Втората българска жива торпила

Вчера в родното село на капитан Неделчо Бончев Мирково се състоя тържествена церемония и празнична заря по повод 100-годишнината от рождението му. На нея присъстваха представители на военното министерство и военно-патриотичните съюзи. Капитан Бончев е роден на 21 юни 1917 г. Завършва Изтребителната школа в Карлово и е изпратен  в Пиаченца (Италия) на специализация. Летял е на изтребители В-534, De-520, Me-109. Първата си въздушна победа одържа на 20 декември 1943 г., сваляйки В-24. Командир на 642-ро ято. Участва във всички боеве за отбраната на София. На 17 април 1944 г. прави таран на летяща крепост. Изхвърлен от взривната вълна, Неделчо Бончев едва успява да се спаси с парашута си. Приземява се без ботуши, в снежна преспа и заболява от бронхопневмония.
Ненапълно оздравял се включва в Отечествената война. При атака на наземни цели по шосето Крива паланка-Куманово е свален и пленен от германците. Отказва да работи за нацистите. По късно е разстрелян.

Въздушното нападение на 17 април 1944 г. е последният, десети голям удар на англо-американската авиация срещу София. Бомбардиран е районът на Централната гара и квартал “Надежда”, където жертвите сред гражданското население са сравнително малобройни. Далеч по-сериозни са последиците за българската изтребителна авиация, която през този “черен” Великден дава шест души загинали летци, четирима се спасяват с парашут, още шестима пилоти кацат принудително с повредените си машини далеч от летищата, а значителна част от завърналите се самолети са здраво надупчени от противника.
Главната причина за случилото се е тактическата изненада, която постигат съюзниците. В този бой наред с двутелите изтребители тип “Лайтнинг” за първи път се използват за прикритие на бомбардировачите (350 на брой) еднотели “Норд Америкън Р-51”, “Мустанг” и “Рипъблик Р-47”, “Тъндърболт”, които по силует приличат на българските Ме-109Г. И докато тридесет и двамата български летци се отърсят от изненадата и се ориентират в обстановката, стоте противникови изтребителя си свършват добре работата. И все пак 4 бомбардировача намират гибелта си над България.
Атаката на поручика
...Когато някой извика хрипливо в слушалките “Момчета, та това са мустанги!”, поручик Неделчо Бончев се стресна и се заоглежда наоколо. Значи затова му се беше сторило, че в този бой численото превъзходство най-сетне бе в наша полза. Помислил си беше, че на помощ са прилетели германски изтребители и от Румъния, пък то... В този момент забеляза, че двойка “Тъндърболт” се опитва да увисне на опашката му, рязко се преметна през крило и се откъсна от нахалните преследвачи.
Беше останал сам и се пазеше от всеки, който се опитваше да се приближи - знаеш ли кой е? Ето, вече трети или четвърти самолет политаше към земята с димен шлейф зад себе си. Ама наш ли е, германец ли е, или пък американец, върви го разбери. Боят се превърна в хаотично кълбо.
По едно време поручик Бончев забеляза, че небето се бе изчистило от изтребители. Увлечени в сражението, те бяха изостанали над София. Над четвъртата вълна от бомбардировачи, които се изтегляха към Радомир, остана само той. Моментът за резултатна атака бе настъпил. Избра си целта - летящата крепост, която стоеше вляво на строя, и пикира към нея. Огънят на съседните самолети не беше много точен. Някои от огневите точки мълчаха. Дори му се мярна трупът на един стрелец, увиснал през разкъсания винкел.
Прицели се в десния краен мотор на крепостта и натисна спусъка. Изтребителят се раздруса от изстрелите на автоматичното оръдие, което се чуваше дори през воя на двигателя. Изглежда, че пилотът на бомбардировача беше майстор, защото веднага дръпна машината си вляво, откъсвайки се малко от строя. Неделчо Бончев се гмурна в тази пролука и пак изтегли нагоре. Без да чака, повтори атаката и бомбардировачът се отдели съвсем от строя.
Таранът
Сега вече щеше да го простреля както трябва, но реши да приближи плътно и отдолу, където и при двете атаки му се струваше, че картечниците мълчат. Заблуди отдалеч с огъня си задния стрелец, после рязко се гмурна надолу и с всички сили дръпна лоста към себе си, като веднага хвана едрия търбух на самолета в прицела. Но не бързаше да стреля...
Когато натиска копчетата, се обадиха само картечниците. Оръдието засече. Американецът щеше да избяга... И тогава българският изтребител се вряза в него!...
Из оперативното дело на 2/6 изтребителен орляк: “... Поручик Бончев продължава боя също сам. Прави няколко последователни атаки на една крепост, която откъсва от строя. При последната атака той я настига и се блъсва в нея. Свестява се от удара във въздуха като свободно падащо тяло. Тегли ръчката за отваряне на парашута, но безрезултатно. Оглежда се и вижда, че е вързан за седалката, която лети към земята заедно с него в бездната. Отвързва се, отваря парашута и каца благополучно на земята с няколко натъртвания и драскотини и без ботуши, които по необясним начин се събули от краката му при сблъскването, както е необяснимо въобще неговото оживяване. С този подвиг той си спечелва името Жива торпила.
О. з. полковник летец Петър Киров Петров: “След тарана поручик Бончев пада с парашута си в една дълбока преспа близо до село Крапец - Кюстендилско. Ранен в крака, той не може да се движи, ето защо остава в преспата, докато го извади един местен селянин. След това Неделчо Бончев лежи доста дълго време във военната болница.”
Фаталният полет
О. з. полковник летец Петър Киров Петров: “След прекараната тежка бронхопневмония авиомедицинската комисия забрани на Неделчо Бончев да лети. Но когато се бе почувствал здрав, той избяга от болницата и към края на август се яви в орляка. Когато започна Отечествената война срещу германците, Неделчо прелетя без разрешение начело на орляка от летище Сливен до София. И веднага започна да прави постъпки да лети. На 11 септември 1944 г. моторите на изтребителите вече работеха и летците се готвеха да излетят за първата си задача, когато той дотърча до самолетите и извика: “Вече ми разрешиха. Искам да летя!”... До фаталния 5 октомври 1944 г. Неделчо успя да направи само 8 бойни полета.”
През този 5 октомври българската изтребителна авиация е много активна. Живата торпила поручик Неделчо Бончев от 2/6 орляк, начело на две четворки Ме-109, трябва да прикрива 6 бомбардировача До-17, след което да проведе и самостоятелни атаки по земни цели по шосето Крива паланка-Куманово.
Из бойния дневник на 2/6 изтребителен орляк: “5.Х.1944 г. ... 24-а задача... Нападнати са противникови моторни коли по шосето Крива паланка-Куманово. Атакувана е и една противовъздушна батарея на Страцин. Поручик Неделчо Бончев е свален от противовъздушната батарея при Страцин. Скача с парашут...”
Обстановката се изяснява съвсем от разказа на Христо Недялков, тогава подпоручик летец-изтребител: “В този бой ни водеше поручик Бончев, а аз му бях воден. Минахме над Гюешевския проход към Крива паланка-Куманово.
Там между дърветата по нас започнаха да стрелят четворни немски ерликони. Имаше и колона немски войски. Неделчо тръгна да атакува по дължина на шосето, аз след него, а останалите след мен в колона. Давахме дълги откоси с оръдията и картечниците. И немците стреляха по нас.
Когато Неделчо Бончев излезе от атаката, самолетът му запуши. Разбрах, че е ударен. Около нас трасиращите снаряди прелитаха на рояци. Бяхме се отдалечили, но немците продължаваха да стрелят. Приближих се на десетина метра от неговия самолет и изравних скоростта. В този момент тоя ме видя и ми махна с ръка да се отдалеча. От опашката на машината му се стелеше гъст дим, проблясваха пламъци. Можеше всеки момент да експлодира. Видях го, като скочи с парашута.
След атаката бяхме в десен завой. Завъртях се около парашутиста да видя поне къде ще падне и в този момент забелязах по мекия селски път няколко мотора с кош. Немците бързаха към горичката, където щеше да се приземи Неделчо. Стрелях по тях и взех височина. Мъката ми бе голяма, че не можех да му подам ръка, да му помогна. Та той нямаше у себе си пистолет дори!”
Така храбрият и обезоръжен български летец попада в плен. Натоварен е в болничен ешелон, където влиза в конфликт с неговия комендант. Във Виена героят неколкократно е канен на работа в задграничното правителство на Александър Цанков, но решително отказва предлаганите му постове. След това започват тежките дни в колоната военнопленници, която бавно се придвижва по снежните и кални пътища на Западна Австрия и Южна Германия. Там някъде развива скоротечна туберкулоза, но с предизвикателните си изказвания за края на райха продължава да нервира охраната. Негови другари по съдба разказват, че при един такъв случай е изкаран от строя и разстрелян от есесовците. Така неопетнен и несломен намира края си героят на българската военна авиация капитан летец Неделчо Бончев, кавалер на Орден за храброст.

 
Капитан Неделчо Бончев

Малко са българските пилоти с повече от 5 свалени противникови самолета. На какво се дължи този факт? Причините са в условията, в които те водят своите боеве. Българските изтребители не са имали шанса да водят бой в отношение 1:1. Само броят на противниковите бомбардировачи е надвишавал многократно броя на българските изтребители. Да не говорим за изтребителното прикритие, което са имали бомбардировачите. Стотици изтребители Р-38, Р-47 и Р-51 са охранявали летящите крепости*. Тези бомбардировачи с право са наричани летящи крепости - с дължина над 20 м., разпереност 31 метра, с маса почти 30 тона. Тежко бронирани и въоръжени с 10-13 картечници с калибър 12.7 мм. Снабдени с 4 двигателя всеки от по 1200 к.с. позволяващи на бомбардировача да лети със скорост от 460-480 км/ч. Освен това тези самолети са били в състояние да летят само с 2 двигателя. Като прибавим, че бомбардировачите са летели в специални формации от по 50-60 бомбардировача, така че един друг да се защитават, като прибавим и охрана от 100-120 изтребителя, става ясно какви неравностойни боеве са водели българските изтребители. Но безбройният противник не е спирал българските летци. Димитър Списаревски и Неделчо Бончев дори правят тарани на летящите крепости. Срещу 200, а дори и 400 противникови самолета са излитали 20-30 български изтребителя. И така в края на войната общият брой противникови самолети паднали над България е 117, като доказано 65 са свалени от българските изтребители. Над България загиват около 200 противникови летци, а 329 са пленени. На българските пилоти са раздадени общо 112 ордена “За храброст”.

* Българските пилоти наричат летящи крепости и Б-17, и Б-24.



 
Американски бомбардировач "Боинг"                              Таранът на капитан Неделчо Бончев
В-24 “Либърейтър”