бъде онази система от социализма, но много по-приятна и удобна за тези, които я управляват. Защото театрите, общо взето, си запазиха държавното финансиране и съществуват в своето лоно, абсолютно необезпокоявани. Правят каквото искат, със страхотен държавен ресурс, без да има изисквания към тях. Това е пълен абсурд! И не разбирам защо всички ние като народ позволяваме това! В крайна сметка тази държавна машина не само не помага, тя пречи.
- В Нов театър - НДК се играят и много съвременни пиеси. Какви теми вълнуват техните автори и публиката как реагира на тях?
- Виждам, че има интерес към моноспектакли, стендъп комедии и т.н., които говорят директно на зрителя за съвременните проблеми. В моя театър в момента основно се играят спектакли на Здрава Каменова. Тя е едно от явленията на съвременни автори, театрали и артисти, които успяват да намерят път към зрителя и да го правят по интелигентен начин. Има много плява, много чалга в театъра, движение по повърхността и на това може да се опонира само чрез по-интелигентна драматургия, представена по художествен начин.
Залитането вследствие на чалга културата, която превзе България през последните 20-30 години, е проблем на цялото общество, не само на артистите. Основна държавна политика трябва да бъде създаването на условия да се развива смисленото, същностното, онова, което ни прави повече човеци.
- Репетирате нова пиеса във Вашия театър, над какво друго работите в момента?
- Режисирам пиесата на Роси Русева "Докато смъртта ни раздели", черна комедия. Тя е актриса и наскоро направи спектакъл за Леа Иванова, по случай 100-годишнината от нейното рождение. Това лято завърших няколко нови драматизации, последно - по един роман на Яна Язова - "Ана Дюлгерова, реквием за една невъзможна любов". Драматизирането на български текстове ми е интересно, намирам смисъл в това и ще продължавам да го правя.