Такива работи
"От род в потомство..." Христо Ботев
/ брой: 209
"На 6 септември, още преди обяд, се изви 6-7 км опашка за излизане през ГКПП Кулата-Промахон от българи, които отиваха да празнуват в Гърция."
От новините по медиите.
Шести септемврий 1885 година бил ден събота, свидетелства Константин Бозвелиев, станал летописец на политическия и стопански живот на градеца К. Хубаво и слънчево било утрото на този ден и както винаги, в 8 сутринта, Бозвелиев отивал на работа в кметството. Старата двуетажна къща на Тодорча Манев той заварил натъпкана с всякакъв чиновнически свят, като захванеш от околийския началник, минеш през общинските съветници и свършиш със съдебния комисар. Лицата на всичките били сериозни и замислени. Един от чиновниците, в отговор на Бозвелиевото недоумение, пошепнал "Съединението е обявено. Тая заран официална телеграма се получи за това от Пловдив, от Временото правителство."
Види се от спомените, че известието за този преврат (така го наричат всички) е посрещнато от чиновническата среда, разбирай държавната администрация, със смесени чувства. Радост и безпокойство мъчели душите на тогавашните администратори. Липсвали ясни данни за успеха на начинанието и това довело до дебати. Изказали се опасения за междуособици на военното началство, което тутакси щяло да доведе до чужда окупация. Някои направо твърдели, че Турция ще се възползва от правото си по Органическия устав, за да навлезе в Източна Румелия. Д-р Вълкович, който пък бил околийския лекар, направо си казал, че тоз час сигурно 1-2 турски трена с аскер са се изсипали вече в Пловдив.
След като обсъждали известно време опасното положение на съединена България, чиновниците започнали полека да се отпускат. Взели дори да се шегуват, че вече като всичко е българско ще трябва да се сменят и турските фамилии. Така първата наченка на възродителния процес те започнали помежду си. Решили, че Бояджиев вече трябва да се нарича Вапцаров, за Арабаджиев всичко било ясно - трябва да се казва Коларов, Демирджиев ще стане Железаров и т.н. Дошъл ред на околийския ковчежник, който се наричал Калайджиев. Посочили се ред имена и всичките били несполучливи. Тогава Никола Самев, който водел разискванията, казал своето мнение: "Господин Калайджиев отсега нататък трябва да именуваме господин Въртигъзович, понеже според турската пословица намерението на калайджията било не работа да върши, а задника си да върти." Един всеобщ смях завършил тази интересна беседа, свидетелства Константин Бозвелиев.
Междувпрочем от Пловдив никакви вести не дохождали и в събранието отново захванали да изказват съмнения. Дали пък това не е мистификация, някой фарс, устроен от авантюристи, които са успели да турят ръка на телеграфа в Пловдив, чудели се градските началници. Благоразумният Казанлък, напомня Бозвелиев, ако и да посрещаше с радост съединението ни с Княжеството, боеше се да не би да стане играчка на някоя авантюра и затова искаше хубаво да се увери.
Изнервени от чакане, членовете на казанлъшкия Олимп, взели решение да делегират градския кмет Касев и комисаря Цанев да отидат до Пловдив и да разберат как стоят работите. Което те тутакси сторили, като се метнали на един файтон и отпрашили към столицата на Източна Румелия. Това се оказало прибързано, защото около пладне пристигнал пощенският куриер от Пловдив и донесъл, че всичко е вярно. Малко по-късно пристигнали и нови депеши, които известявали, че Негово величество Българският княз е приел поканата да признае Съединението и се нареждало пълното мобилизиране на казанлъшката дружина, както и това, че сам князът ще мине подир ден-два през градеца Казанлък на път за Пловдив.
И като се почнало едно удряне на калпаците в земята, едно силно прегръщане, едно биене на камбани по всички черкови, молебени и четене на манифести...
Та чак до днес, 127 години след онзи паметен ден. 127 години, прекарани във вечно ослушване и сумтене към Великите сили, в тъжни шеги за смяна на имената и правене на нови списъци за градски началници, градски писари и градски метачи...
Като казах писари, се сетих за онзи неизвестен писар, който крещял над сакатия метач Македонски в края на повестта "Немили-недраги". И за тежката Вазова въздишка: "Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин?"