Аеропланът над Айваз баба

Както обичат да припомнят любезните историци, тези дни се навършват 100 години от Балканската война, от превземането на Одрин на 11 срещу 12 март, което е върхът в тази война. И на българската храброст, естествено. Неведнъж съм чувал как моят дядо и неговият брат участват в превземането на Одрин и единият изнася на раменете си оръдие, а другият получава няколко рани. Те и двамата са доброволци от славния 23 пехотен шипченски полк, в който е майор и печално известният Иван Вълков. Засега само щабен офицер и автор на книгата "Източният сектор и обсадата и превземането на Одринската крепост". След 11 години майорът ще е генерал и военен министър.
След 11 години моят дядо и неговият брат ще си търсят прехраната в САЩ и Канада, защото в любимата родина признават заслугите само на офицерите. Иначе обикновените войници се завръщат по селата и започва редовната сиромашия. Двамата братя продават каквото имат и решават да прекосят океана, за да търсят късмет. Колкото до късмет, те са го извадили, защото техният параход нямал печалния късмет след онзи на "Титаник". Така е - понякога и бедните имат късмет.
Моят дядо се върнал през април 1925 година. Жена му починала и нямало кой да гледа децата му. Брат му останал там и през 50-те години на миналия век пратил сърцераздирателно писмо, че иска да му пратят пари, за да се върне. Не успели, защото много скоро пристигнал хабер, че е свършил дните си на едно кръстовище в един американски град. Продали колата му, за да могат да го погребат.
След тъмните нощи на април 1925 година, след дипломатическа кариера генерал Вълков починал на деветдесет години в старозагорския затвор. Близките изпратили писмо, че искат часовника, а трупа го оставят на затвора. Така говорят...
Какви различни съдби имат тези трима българи. Като на всеки българин. Съдбата на родината е направила така, че всеки да живее отделно, често като врагове, често без да има кой да й помогне, и това е страшното в родословното дърво. След Балканската война вече няма национални идеали. Има класови, партийни, съсловни и каквото друго ви дойде на ума, но националните идеали са загинали в онази нощ на 11 срещу 12 март. След онази блестяща победа над непревзимаемата крепост, след пробива на Айваз баба, сякаш всичко остава в призрачното утро на развети знамена. Или може би отлита с онзи неизвестен аероплан, който предишната вечер облита и българските и чуждите позиции, а нашите войници го гледат с възхищение, без да подозират, че може би с него отлита и последната възможност да заживеем като един народ.
Преди 100 години всички ликуват. Без да разбират, че българското Възраждане е свършило. Както беше и през ноември 1989 година. Изглеждаше, че то отново е на път да обедини народа. Как шеметно изглеждаше всичко. Но никой не взе поуките от това, което се случи след Балканската война. Егоизмът, лакомията и отчуждението отново пребориха желанието за национално съгласие. Сякаш сме проклети от някого (от великите сили, естествено!) да живеем в унизително отчуждение, както казваше един поет, "буза до буза, гръб до гръб".
Кога ли пак ще имаме възможност да се погледнем очи в очи и да се докоснем ръце до ръце?!
Кой знае...