Европа се нуждае от интеграция, а не от стагнация

Европейският съюз е най-голямата и най-добре функционираща интеграционна общност, каквато светът познава. Европа измина дълъг път от учредяването на Обединението за въглища и стомана в 1951 г., подписването на Римския договор в 1955 г. и създаването на еврозоната в 1999 г. Фактите са добре известни, за да ги повтарям.
Сегашният свят е различен от този след Втората световна война. Темповете и мащабите на интеграцията в ЕС и особено в еврозоната обаче все повече изостават от потребностите на времето. Глобализацията предявява все по-големи изисквания към националните икономики и към Европейската общност. Но европейските политици се движат след събитията, вместо да ги изпреварват. Някои страни членки на думи са за интеграция, а на практика поставят на първо място тесните си национални и корпоративни интереси.

Буксуването на ЕС и на еврозоната

се задълбочава и прерасна в криза.
На този фон, наред с досегашния единствен икономически гигант - САЩ, се утвърждава нов - Китай, който се очаква да се изравни със САЩ през близките години по обем на БВП по паритетни курсове. На хоризонта се задават и други икономически гиганти - Индия и Бразилия.
Новата обстановка изправя ЕС пред нови предизвикателства. Най-важното между тях е какъв ще бъде обликът на Европа през следващите десетилетия - разединена или обединена. Разединена Европа - с над 30 държави, или формално обединена - като сегашния ЕС, няма шансове за успех във все по-жестоката конкуренция с другите икономически гиганти. От център на световната цивилизация и най-напреднал регион в икономическо, социално и технологично отношение Европа е на път да се превърне в слаба група от обособени или номинално обединени държави, безпомощни в световната конкуренция. Това ще доведе до икономическа, социална и политическа деградация на европейския регион, до превръщането му във

второстепенна махала на глобалното село

Единствената разумна алтернатива на Европа е интеграцията във всички области при запазване на националната идентичност на отделните страни и народи. Обединена Европа с високо интегрирана икономическа, финансова, социална, енергийна, инфраструктурна, екологична, демографска, външна, военна политика; с единна политика по здравеопазването, образованието, науката, иновациите, заетостта, доходите, пенсионното дело, сигурността и т.н. Такава Европа ще бъде много по-различна от сегашната, в която дори и правилните решения невинаги се изпълняват от страните членки. Социологическите анкети показват, че 75-80% от европейските граждани са за ускорена интеграция.
В еврозоната има висока степен на интеграция в паричната политика: единна валута, лихвена политика, правила за функциониране на банковата система, митническа политика, единна централна банка, обща аграрна политика. В другите области интеграцията прави едва първи крачки.
    Главни причини за сегашните дългови проблеми в еврозоната са

икономическата и социалната разнородност

на общността, слабата координация между страните членки и липсата на симетрична обща парична и бюджетна политика. Скромен опит за такова сближаване беше направен с договора от Маастрихт през 1992 г., когато бяха определени максимално допустими общи тавани за бюджетен дефицит (3% от БВП) и за публичен дълг (60% от БВП). Те обаче масово се нарушават. За 2010 г. общият бюджетен дефицит в ЕС беше 6,4%, а публичният дълг 80% от БВП. Някои страни членки имат в пъти по-високи дефицити и публични дългове. Ако тази безотговорност продължава, може да се очакват още по-сериозни последствия.
През последните години ръководителите на ЕС и на страните членки започнаха да разбират, че не може да продължават така. Вземаха се отделни половинчати мерки, но без особени резултати. На 25 март 2011 г. беше постигнато политическо споразумение за Евро плюс и за Пакта за финансова стабилност. Подсказана беше необходимостта от сближаване на данъчната политика на страните членки и на координацията между тях с участие на Европейската комисия в изготвянето на националните бюджети. Определени бяха правилата за набиране на средства в общия стабилизационен фонд.
Бяха допуснати сериозни грешки както от ръководствата на ЕС и еврозоната, така и от страните членки. Груба грешка е

да се натоварват малките и бедни страни

като България с милиардни вноски за общия стабилизационен фонд за помагане на далеч по-богати от тях страни с безотговорна финансова политика. Първата ответна реакция на България и на други малки страни беше, че не могат да поемат такива вноски (което беше правилно) и не могат да се откажат от ниските си преки данъци, за да се сближават със средното европейско равнище (което беше неправилно).
    Без сближаване на данъчната политика не е възможна интеграция на бюджетната политика, а без нея не е възможна синхронизация на бюджетната с паричната политика. Без такава синхронизация ЕС и еврозоната ще се провалят в глобалната конкуренция с другите икономически гиганти. Слабо интегрираната Европейска общност рискува дори да изчезне като първостепенен фактор от световната сцена.
    В разгара на дълговата криза в еврозоната се активизираха дискусиите по търсене на решения. На 16 август 2011 г. федералният канцлер на Германия г-жа Меркел и президентът на Франция г-н Саркози като ръководители на двете най-големи икономики в ЕС препоръчаха на другите страни членки на еврозоната още

по-строга политика на пестеливост

 и икономически санкции за страните нарушители; създаване на Съвет за координация на икономическата и социалната политика; въвеждане на данък върху финансовите трансакции между страните членки (известен като "данък Тобин"); обявиха намерението си да изравнят в 2013 г. ставките на корпоративния си данък; настояха за ускоряване на реформите в общността и т.н. Те обаче отказаха да увеличат размера на стабилизационния фонд от сегашните 440 млрд. евро, не подкрепиха очакваната емисия на еврооблигации, не посмяха да препоръчат създаването на европейска рейтингова агенция. Финансовите среди очакваха и други бързи мерки за стабилизация на борсите, но такива нямаше.
    Не е ясно защо е необходим координационен съвет на ръководителите на страните членки на еврозоната. Ако това е политически орган, който ще се събира два пъти годишно, в ЕС и сега има достатъчно такива органи, на които могат да се вменят подобни функции. Ако това е оперативен орган, Европейската комисия има много голям административен апарат, на който могат да се възложат такива функции. Обособяването на такъв координационен орган може би изразява намерение да се ускори

развитието на общността на две скорости

за което отдавна се говори и многократно се опровергава. ЕС обаче се движи в тази посока.
Повечето мерки на двамата ръководители засилват рестриктивната политика в общността. Най-острите проблеми на ЕС сега са: недостатъчна интеграция в икономическата политика, особено в бюджетната политика; ниският икономически растеж, който напоследък дори се забавя; високата безработица; големите бюджетни дефицити и свързаната с тях публична задлъжнялост. Двете страни смятат рестриктивната политика за ключов инструмент за намаление на бюджетните дефицити и дълговете. За разлика от тях президентът Обама търси решението в стимулиране на икономическия растеж и повишаване на заетостта. Стимулирането на растежа ще осигури повече заетост, по-високи лични доходи, по-големи данъчни постъпления, по-бързо намаление на бюджетните дефицити и на публичния дълг.
    Българското правителство също допуска груби грешки с ориентацията си към силна рестрикция, макар че ниският ни публичен дълг (15% от БВП) не налага такава политика. Най-подходящата политика за България е ускореният догонващ растеж като ключ  за решаване на повечето икономически, финансови, социални, екологични и други проблеми.
Ориентацията на европейските политици към силно рестриктивна политика ще вкара ЕС в нова рецесия, която ще ограничи възможностите за развитие и ще забави с години решаването на дълговия проблем.

Евентуално ново потъване

в Европа - основния ни търговски партньор, ще причини намаление на нашия износ. Като имаме предвид, че напоследък хилавият ни растеж се дължи само на износа, неговото намаление ще означава ново забавяне в растежа и дори спад на БВП през следващите години поради потиснатото вътрешно потребление.
При ориентация на еврозоната към още по-силна рестрикция и въвеждането на правила за помагане на задлъжняли страни, които биха натоварили България с непосилни многомилиардни вноски, ние не трябва да се присъединяваме към нея, а да използваме членството си в ЕС и в Евро плюс за търсене на политика за ускорен растеж и висока заетост. Вероятността от съществени промени в нашите преки данъци при сближаването им с европейското ниво (повишение на данъчните ставки, въвеждане на необлагаем минимум и на умерена прогресия) са неизбежни и България не трябва да се съпротивлява. Освен че са антиевропейски, тези наши данъци са и антисоциални.
Препоръките на двамата ръководители за засилване на координацията и интеграцията следва да бъдат подкрепени. Ако България и други страни членки на ЕС настояват за запазване на ниските си преки данъци и затрудняват сближаването на бюджетната и други политики, заради такива сравнително дребни корпоративни интереси ще се пожертва нещо много по-голямо и по-важно - бъдещето на ЕС и общото европейско благоденствие.
Сложните процедури на ЕС за вземане на подобни важни решения могат да се използват от заинтересовани политици от отделни страни членки за отклоняване или забавяне на предвидените мерки. Големият губещ от това ще бъдат европейските народи. Общността се нуждае от ускорена интеграция, а не от стагнация, резултат от сегашната рестриктивна политика. България се нуждае от ускорено догонващо развитие за преодоляване на вековната си изостаналост. Такова развитие не се постига с рестриктивна политика, а чрез стимулиране на икономическия растеж.