В предизборната борба кошницата на благоденствието винаги е пълна

Вяра Кирилова е родена в София. От 2010 г. е експерт в Националния център "Европейски младежки програми и инициативи". Центърът администрира програма "Младежта в действие" за България

- Как стигна до работата в Националния център "Европейски младежки програми и инициативи"?
- Понякога животът ни предлага изненади, а включването ми в екипа на НЦЕМПИ се оказа приятна за мен. Винаги съм проявявала интерес към неформалното образование и неправителствените организации, а тук имам възможност да получавам повече знания в тази сфера. А натрупването на знания и опит и създаването на нови контакти с различни хора от цяла Европа ме убеждават, че изборът ми е бил правилен.
- Какво печелиш от тази работа?
- Всекидневно работата ми е свързана с администрирането на проекти по програмата "Младежта в действие", както и с предоставянето на информация за възможностите, които имат младите хора като граждани на ЕС. Натрупаният опит ми дава самочувствието на специалист, полезен на младежите, които навлизат в сферата на европейските проекти и мобилността. Подпомагането им при написването и реализирането на техните идеи ме кара да вярвам, че с това разширявам техния кръгозор и им показвам нови пътища, по които да поемат.
- Как би охарактеризирала младите хора днес?
- Като ято птици в полет, устремени към синевата, омагьосани от слънчевите лъчи и светлината, летящи заедно към една цел - да свият гнездо на най-топлото и безопасно място за малките си. Разделят се и се събират в своя полет. Някои загубват ятото и са изплашени. Продължават самотни нагоре към слънцето. От красивите им телца остава пепел, посипала цветя, реки, треви... А други продължават и достигат заветната мечта. Така е и с нас, младите - устремени, вярващи, искащи, сплотени, но и с обгорени крила. Някои успяваме, въпреки раните, да продължим пътя си, често пъти уморени оставаме самотни, но незагубили мечтите и надеждите си.
- Младежите ходят по целия свят. Когато се връщат у нас, радват ли се?
- Работата ми е свързана с пътувания извън България и винаги съм се радвала, че ще видя непознати страни и ще се докосна, макар и за кратко, до техния бит и култура, че ще се запозная с интересни хора, ще се опитам от техния свят и ще скътам дълбоко в сърцето си спомена за тях. Чувствала съм се щастлива, че се връщам у дома, при близките ми. Вероятно същото изпитват и други, които се завръщат след дълго отсъствие. Но все по-често ми е тъжно в тези завръщания. Погледнете колко мрачни са хората, враждебно настроени един към друг, сгушени в яките на черните си палта, с почернели лица, с наведени очи, с провалени съдби. За съжаление повечето от тях са млади хора. Те имат мечти, имат надежди, имат цели, а в повечето случаи срещат само негативизъм и омраза. Въпреки това младите продължават да се борят, да градят за себе си и децата си. Младите откриваме колко наистина е отчайващо трудно да оцеляваме тук, в родината, и колко жестоко сме ограбени.
- А чужденците как възприемат България?
- Харесват страната ни, очаровани са от природата, от съчетанието на безкрайна планинска зеленина с красивото Черно море, от китните малки селца, в които някои са създали дом. Мисля, че в повечето случаи възприемат България като поредното предизвикателство в живота им при срещата с красотата на родината ни, със сърдечността на българите. Но, за съжаление, някои си заминават разочаровани от сблъсъка с липсата на подреденост и правила.
- Kакво липсва най-много на младите хора в България?
- Много са нещата, от които сме разочаровани още с излизането от училищния двор, за последен път прегърнати, разплакани от раздялата с учители и приятели и тръгнали да покоряват света - до поредния безуспешен опит да докажем себе си. Много са нещата, които ни липсват. Липсва ни разбиране и доверие от страна на възрастните. Липсва ни подкрепа от страна на връстниците. Липсва ни спазването на ясни правила навсякъде - на улицата, в университета, в работата. Но най-много ни липсва усещането за сигурност в утрото на новия ден.
- Защо все по-често младите избират да учат в чужбина, отколкото у нас?
- Обръщайки се към миналото, виждаме колко много наши видни исторически личности са завършили своето образование в чужбина. Завръщали са се и са постигали чудеса в интерес на народа и страната. Наистина това желание за знания, квалификация и опит е запазено и до днес, но и мотивите за заминаване са променени. Системата на образование вече наистина е в трагично състояние. Защо се случи така, че професори и доценти се появяват от дъжд на вятър в университета, а скамейките в залите са пълни с млади души - "платци" на такси, запълващи бройката за бюджета?! Дипломират се, преписвали за пореден и последен път и дипломната си работа - без знания, без умения, без перспектива, но с диплома, която може да послужи за работа като шофьор на такси, бодигард или продавачка в супермаркета. А там, навън, в скъпоструващото за нас образование, ние наистина получаваме знания, квалификация и работа. Ценени сме като специалисти и с достойно заплащане на труда ни. Не се чувстваме унизени, имаме самочувствието на млади хора, знаещи и можещи.
- Можем ли да приемем масовото напускане на страната като своеобразна форма на протест?
- Да, наистина е така. Протестираме срещу създадените предпоставки за престъпност - липсата на средства за преживяване, липсата на алтернатива в решаването на всеки всекидневен проблем, корумпираните ръководители и началници, обидното и унизително отношение към можещия. Как иначе, а не като престъпна подигравка с нас, са докладите и "социологическите проучвания" за благоденстващия българин?! Протестираме, татуирайки трикольора върху телата си, окачвайки на раницата си сребърната пара от моминския гердан на мама и просто се махаме - далеч, за дълго, а може би завинаги...
- България грижи ли се за децата си?
- Непрекъснато слушам и чета колко много детски ясли и градини са построени, колко училища са обзаведени с модерна техника, колко огромна е загрижеността за децата на България да имат екологично чиста храна и среда. А нашите деца боледуват и с всеки изминал ден родителите им се чувстват безпомощни да им осигурят средства за лечение, да им дадат шанс за живот! Имаш ли пари - имаш и здраве! Но това са децата на България! Ако не държавата, кой друг ще се погрижи за тях? Докога ще се разчита на кампанийни благотворителни мероприятия за спасяване на бедстващи и болни дечица, а в същото време да се пилеят средства за задгранични командировки, за представителни и какви ли не разходи на депутати и министри?! Докога младите майки ще гледат на "малкия екран" приказни кадри за живота на децата в друг, приказен свят? И трябва да бъдат щастливи, че тяхното семейство е член на европейското семейство! Само дето явно е недолюбвано, че е толкова бедно! Грижовността за децата ни изисква и сърце, и истински сетива за осигуряване на тяхното настояще и бъдеще. За да я има България не само в страниците на детския буквар...
- Всеки един добрал се до властта, преди това обяснява, че бъдещето на младите е приоритет, но после виждаме съвсем други неща. Как си обясняваш това?
- Естествено, в една предизборна борба, кошницата на благоденствието е пълна. И в тази кошница най-много дарове се обещават на младите, защото те са бъдещето, вярващи и очакващи. Не бих казала, че за тези 23 години преход от всички политици сме останали излъгани, но наистина направеното е недостатъчно, не е дори малка част от обещаното. Бих искала политиците да не забравят, спечелвайки властта с нашите гласове, че животът и бъдещето ни се определят от тяхната съвест, морал, професионализъм. Трудно бихме простили вече липсата на тези качества.
- Гневни ли са младите хора? Как изразяват гнева си?
- За мен те не са толкова гневни, колкото разочаровани и до голяма степен обезверени.
- Какво може да задържи младите тук?
- Възможността да имаш качествено образование, работа, добро заплащане според труда и качествата ти, спазване на законността от всички, спокоен ден за децата ни и самочувствието, че си гражданин на България, където и да отидеш по света.
- Имаш ли надежда за близкото бъдеще?
- Вярвам и съм убедена, че промяна ще има. Но за тази промяна всички българи трябва да вземат пример от все по-активно търсещите правата си млади хора.