Русия, "нефтеното проклятие" и западните санкции

Да ме прощава големия Некрасов (лека му пръст), но си позволих да плагиатствам от известната му творба, защото ми се струва, че тези думи много подхождат за основната тема на моята статия. Защото става дума за генералното изпитание, пред което е изправена съвременна Русия: едновременно обременена със съдбата на  суровинен доставчик (оттам и метафората сред руските интелектуалци - "нефтено проклятие"), а също така изправена пред тежкия удар на икономическите санкции от страна на САЩ и винаги послушната Европа. На пръв поглед - едно стопанско и финансово менгеме, което бавно ще изстисква жизнените сокове на голямата държава.
А дали е така? Покойният ми дядо обичаше да използва народната формула за психотреннинг: "Всяко зло - за добро". Струва ми се, че и по отношение на Русия днес това важи с особена сила.
Да,

Москва е зависима от Запада

като се почне от вноса на доматите и чушките, та се стигне до лъскавите леки коли, плазмени телевизори и т.н.
Неотдавна един руски икономист мрачно коментираше факта, че Русия преди всичко зависи от износа на нефт и газ. Да, казваше той, ние изнасяме горива, срещу тях получаваме долари, а после зелените пари се връщат обратно на Запад, защото срещу тях купуваме необходимите стоки и храни. Но докога може да продължава така? - питаше риторично анализаторът.
Очевидно тази схема не е някакъв вълшебен "перпетуум мобиле", някакъв вечен икономически двигател. След броени десетилетия кранчетата за "черно злато" ще пресъхнат и тогава?
За управляващите в Москва и за всички логично мислещи руски хора това е особено болна тема. Тя виси като зловещ облак още от времето на Михаил Горбачов, който с един замах разтури страната си - под възторжените ръкопляскания на хората от Запада (да срутиш СССР без един изстрел, чудничко!), който стоеше разкрачен между колхозно-комунистическите си идеи и мъгливите представи за някакво ново "переустройческо" общество. Така успя да получи от съгражданите си прозвището "Сусанин, който заведе своите в блатото" (припомнете си операта на Глинка, в която костромският патриот Иван Сусанин - с риск за живота си - завежда вражеските полски части в непроходими блата...).
Спомням си как и аз зяпнах веднъж, когато преди четвърт век слушах авторитетната му реч от Москва, в която той засегна важния въпрос за приватизацията на земята: "Затова ли сме проливали кръвта си през 1917-а, та сега да се връщаме обратно?" - изрече пламенно той. Каква кръв си проливал ти, помислих си... А че земята трябва да бъде не в държавата, а в ръцете на добрия стопанин, това е, както се казва на руски: "И козлу понятно".
Но да оставим на мира Горби и великата наука политикономия на социализма, която на практика срути СССР (и чийто вещ научен тълкувател години наред бе г-н Иван Костов), и да се върнем към нашата тема: Русия - накъде между Сцилата на "нефтеното проклятие" и Харибдата на санкциите?
Колкото и парадоксално да звучи, но именно появата на новата, втора опасност очевидно стимулира Москва да се обърне с лице към продължаващата стопанска деградация и да стигне до логичния извод, че на санкциите трябва да се отговори с ново, по-качествено и мащабно родно производство, придружено от

активизиране на вътрешния пазар

Това е лесно да се каже (или напише), но на практика е задача с особена трудност, изискваща много сили, енергия, здрав разум.
Възможно ли е Русия да се измъкне от този див капитализъм (който впрочем по руски модел бе внедрен и у нас), да запретне ръкави и да започне - като много други страни в света, да произвежда качествени домати и леки коли, вкусни зеленчуци и меса и заедно с тях - съвременни телевизори, айфони и модни тоалети? Няма защо да спорим - напълно е възможно, стига човек да погледне малко встрани и на изток - към Китай, най-могъщата икономика, най-голямата производителна сила в света днес.
Когато през далечната 1979 г. за първи път посетих Китай, бях изумен от вездесъщата бедност - и то в сърцето на огромната държава - Пекин. Тогава писах в репортажите си (каква недалновидност!), че "ще са нужни десетилетия и един икономически Херкулес, който да изрие стопанските обори на Мао". А в същото време 70-годишният Дън Сяопин, наскоро върнат от поредното си заточение (бивш член на Политбюро на ККП, работещ като стругар в някакъв завод) и издигнат на държавен пост №1, бе изрекъл прословутата си формула: "Ние сме достатъчно велика държава за социализъм в политиката и капитализъм - в икономиката!"
Кратка формула, която за 35 години като ракета

изведе Китай на първо място в света

с най-високи темпове на развитие, с най-голям валутен резерв (около четири трилиона долара), с прилагане на най-модерните технологии - на земята, във въздуха и в Космоса, с най-активна социална политика.
Значи можело. Стига да има желание. А днес в Русия все по-отчетливо се наблюдава именно такова желание, стремеж да се използва опитът на "китайския път", да се отскочи от омагьосания порочен кръг "суровини - стоки - суровини".
Както изтъква авторитетен руски вестник, "правителството се старае да форсира икономиката". И то пред лицето на тревожни факти: за първите четири месеца на годината ръстът на вътрешния брутен продукт (БВП) е 0,9 процента, а за второто четиримесечие се очаква 1,2 процента. "Минимален ръст в рамките на статистическата грешка", пише вестникът.
Основният проблем е как да се повиши производителността на труда. Напоследък Владимир Путин вече няколко пъти се спира на този важен въпрос, той е в центъра на обсъжданията на Петербургския икономически форум през май т.г., а в края на юни министърът на икономиката внесе в правителството документ - план, чийто действия трябва да започнат още тази есен с цел да се разсече застарелият възел от проблеми, трупани едва ли не от времето на разпада на СССР.
Основните елементи на плана: промишлеността ще получи евтини кредити, от заводите ще бъдат махнати старите машини, младите ще научат (а старите ще усвоят) нови, прогресивни специалности, а освен това най-добрите фирми ще получат данъчни облекчения.

Въпросът с ниската производителност на труда

е като стара, почти гангренясала рана. Ако сега за база (100 единици) вземем производителността в САЩ, в Норвегия тя е 130, в Ирландия - 115, в Холандия - 100, в Германия - 98, в Швеция - 96, а в Русия е само... 20. Ниската производителност на труда, съчетана със стари технологии, това е проблем, притискащ нова Русия още от първите дни след рухването на СССР. Но после идва тържеството на дивия капитализъм и временно плановете за справяне с глобалния проблем остават да събират прах в държавните бюра.
Преди 15-ина години тогавашният министър на финансите Алексей Кудрин (между другото - български зет) предлага при ниска производителност да се плащат ниски заплати. Но при 10 на сто годишна инфлация за такова нещо не може и да се мисли.
Когато президент стана Дмитрий Медведев, отново се заговори за планове за модернизация - но за съжаление тя пак остава зад хоризонта. Ако един мениджър има средства, той несъмнено ще си вземе ново оборудване - логично е. Но не му стигат пари и тук веднага възникват въпросите - може би данъците са много високи, или пък чиновниците взимат много за себе си, или за ток и газ монополистите смъкват не една, а три кожи? Очевидно сложни проблеми, и докато правителството ги обсъжда, влакът на съвремието стремително се отдалечава напред...
Сега в документа на икономическото министерство се забелязва нов подход: предприемачите ще получат евтини пари с дълъг срок на изплащане. Ведомството залага на проектофинансирането, т.е. средства при най-изгодни лихви ще получат най-практичните и финансово изгодни проекти. По какъв начин? Според документа, специално подбрани банки - с капитал над 50 милиарда рубли (повечето държавни), ще получат от хазната пари с лихва под 6,5 процента, които ще дават с лихва не по-висока от 8,5 процента. Друг основен елемент на плана - замяната на оборудването. Предвижда се нова преоценка на материалните фондове - там, където останат стари машини, данъците ще бъдат много по-високи, предвиждат се дори и много солени глоби.
Проектът визира и

дългосрочно държавно планиране

което всъщност е един от основните елементи на китайския "социализъм с пазарно лице".
Всичко това са обнадеждаващи факти, наред с новата принуда за бързи и решителни действия, дошла с налагането на западните санкции.
Очевидно в Русия времето за конкретни и решителни действия е дошло: едновременно като външна принуда и вътрешно осъзната реалност и необходимост. Ще има ли необятната страна достатъчно сили, за да се изправи пред лицето на предизвикателствата и отново да заеме полагащото й се място в света? Времето ще покаже.