Белетристика
Пирин
/ брой: 180
Деян ЕНЕВ е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия, нощен санитар, пресовчик, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист.
Автор е на няколко сборника с разкази, сред които "Четиво за нощен влак" (1987), "Конско евангелие"(1992), "Ловец на хора"(1994), "Клането на петела"(1997), "Ези-тура"(2000), "Господи, помилуй" (2004),"Всички на носа на гемията" (2009).
Носител е на Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев" (1994), на Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП (2004), на Голямата награда за нова българска проза "Хеликон". Лауреат на "Златен ланец" на в. "Труд" за къс разказ през 2006 г. През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издаде в превод на немски сборник с негови разкази под заглавие "Цирк България".
Член е на Съюза на българските писатели.
След няколко дни навършва 50. Честито и за много години, приятелю!
Живя като куче. Годините минаваха, Пирин навърши четиринайсет и умря. Хора, разбиращи от кучета, ми казаха, че това било преклонната кучешка възраст. Една привечер баща ми ме срещна на пътеката в двора и каза: "Пирин умря." Знаех, че е стар и е на умиране и все се канех да отида зад къщата, до колибата му, и да надникна в очите му. И все не оставаше време. После видях, че в падащия здрач баща ми повлече една лопата натам и започна да копае трап под дюлата.
Живя като куче, не защото нямаше храна или покрив над главата си. А защото нямахме време да го разхождаме и почти целият му живот мина в една клетка, в нещо като кошара, която бях сковал зад къщата. Беше с размерите на стаичка, висока два метра, с четири греди на ъглите, вкопани в земята, и с дъски, покрити с ламарина, за покрив. Отстрани на метър и половина височина върху гредите пак бяха наковани дъски, а между тях бях преплел арматурно желязо. Стана яка къщичка и в нея Пирин изкара живота си. Дъските скриваха света наоколо от очите му, само през вратичката можеше да гледа какво става. И той често стоеше до вратичката, и когато беше гладен и чакаше храна, и когато няколко врабчета се мъчеха да откраднат от хляба му, и когато навън по пладне трите котки се препичаха на слънцето на метри от къщичката му, Шари и другите две, на които така и не запомних имената.
Пирин обичаше слънцето, обичаше топлото, много обичаше да се потъркаля в тревата, да къса със зъби онези стръкчета, които облекчават болките в кучешкия стомах, обичаше да пие чиста, бистра вода и по времето, когато още го разхождах, нарочно му пълнех коритото на чешмата в двора и той лочеше дълго, цели минути.
Докато бях безработен, много пиех. Пирин ме спаси от пиенето. Един ден след поредния скандал с жена ми реших, че повече не бива така и реших да разхождам по два пъти на ден Пирин, за да се взема в ръце. Купих му лъскав синджир и красив нашийник. И започнах фанатично да го разхождам - по часовник, сутрин и вечер. Изминахме десетки километри. Без да знае истинската причина за разходките, той много се радваше. Още в двора започваше да тегли като вихрогон и едва го удържах. Обикаляхме уличките наоколо, стигахме чак до Блатото, където Пирин с изумление наблюдаваше папурите, жабите, които се изстрелваха изпод носа му и пльосваха във водата, понякога подскачаше и щракаше със зъби след някоя мушица. Бяха дълги разходки, аз спирах да си паля цигара, той уж ме чакаше, но скоро пак започваше да опъва синджира, аз се ядосвах и му се скарвах. Факт е, че не успях да го възпитам, докато беше малък, макар че положих усилия, даже сега си спомням, бях си купил някаква книжка с кучешки команди. Не успях да го възпитам. Помня как ми се радваше, когато отивах до къщичката му, нарочно дрънкайки с ръка синджира. Толкова се радваше на разходката, че обезумяваше и започваше да се мята из клетката. Толкова се радваше, че не ми даваше да закача синджира за нашийника му, докато е още вътре, и да провра после синджира така, че да мога да го хвана - и чак тогава да отворя вратичката. Ако го пуснех, без да е вързан, той хукваше из двора и трябваше да чакам доста време, докато се натърчи.
После си намерих работа. И разходките ни станаха по-редки. Прибирах се уморен, а разходката отнемаше време. Лека-полека съвсем спрях да го разхождам. Погледът му през пръчките на желязната вратичка продължаваше да е нетърпелив, когато се отбиех да го зърна през седмица-две. В началото, като ме видеше, той започваше да подскача и да се върти. После разбра, че вече няма разходки, някак го разбра. И погледът му угасна. Само бавно приближаваше до вратичката и ме гледаше с умните си очи.
Някъде по това време баща ми се пенсионира и пое изцяло храненето на Пирин. Хранеше го по някаква негова витаминозна рецепта - с останки от зеленчуци, с обелки от картофи. В клетката имаше един пластмасов съд за вода, който никога не оставаше празен - но това не беше онази бистра вода от чешмата. Нямаше го вече търкалянето в тревата, папурите, жабите. Годините минаваха, знаех, че Пирин е отзад в клетката, че има покрив над главата си, че има храна. И се лъжех, че това му е достатъчно.
Сега, когато Пирин го няма, се мъча да се сетя кои бяха радостите в живота му.
Може би, когато го взех като малко кученце от чичо Алеко и го държахме около месец при нас в жилището. Тогава децата бяха още малки и падаше голяма игра. Как стана всичко? Преди четиринайсет години срещнах веднъж чичо Алеко да разхожда един породист чер вълчак на пазара "Борово", ама вълчак и половина, направо шампион! Разговорихме се, чичо Алеко каза, че вълчакът току-що е станал баща. Скоро след това цъфнах у чичо Алеко и леля Жана, видях кутрето и го харесах. Мислех си, че като порасне, ще стане като баща си. Но Пирин остана късокрак, явно си каза думата кръвта на майката.
Или когато се разболя и жена ми буквално го върна от оня свят. Хранеше го със спринцовка в устата, биеше му инжекции, говореше му, прегръщаше го.
Или когато го заведох на женска у едни комшии. Кучката им беше стара, а Пирката - пълен новобранец. Но работата стана. После, когато се връщахме вкъщи, Пирин изглеждаше толкова горд. Щях да го водя и на другата година, когато се виждахме с комшиите, те питаха за Пирин, но кучката им изчезна и втората среща пропадна.
И май това. Тези няколко мига. Другото беше животът в клетката. Как ли са минавали дните му, ден след ден. Какво е сънувал през дългите нощи? Понякога лаеше силно, понякога виеше.
Това остана от Пирин сега. Този текст. И гробчето под дюлата. Дюлата е крива, почти не ражда. Но сигурно и тази година ще има няколко жълти като фенери плодове.