Най-потребната светлина...

Към нея ни връща и ни внушава упорито да я търсим и да й дадем плът и живот известният наш дългогодишен военен журналист, публицист и писател Стефан Риков в най-новото си заглавие "Светлина за чист път", което столичното издателство "Българска книжница" предложи на читателите.
Името на този автор не е сред най-популярните в съвременната българска литература. Може би това се дължи на удивителната му скромност, въпреки че неговото надарено перо е добре познато още от 70-те години на миналия век.
Творбите му ни впечатляват с невероятната тънка наблюдателност и умението на автора да вниква в преживяванията и чувствата на своите герои. В същото време не може да не ни удивлява голямата му прецизност при разкриването и поднасянето на характерни случки и събития и съпътстващите ги личности с изискана авторска и речева характеристика. Търсейки винаги най-подходящия стилно-езиков изказ при психологическата обрисовка на образите, ни трогва със старанието си да открива доброто и красивото в човешката нравственост. Като четем разказите му, усещаме сякаш едно своеобразно Гьотево преклонение и неудържимо стремление към най-светлите нравствени висини.
Такъв почувствах автора и в най-новата му книга "Светлина за чист път". Опознал дълбоко радостите, романтиката и тежненията на войсковия бит, Стефан Риков ни връща в редица свои произведения към преживелиците на бойци и командири, посветили се да служат всеотдайно на родината. Неведнъж пред погледа ни оживяват сурови и напрегнати мигове по време на обичайните учения, в които се каляват волята и характерът на възмъжаващия защитник на отечеството. Но паралелно с това ставаме съпричастни и на минути на върхово удовлетворение от достойно изпълнения благороден дълг. Именно такава е атмосферата в разказите му "Войничка", "Невинаги вятърът е попътен", "Три писма от далечен гарнизон", "Дъхът на земята" и др.
Нерядко обаче Стефан Риков ни повежда из неспокойния лабиринт на друг персонаж, за да ни срещне и с неизбежното понякога човешко нещастие и ни потопи в мъката и отчаянието, но в същото време ни показва и високите стойности на честните и трудолюбиви наши съвременници. В тази насока намирам за особено вълнуващ разказа му "Кражбата", който трогва трогва дълбоко читателите с изненадващия си край и напомня за безспорното умение на автора да изгражда образната си система, прибягвайки по примера на големия Чехов към силните художествено-естетически похвати на новелата.
Стефан Риков десетилетия наред следи отблизо националното ни литературно битие. В това ни убеждава недвусмислено и разказът му "Един от голямото ято". В него използва майсторски оценъчни слова от една среща на колегите му Венко Христов и Димитър Кондев, за да нахвърли интересни щрихи от творческия и човешки портрет на покойния ни много популярен поет Евтим Евтимов.
Гамата на преживяванията в сборника е обогатена и с включването на творби, които ни препращат към интимния свят на нашия съвременник. Твърде показателни в това отношение са разказите му "До поискване", "Не връщай болката", "Докато очакваш ближния" и др.
Общувайки с това своеобразно белетристично съжителство, имам усещането, че се докосвам до писател, който се изявява като истински народопсихолог, въвеждайки ни в многолика галерия от разнокалибрени образи и характери, загребани направо от колоритното ни всекидневие. А всички те са живи, конкретни, естествени, някои особено атрактивни с хумористичната си битова окраска, показани без грим и парфюм. Същевременно ни завладяват с приятната си смехотворна емоционалност и неподправена нравственост. Тяхното присъствие придава особен емоционален привкус на разказа му "За зелен хайвер".
Сборникът на Стефан Риков ни грабва преди всичко с неудържимия стремеж на автора да се добере не само до най-силния метафоричен изказ, но и да загърби ретроградното, уродливото и да търси и даде живот в повествованието на нравствено извисяващото. Блестяща илюстрация на тези високохуманни и благородни намерения е безспорно финалният му разказ "Лежи от рода на Хубавите". Тук главната героиня Желязка, закърмена от здравия народен корен, е заставена да преодолее много огорчения по големия път, но устоява мъжествено като несъкрушим вълнолом на жестоките набези на живота и издига на най-високия житейски пиедестал човечността с нейните неоценими добродетели. Защото, както ни внушава и разказът "Светлина за чист път", щастието е истинско, когато е изстрадано, дълбоко преживяно, дошло от болка и труд.


Продрум Димов