Неудържимият възход на ренегатите

Ренегати е имало винаги. Ренегатът не е друго, освен предател (то е второто му име), а предатели съществуват във всяка обществена система. В древността един от най-прочутите предатели е Юда, който се превръща дори в синоним на предателството. След Юда дългата редица на предателите сякаш няма край. Там, където изпитваме потребността от вярност, там, в сянката на верността, неизменно се крие и предателството.
Има периоди в човешката история, когато ренегатите буквално завладяват обществото. Това са периодите, в които се извършват качествени промени в обществената действителност, т.е. такива промени, които искат и променени хора. Тогава именно започва неудържимият възход на ренегатите.
В социалистическа България съществуваше мощна комунистическа партия. Към 1989 г. БКП наброяваше над 900 хиляди редовно отчетени членове. След фаталния за страната ни Десети ноември, когато социалистическата система бе заменена с капиталистическа (при това от най-лошия тип), се оказа, че значителна част от членовете на БКП са влезли в нея не за да работят за нейните високи идеали, а за своите

собствени интереси

Някои от тях кротко се оттеглиха от загубилата водещите си позиции партия, други обаче се разделиха с нея, като използваха и средствата на някои от най-грозните бракоразводни процеси. Това бяха ренегатите. Те не просто се оттеглиха от любимата до вчера партия, те направо я предадоха, преминавайки изцяло и плътно на страната на нейните изконни врагове. Създадена бе и партия - това е партията ГЕРБ, чието ръководство се състои почти изцяло от ренегати.
Пръв измежду ренегатите в ГЕРБ без съмнение е  лидерът Бойко Борисов. Няма да се спирам на биографията на тази персона, доколкото тя е добре известна на нашата общественост. Само ще си позволя да кажа, че Борисов е от елементарните, примитивните ренегати, ренегатите от низш тип. Той не защитава предателството си с внезапно обзело го духовно просветление. За да премине на своите изцяло антикомунистически позиции, той използва довода, че комунистите, виждате ли, убили любимия му дядо. Интелектуални възможности за нещо повече г-н Борисов не притежава, защото той е, както сам признава, прост. Няма какво да се възрази.
Тези дни изключителна активност прояви още един ренегат, който в морално отношение не стои по-високо от Бойко Борисов, но който все пак се опитва да защити предателството си с идейно-политически доводи, използвани още в дейността му на водещ през последните месеци протестър. Досещате се, предполагам, че става дума за г-н Георги Близнашки, ощастливил страната ни, като благоволи да стане председател на служебното й  правителство.
Никак не бих искал да се занимавам с г-н Близнашки. Няма да скрия, че изпитвам към този човек нравствена непоносимост, която ме кара да искам да стоя далеч от него. Но се питам дали имам правото да крия основанията за своето отрицателно отношение към някого, заел високо отговорна позиция в страната ни. Струва ми се, че да премълчим греховете на една политическа личност ще означава да се превърнем в неин съучастник. Ако искаме да има наистина

прозрачност в политиката

тогава не бива да оставим неосветен никого от влезлите в сферата на политиката. Трябва да знаем какво е миналото на нашите политици, за да знаем какво може да бъде тяхното, но и нашето, бъдеще.
Познавам Близнашки от времето, когато бе втори курс студент по право. Опознах го, когато стана асистент в Юридическия факултет. Бяхме в една катедра, имахме едни и същи ръководители, между които особено място заемаше всемогъщият в ония години Ярослав Радев. Моите колеги от Правния институт при БАН и от Юридическия факултет помнят съществуващия между мен и Радев тежък конфликт, който понякога ме изправяше пред изключително сериозни изпитания. Враждебните ми отношения с Радев определиха в значителна степен и поведението на някои от членовете на катедрата.  Повечето колеги запазиха коректните си отношения с мен, други просто ме отбягваха, а един от тях започна открито да показва цялата своя неприязън към мен. Това бе Близнашки. За да се хареса на Радев и по този начин да осигури кариерата си, той трябваше плътно да припокрие неговото  отношение към мен със своето собствено отношение. Понякога поведението му преминаваше границите дори на доброто възпитание. Той бе член на БКП (от 1977 г.), а аз - безпартийно копеле. Готов

да легне в краката на силните

той нямаше да се поколебае да смачка всеки под себе си.
Но дойде Десети ноември. Ярослав Радев загуби всички свои позиции, бе изключен от партията, изчезна безвъзвратно от политическата сцена. Близнашки осиротя. Но този човек притежава невероятна адаптивност, която не закъсня да се прояви. Примъкна се към водещи фигури от БКП/БСП и чрез тях успя да влезе в някои от нейните органи. По предложение на Филип Боков стана председател на градската организация на БСП в София. Избиран бе два мандата за народен представител, няколко месеца бе евродепутат, стана член на Висшия съвет на БСП. Показа шумна вярност към идеалите на макар вече свалените от власт комунисти. На погребението на своя родственик Йордан Йотов, някога член на Политбюро на БКП, Близнашки произнесе пламенно слово за "човека и комуниста Йордан Йотов". Пред тленните останки на големия комунист той вдъхновено го уверяваше: "Чичо Дачо, борбата продължава!" Да, Близнашки поема делото на "чичо Дачо" в свои ръце и ще го отстоява докрай.
Неудържимият му иначе възход срещна неочаквани затруднения. Поиска г-н Близнашки БСП да го номинира за президент, или поне за вицепрезидент, но БСП не сподели неговата самооценка и отказа да удовлетвори щението му. И тогава се прояви с цялата си сила природата му на ренегат.
Между идеите на БСП и собствената си корист Близнашки без колебание избра користта. Стана ясно, че няма идея, кауза, вяра, която той да не е готов да предаде в името на своя устрем към високата власт. Започна

битка срещу БСП

и всичко, което я представляваше. Приобщи се към нейните най-яростни врагове. Не подбираше основания и поводи да хули и БСП, и нейните ръководители. Нямаше телевизия, в която, запазвайки неизменната си усмивка, да не излее срещу БСП тонове словесна помия. Накрая го забелязаха и оцениха. И стана това, което става с всички ренегати по света - събраха се. Може да се каже и така: търкулна се Плевнелиев и си намери Близнашки. Намериха се, прегърнаха се, размениха си юдинските целувки... И Бог да пази България!
Така стигнахме до Бога. След като пое властта, Близнашки като добър християнин още на другия ден отиде в църквата. Гледах как този безподобен фарисей смирено се кръсти, оглеждайки се дали отнякъде няма да го види "чичо му Дачо" - безбожника. При всички твърде неясни отношения, които имам с Бога, ще си позволя все пак да го помоля: Не му вярвай, Господи! Той е първият, който ще те предаде, първият, който ще качи на кръста всеки от твоите синове.
Георги Близнашки - премиер, макар и на служебно правителство! Това е поредното унижение за България и българския народ. Имаше толкова достойни граждани, способни по най-добрия начин да се справят със задачите на едно служебно   правителство, а те, за да се изгаврят с БСП, а всъщност, за да се изгаврят с българския народ,   избраха прононсирания ренегат. Това назначение е толкова грозно, колкото грозно бе и назначението на Пеевски за шеф на ДАНС.
В цялата тази история аз самият се чувствам малко гузно. След Десети ноември Близнашки промени, разбира се, своето поведение към мен. Започна да проявява едва ли не почтително отношение към персоната ми. И аз, представете си, позволих да бъда подведен. Повярвах, че той вече не е онзи Близнашки, когото познавах отпреди десетоноемврийската социална промяна. Тук се добавя и обстоятелството, че в оценката за обществените дейци никога не се ръководя от отношението, което те имат към мен. Важното е не как те се отнасят към мен, а към обществото и неговите върховни интереси. Сега ми остава да живея със срама, че съм могъл да повярвам в преображението на предателя. Роденият предател остава предател и до смъртта си.