Руската рулетка на Радкото

Българската армия има много военачалници, чиято звезда изгрява в различни времена и чиито имена се произнасят ту с обич, ту с ярост - според отминалите и по-сетнешните им дела.
Генерал Рачо Петров е героят от Сръбско-българската война, но е и убиецът на деветимата русофили, сред които Олимпий Панов и Атанас Узунов. Сетне се замесва в изневери, дуели, афери. И лежи в затвора четири години.
Генерал Михаил Савов, помощник-главнокомандващият и главнокомандващ в Балканските войни, е от същото, на Рачо Петров, котило - нагаждач, угодник, дуелист, аферист... Пудел на царя.
"Патриархът", генерал Данаил Николаев, е военният министър, който упълномощава Рачо Петров да вилнее: "Побързайте, когото осъдите - смъртна казън!..."
Генерал Иван Фичев посреща като млад офицер Фердинанд още на Дунав и израства и се издига все покрай Стамболов.


В тези игри го няма само генерал Радко Димитриев. Може да се смята с основание дори, че той тласка първоначално Данаил Николаев към голямата кариера. За сметка на най-старшия офицер в новата Българска армия подполковник Димитър Филов, бащата на учения и политика Богдан Филов, убит като русофил от Рачо Петров. Лично Радко Димитриев заставя княз Александър Батенберг да подпише абдикацията си на 8.VІІІ.1886 г. След което емигрира заедно с още петдесетина офицери в Русия. Служи в Руската армия и заедно с Анастас Бендерев и Георги Вазов не престава да се бори за уреждане на "емигрантския въпрос" и завръщането на емигриралите в България. С признаване на стажа им в Руската армия и приравняване званията им с колегите им в Българската армия.
Това е големият и непознатият дори сред военните среди командващ Трета армия в Първата българска война и помощник-главнокомандващ във Втората, "повикан да спасява България, когато е много късно..." - генерал Радко Димитриев.
Войниците с обич го наричат Радкото, някои офицери обаче приказват за Кючук Наполеон в опита си да го уязвят. А Фердинанд не забравя, все повтаря дори когато спи - "Детронатор!" И за най-сигурно за началник на щаба на Трета армия му изпраща друг голям генерал, македонецът от Гоце-Делчевското село Гайтаниново, артилеристът Константин Жостов.

Бунтар, детронатор, емигрант

Има нещо неукротимо в гена на този типичен нашенец. Мирен никъде не стои. Завършва Априловското петокласно училище в Габрово, едва 17-годишен е избран за секретар на Котленския революционен комитет, не успява да вземе участие в Априлското въстание поради независещи от него причини, но вижда с очите си пожарищата на Жеравна, Градец и Медвен... И с нетърпение дочаква руснаците. Само две седмици след преминаването на 26 срещу 27 юни 1877 г. на Руската армия през Дунава, той се отправя към Търново и Елена, за да посрещне най-предните й части и да се включи като доброволец. Определен е за преводач в щаба на Уланския конен полк в състава на Западния отряд на генерал Гурко. В бойния си път отрядът през София, Пазарджик и Пловдив на 22 януари 1878 г. стига до Одрин.
След Освобождението "по служебен път", през май, направо от Уланския полк, преводачът Радко Димитриев е изпратен в новосформираната "Команда на волноопределящите се". Това е основата на бъдещото Военно училище, открито в София. В първия му випуск са приети с встъпителен изпит 162 младежи, от които 51 са от "Командата на волноопределящите се". Сред тях е и Радко Димитриев. Занятията започват на 27 ноември 1878 г. Според предварителните планове старшият клас (първият випуск) е трябвало да учи до 30 август, но се налага избързване и на 11 май прапоршчик Радко Димитриев заминава, като роден в Южна България, за Пловдив, където стига до началник на Школата за подготовка на подофицери за Източно-румелийската милиция. По силата на Берлинския конгрес до Съединението офицерите в Пловдив получават новите си звания от султана.
След конкурсен изпит от 29 октомври 1880 г. напористият млад офицер е в Петроград - най-напред в Константиновското военно училище на подготвителен курс, след което постъпва в Николаевската военна академия, чийто пълен курс завършва през 1884 г. През юни вече е в Пловдивската 1-ва дружина. А тук е в пълен ход подготовката за Съединението.
От октомври със султански указ е произведен капитан. И има голямото предимство - той е само на 25 години! А когато на 6 септември 1885 г. след Съединението в сградата на общината се реди правителството и за временен главнокомандващ на източнорумелийските войски е посочен като най-старши офицер майор Димитър Филов, Радко Димитриев енергично се противопоставя. Защото майор Филов бил "по темперамент спокоен, а за сегашното време се изисквало човек по-енергичен и даже буен, на което условие по-добре отговарял майор Данаил Николаев..."
Предложението е прието, а новоизбраният главнокомандващ тутакси предлага за началник на щаба капитан Димитриев. Което също се приема. Изгрява звездата на бъдещият "патриарх на войската" и кръстник на цар Борис и на Богдан Филов.
На 8 ноември 1885 г. капитан Радко Димитриев пристига в Сливница, където в една селска къща в западната окрайнина е разположен щабът на Западния корпус с командир майор Гуджев и началник-щаб капитан Паприков. На 16 ноември войната свършва, а след награждаването му с "Орден за храброст" майор Димитриев става началник на строево-инспекторското отделение в Министерството на войната.

Княз, но цар в хитрините

Започналото със Съединението противопоставяне на княз Батенберг на освободителката Русия набира скорост след сполучливата война срещу Сърбия. Антируската политика на княза дори прераства в антибългарска. Желанието му да насажда и в страната, и в армията немски порядки расте. Военният министър генерал Паренсов за по-малко от половин година отхвърля над 500 молби от предимно пруски офицери да служат в Българската армия. Своеволията на княза като че ли кристализират в появилото се от нейде "Злото е в двореца!" От стария вече Петко Р. Славейков, през напиращите Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Васил Радославов, Драган Цанков... всички са недоволни от княз Александър и дори го изкарват клетвопрестъпник.
И с горещите кестени се заемат военните. А луди глави в ония години има не само за боевете на Сливница и Гургулят. Ротмистър Анастас Бендерев, военният министър Константин Никифоров, началникът на Военното училище майор Груев, капитаните Радко Димитриев, Георги Вазов и др. решават, че отново трябва да спасяват България. Този път... от княза.
Така се стига до 9 август 1886 г. Главни действащи лица във все пак протоколните и уважителни отношения и предложението за "отказване на Ваше Височество, в името на благото на Отечеството, от българския престол" са майор Груев и капитан Димитриев. Нататък кашата става пълна. Преврат, контрапреврат, бунт на офицерите-русофили, арести, разстрели, емигриране в Русия. И големият зъл гений на Стефан Стамболов със скъсването на дипломатическите отношения за цели десет години с Русия.
До решаване на емигрантския въпрос се стига през 1898 г., когато военен министър става полковник Никола Иванов, бъдещият командващ Втора армия, победителят на Одрин. През всичките тези повече от 12 години в емиграция българските офицери в Руската армия са упълномощили Радко Димитриев, Анастас Бендерев и Георги Вазов да ги представят и да ги защитават. И в началото на октомври 1898 г. подполковник Радко Димитриев е вече в родината си като помощник-началник на щаба на 5-а пехотна дивизия в Русе.
През март 1900 г. той идва в София като началник на оперативното управление на Генералния щаб. Подтекстът тук, освен изключителната работоспособност и подготовка на Радко Димитриев, най-вероятно е желанието на Фердинанд да го накара да спре да бъде изразител и дори организатор на недоволството на офицерите. В тези хитрини князът е... цар! Но това е и шанс вече полковник Димитриев да покаже всестранната си и висока военна подготовка. Изработват се нови устави, издига се нивото на военния печат... А домът на полк. Димитриев е срещу казармите на 1 и 6 полк, на "Патриарх Евтимий", точно на ъгъла с "Витошка". Приема в дома си млади офицери, учи ги как да преодоляват самотата. И други чисто житейски проблеми.

С Трета армия в Балканската война

В София Радко Димитриев дружи с бившия офицер и кмет на столицата Евстати Кирков, брат на Георги Кирков. Сред близките му приятели са Иван Вазов, художниците Борис Митов, Мърквичка и Вешин, влиза в настоятелството на Славянското дружество с председател Стоян Заимов. А точно Славянското дружество е инициатор през септември 1902 г. да се проведат големите юбилейни тържества по повод 25-годишнината от епичните боеве при Шипка.
От 1 януари 1904 г. Радко Димитриев след 25 години служба е назначен за началник на Генералния щаб, а от 18 май 1905 г. вече е генерал. С встъпването си на новата длъжност той инициира и ръководи разработването на цялостен оперативен план за война с Турция. Провеждат се и продължителни занятия със старшите и висшите офицери за изучаване на бъдещия театър на военните действия. А през май 1906 г. като началник на Генералния щаб той заминава за Петербург за обсъждане и актуализиране на военните въпроси. Но до преговори и някакви успехи не се стига. Успехи обаче има в подготовката на армията по новите устави.
След три години като началник на Генералния щаб на 28 май 1907 г. генерал Радко Димитриев е назначен за началник на Трета инспекционна област със щаб в Русе, а мястото му заема ген. Назлъмов. В състава на областта са 4-та пех. Преславска дивизия със щаб в Шумен, 5-а пех. Дунавска дивизия - Русе, и 9-а пех. Плевенска дивизия със щаб в Плевен. И тук основното в работата му е подготовката за наближаващата война с Турция. Както всъщност е и в цялата армия.
На 12 септември 1912 г., веднага след завършването на Шуменските маневри, генералът е извикан в София при военния министър ген. Никифоров. След дълги съвещания и спорове е решено на 17 септември да бъде обявена мобилизация. Трета инспекционна област, така както е по мобилизационните планове за войната, автоматично се превръща в Трета армия с командващ ген. Радко Димитриев, а на 22 септември в Русе пристига назначеният за началник на щаба на армията полк. Жостов, дотогава началник на Школата за запасни офицери, един от най-големите военни капацитети.

През победната Първа до провалената Втора...

Това, като че ли е и върхът. На Трета армия и нейния командващ ген. Радко Димитриев, а и на Българската армия въобще. Има какви ли не интерпретации и за командващия армията, и за неговия началник на щаба. Събитията обаче показват, че те двамата се превръщат в чудесен тандем, помагат си и мелят добре бранното българско мливо.
Трета армия на ген. Радко Димитриев се превръща в основния генератор на победите при Селиолу, Ескиполос и Ериклер още на 9 октомври, само четири дни след обявяването на войната. Целият 2-и турски корпус в паника побягва към Лозенград. Ген. Димитриев планира на следващия ден да продължи настъплението и на 11-и да атакува и превземе Лозенград. Това е най-елементарното, отстъпващият да се преследва.
С телеграма от 9.Х. обаче щабът на Действащата армия, респективно ген. Фичев "счита за необходимо да им даде някои инструкции", които дори бременна жена да ги прочете, ще пометне. С една дума, вместо настъплението да продължи, то е спряно "по заповед на Негово Величество", за да се "дадат инструкциите".
Така или иначе на 10 октомври боевете пламват още от сутринта. За да усили натиска командващият вкарва в боя и резерва. А когато настъпателният устрем замира, ген. Димитриев сам застава начело на 35-и пехотен полк. На 11 октомври пада и Лозенград. Изненадана е дори Европа. Но настъплението отново е спряно. "Тълпата от целия 3-и турски корпус и войски от 2-и, 1-и и 16-и корпус са оставени да се измъкнат", както сам си признава грешката този път и Радко Димитриев!
Такава е и цялата Първа балканска война. Грешка след грешка. Грешки, продължили и във Втората. Като на два пъти командващият Трета армия ген. Радко Димитриев е обявяван за командващ съединените Първа и Трета армии. За пръв път в историята на 17 октомври, преди много успешната Люлебургаз-Бунархисарска операция, и на 1 ноември в подготовка за злочестата атака на Чаталджанската укрепена линия, две армии се обединяват в по-сетне утвърдено Фронтово командване. А в края на провалената Втора балканска война цар Фердинанд увещава Радко Димитриев да стане помощник-главнокомандващ и да смени виновника за започването й ген. Михаил Савов. Уви, много късно.

Ела зло, че без тебе...

Така героят от победите при Лозенград, Люлебургаз и Бунархисар като помощник-главнокомандващ предотвратява разгрома на Българската армия. Но първата национална катастрофа е факт. Той е сломен психически. И споделя: "Има един виновник, най-главният, който трябва да се вразуми, за да не става нужда да се върнем към стария занаят!" Намекът е за детронирането на Батенберг.
След катастрофата през юни-юли 1913 г. назначеното от Фердинанд правителство на д-р Васил Радославов започва яростна антируска политика в угода на Австрия и Германия. Граф Игнатиев, като че ли обобщава: "Аз не вярвам, че ние сме освободили турски роби, за да създадем от тях руски врагове."
Генерал Димитриев, живял винаги с идеята за близостта на българския и руския народ, търси някакъв най-добър ход. И пожелава да бъде изпратен като пълномощен министър в Петербург. За да може да допринесе за преодоляването на разногласията. Нали? На което и министър-председателят, и царят гледат като на избавление.
Русия веднага дава агреман. И на 11.ІХ.1913 г. генералът вече като дипломат заминава за Русия. Настроенията там са добри. Името на ген. Радко Димитриев е име на герой и на приятел.
А мястото си той вижда не в легацията, а сред обществеността. И в едно писмо новият дипломат споделя: "Без да съм нито народняк, нито цанковист, аз оставам убеден, че и сега, даже след разочарованията от Русия, все пак - ела зло, че без тебе по-зло!"
Краткото си време като дипломат в Русия ген. Радко Димитриев насища със срещи с обикновени хора, военни, учени и... дори със сръбския дипломатически представител Спалайкович. Когото упорито убеждава, че нашите народи не са врагове. "Ако продължаваме да се ровим в стари грехове, и България може да се жали... Трябва по-скоро да забравим ужасните раздори и да си подадем ръка..."

Да спрем да се зъбим на Русия

И на дипломатическото поле, и като генерал, Радко Димитриев си е все същият. Както при Съединението, и при Батенберг. Найчо Цанов го кани за член на Радикалната партия - отказва. "Днес в България е много тежко за искрения обществен деец." Има идеи как армията ни да стане "народна". Но когато през юли 1914 г. избухва Първата световна война и усилията му България да не се включва в нея срещу Русия ("да спрем да се зъбим на Русия")... остават напразни, решава бързо.
На 25 юли напуска посолството и Петербург и заминава за Одеса, където поема командването на 8-и корпус. Като се обосновава:
"...Тъй като съм решил да постъпя в императорската армия, на която ние дължим освобождението си, и на която в тия трудни времена считам за дълг да послужа колкото мога!" Какви думи само. И кой друг би могъл да ги изрече. Има и едно писмо от 28.VІІ.1914 г. до царя, когото съветва ясно и завършва: "Победата ще бъде непременно на страната на Русия." Освен всичко излиза и добър пророк.
От 3 септември ген. Радко Димитриев поема командването на Трета армия от Северозападния фронт. Началник на щаба му е ген. Драгомиров, син на ген. Драгомиров от Освободителната война. Но настават размирните години на революцията в Русия. Войниците арестуват офицерите, а коментарът на Радко Димитриев е: "Щом народът го иска..." Само че невинаги народът знае какво иска. А покрай сухото гори и мокрото, казва същият народ. На 18 октомври 1918 г. роденият в Градец, Котленско, на 24.ІХ.1859 г. Руско Димитриев Русков е убит от уж бели пък червени, или обратното!






Генерал Радко Димитриев

На служба в руската армия

Биографичен очерк за пълководеца от Иван Дренски

Паметникът на генерала в Пловдив

Пост №1 - Гердеме в Сакар, 8 юни 1912 г. Началникът на ІІІ военно-инспекционна област ген. Радко Димитриев е третият от ляво на дясно между седналите

Кръвопролитното сражение "На нож!" за Лозенград. Генералът командва Трета армия

Български войски в Балканската война

Ген. Радко Димитриев в Рига, 1917 г.

Очерк за Трета армия в Балканската война и за нейния командир ген. Радко Димитриев