Ефектът на стената

Преди няколко дни столичен вестник писа, че световноизвестният американски писател Дан Браун наскоро научил от българин, че съществува и православна църква. Какво толкова? Човекът е роден и живее на хиляди километра от България (и останалите православни страни от Източна Европа) - защо пък е длъжен да знае всичко? Но тук има и една малка подробност: въпросният автор, издаван в 51 държави, дължи голяма част от славата си на - ако мога така да кажа - религиозни трилъри. Дан Браун чудесно познава света на католицизма, самият той е от праведно католическо семейство, а майка му дори на младини е пяла в местния църковен хор. Освен това той е интелектуалец от висока класа, човек с много широки културни интереси, сюжетите на произведенията му са пръснати из цял свят.
От друга страна, православието се изповядва от стотици милиони вярващи - това не е някаква потайна секта, чието съществуване е чудесен сюжет за приключенски роман, а държавна религия в България, Гърция, Сърбия, Русия, изповядва се в Близкия изток и Япония, та и в Латинска, та и в Северна Америка. Тогава на какво се дължи тази мила

изненада на Дан Браун

авторът на книги за религиозните тайнства?
Преди да отговоря, ще се върна няколко години назад, в летен ден, когато отпивахме с един възрастен турист - парижанин, по чаша  червено българско "каберне" в курорта "Албена". Човекът беше идвал вече четири-пет пъти на море у нас и ми разказваше любопитна история: преди да тръгне последният път за "Албена", той споделил с личния си лекар, че смята да летува отново в България. "Къде?! - почти се ужасил френският Ескулап, - та това е мюсюлманска страна, там воюват, там е студено..." Събеседникът ми с усмивка обясняваше как разяснил на висококултурния парижки медик, че първо - България не е мюсюлманска страна, че второ - там не воюват и не е студено, и трето - че в хотел "Орлов" (специализиран за гости от Франция) всички - от администратора на рецепцията до хотелския лекар говорят приличен френски. Защо ви занимавам с всичко това, драги читатели? Защото зад невинните на пръв поглед историйки с Дан Браун и мосю туриста от Париж  се крие една ужасна истина.

Никой не знае нищо за страната ни

Думата "никой" може да ви се стори пресилена, но погледнато в по-широк, както сега се казва - в глобален план - това си е самата "шаячна истина". И не говоря за средностатистическия мистър Еврибади от Америка или мосю "Тульмонд" от Франция - те наистина не знаят, а пък тези, които са научили нещичко, главно от личен опит, се броят на пръсти. Страшното е, че и културните хора - писатели, лекари, инженери, бизнесмени, журналисти и какви ли не още, си нямат хал-хабер от България. Тъжно? Не, страшно! Ако имаме предвид, че когато си тотално неизвестен, на практика си нищо... Пак силни думи, пак обобщения, ще каже скептикът. А няколкото милиона туристи годишно? А износът ни за Европейския съюз? А българската роза? А киселото мляко? И т.н., и т.н. Затруднявам се да кажа нещо ново за втръсналата от повторения мантра "роза - кисело мляко", но само ще добавя, че основният поток туристи, идващ у нас, е от Русия, Румъния, Германия, Сърбия (и то главно от бившата ГДР, възрастни хора, които техните богати братовчеди от Западна Германия наричат шеговито "дедерони"). Тоест - позната картинка. А останалият свят? А онези с големите яхти, които спират в Сан Тропе и Карибите, край "белия" остров Санторини (където само ако кихнеш, ще ти вземат сто долара), а тежката "средна класа"? Нема никой, както би казал шопът. Ние сме страната с най-евтин туризъм, за най-евтини гости.
Защо ли? Защото, на първо място, не ни познават, а оттам ни нямат никакво доверие. А както гласи известната поговорка "Парата е страхлив елен..."
Преди близо четвърт век падна прословутата Берлинска стена. Всеки българин е свободен да пътува където ще, всеки чужденец е добре дошъл у нас. Така е, ама идват ли, инвестират ли у нас, имат ли ни доверие? Ъ-ък-ъ!, би казал отново шопът. Наистина,

историята не е от вчера

- имам предвид изгубения зад Берлинската стена четвърт век. От целия бивш Източен блок България може би днес е в най-лошо положение, що се отнася до популярност и авторитет. Да погледнем останалите: Русия (велика сила), Чехия, Полша, Унгария - страни от Централна Европа, за ГДР - да не говорим, то просто си влезе в обятията на майка Германия. И какво остана? Розата, киселото мляко, мамалигата и граф Дракула - сиреч България и съседна Румъния. Но все пак Румъния е страна с два пъти по-голяма площ и три пъти по-голямо население, има си Плоещ (нефт!) и разни други природни благини. Така че твърдо си оставаме на опашката...
Преодоляването на невидимата стена от пренебрежение, непознаване (и дори страх!) е много труден и мъчителен процес. Но абсолютно необходим, ако искаме да се измъкнем от окаяното си положение. И като човек, тъпкал земята повече от 70 зими (както казват индианците), пак ще ви върна половин век назад - през 60-те години, когато един американски руснак, бизнесменът Терещенко, бивш член на директорския борд на "Кока-кола", публикува мемоарите си. Измежду многото страници в главата ми е останал един характерен пасаж: авторът описва как някъде през 50-те години шефовете на световноизвестната напитка решили да намалят със стотина милиона долара годишната реклама. "Та нас ни знае всяко дете, всеки дядо, всеки бял и черен! За какво да хвърляме на вятъра толкова пари?" - казал един от директорите и всички останали гласували в негова подкрепа. И авторът на мемоарите си спомня как фирмата "Кока кола" след този "уместен" ход трябвало да похарчи пет пъти по 100 милиона в зелено, за да си възвърне предишното ниво на продажба. Както се досещате, става дума за значението на рекламата, и то дума казана не от който и да е, а от един ас в световния бизнес.

А къде е нашата реклама за България?

Нема никой - казва отново шопът. Преди да избухне демокрацията, България (както и всички страни в света) разполагаше с държавна рекламно-информационна агенция - "София прес". Там работеха най-добрите преводачи (сега разпръснати по всички нива на управлението), там се печатаха вестници и списания на чужди езици, приемаха се чуждестранни журналисти и т.н. Светлите умове от първия кабинет на СДС решиха, че това е "мръсно, ченгесарско свърталище" и му дръпнаха шалтера - спряха му бюджета. Сега под названието "София прес" се подвизава зала за пресконференции и две сгради, пълни с какви ли не наематели. Но да се върнем към определението "ченгесарско": да, в "София прес" се въртяха и агенти на ДС, както беше и във Външно министерство, и в Министерството на търговията, и къде ли не. Но някой да е закрил българската дипломация или търговия? Не. А някой друг, освен страната ни, от Източна Европа да е закрил рекламно-информационната си агенция? Не. Ходът е много прост - махаш "лошите"(а какво да кажем за американската ЮСИА, филиал на ЦРУ, или за бившата  радиостанция "Свободна Европа", пълна с щатни шпиони?) и слагаш нови хора. Но запазваш дейността на една рекламна институция, жизнено важна за държавата. Но колко по-лесно (и държавнически умно) е да вземеш дебелия червен молив и храс-прас! да зачеркнеш напълно нещо. Както направихме със земеделските стопанства, с индустрията и т.н.
Сега, когато на сцената има нови политически актьори, бих си позволил да призова към възстановяване на една сериозна  рекламно-информационна структура като "София прес"(с ново име и с нови хора, отговарящи на изискванията на 21 век), защото в момента тази жизнено необходима функция е в ръцете на анонимни чиновници от различни министерства и ведомства, които често стават за смях и харчат напразно огромни суми (да си спомним скандала около бездарното туристическо лого, за което бяха пръснати стотици хиляди левове). Такава агенция ни е нужна, и то час по-скоро, защото иначе - като фирмата "Кока-кола" по времето на Терещенко, ще се наложи да извадим за същото пет пъти повече пари от скъсания си джоб.