Кукленият театър е истинска магия

ЛЮБОМИРА КОСТОВА е режисьор и продуцент на оригиналната формация "Сенджу", чиято мисия е чрез магията на куклените спектакли да запознава публиката с традициите на японския марионетен театър "Такеда". Трупата, съставена от български актьори, вече четвърта година радва малки и големи с представлението "Дъщерята на самурая", а наскоро се състоя и премиерата на "Иссън Боши", чийто главен герой много напомня на Малечко Палечко. Музиката е от Мария Михайлова, а стиховете - от Мария Донева. Артистите са показвали представленията си не само у нас, но и на множество форуми, включително "Лут фест" в Босна и Херцеговина, а скоро им предстои и участие във фестивалите "Карагьоз" в Турция и "Бриджес фестивал" в Канада през март. Организират кампания, с която събират средства, за да финансират участието си на някои престижни международни прояви. Част от мисията на независимите артисти е с помощта на кукли и спазвайки традициите на древното японско изкуство да се пресъздават непреходни общочовешки ценности.

- Запознавате се с Такеда Сенджу в НАТФИЗ и той става ментор на формацията ви. Чия беше идеята трупата да носи неговото име, Любомира?

- Решихме нашата театрална формация да е кръстена на Сенджу, тъй като той е последният носител на традициите на японския куклен театър "Такеда". Преценихме, че за нас това ще е голяма чест. А и става дума за куклен театър от ново поколение. За да се получи името "Такеда", се изискват много дълги репетиции и представления, но и наследникът трябва да е съгласен. Сенджу се сдобива с него едва след около 7 години работа, така че нямаше как да кръстим театралната ни формация по този начин. Но той ни разреши да ползваме неговото име.

- Кое е най-ценното, което научихте от работата си с Такеда Сенджу, от вашите срещи и разговори?

- Мисля, че той ни научи на изключителна прецизност и внимание към детайла, а също така на много специално отношение към движението на куклата, на начина, по който се отнасяме към материята. Това е основното, тъй като създадените от Сенджу марионетки и театърът, който правим с него, изключително разчитат именно на тези фактори. Чрез личния си пример той ни показа как и ние да се стремим към подобно съвършенство. Вече 4 години се опитваме да го правим и мисля, че хората го разбират, усещат го като някаква магия.

- При създаването на Театралната формация "Сенджу" какви бяха очакванията ви?

- Много исках трупата ни да е независима. Както читателите ви сигурно знаят, повечето театри се финансират от държавата, което означава, че всичко там е фиксирано. Идеята за независима формация, която да е свързана с японското изкуство на куклите, допадна на целия ни екип от самото начало. Още тогава за нас театър "Такеда" беше осъзнато решение, знаехме какво представлява и много ни харесваше. Но едва когато започнахме да работим, си дадохме сметка всъщност колко усилия изисква и какъв е ефектът, след като го направим.

- Представяхте ли си хората, у които традициите на японските марионетни кукли ще предизвикат интерес?

- Лично аз мислех, че това е нещо екзотично, което наистина може да предизвика любопитството на хората в България. У нас има и много голяма общност, която се интересува от японската култура - от бойни изкуства или от някакви други умения, характерни за Страната на изгряващото слънце. Смятам, че този стремеж към красота, деликатност и съвършенство докосва всеки човек по някакъв начин. Всъщност това ни отвори вратите към публиката у нас, която до този момент не познаваше японския куклен театър - под каквато и да било форма.

- Каква публика идва на представленията ви - децата или възрастните преобладават в залата?

- В началото си мислех, че спектаклите ни ще бъдат само за деца, защото приказките провокират именно тяхното въображение. Това, което доста ни изненада, е, че на постановките ни започнаха да идват повече възрастни хора. Явно за тях е много интересен начинът, по който представяме спектаклите. Самите те са ни признавали, че темите в тях също много ги докосват и им въздействат.

- Как подбрахте актьорите? Трудни ли бяха първите стъпки на трупата?

- В началото поканих в театъра колеги, с които се познавахме от НАТФИЗ. Моят главен критерий беше не само да са талантливи, което, разбира се, е на първо място, но също така да са много работливи и търпеливи. С всеки от тях сме се занимавали над шест месеца, за да овладеят куклите. След това започнахме да работим върху самия спектакъл. През годините сменихме няколко човека - по различни причини: някои от тях емигрираха в чужбина или решиха да се занимават с други неща. Но, в общи линии, всеки от трупата сме въвеждали по тази система - дълго време овладяване на куклата и едва след това се навлиза в представлението. Така че едно от най-важните неща за актьорите в нашия театър е да са много работливи, търпеливи и устремени към ценностите на това изкуство.

- Кое беше най-неочакваното, с което се сблъскахте при срещата с японската култура? Има ли нещо, което ви изненада?

- Бях изумена от детайлите, които могат да се забележат само в дълбочината. Именно тогава се създава усещането за съзерцание, което се култивира у хората, решили да се занимават с японската култура или изкуство. И това преживяване на състоянието на съзерцание всъщност е изключително интересно. Мисля, че в европейската култура, като цяло, то в някаква степен липсва. Не, че съвсем го няма, просто не е в такава степен на фокус. Докато на нашите спектакли, когато зрителите влязат в залата, може да се усети как нищо не помръдва и всичко е съсредоточено в тази красота. Това е есенцията на преживяването, която се получава от представленията ни.

- Различава ли се с нещо работата с куклите от японския театър от други марионетки? Защо ги наричат гиганти - какъв е размерът им и колко души ги управляват?

Визията на марионетките е впечатляваща

- Тази година показахме нов спектакъл с две огромни марионетки. Наричаме ги гиганти, защото са по 160 сантиметра. Куклите се управляват от един или повече актьори. Много е интересно и за децата, и за възрастните, когато видят толкова големи същества да се движат на сцената, това наистина ги впечатлява. Нашият театър е много реалистичен и е психологически в някаква степен. Но вниманието към материята във всяко куклено представление е изключително важно. Когато с нея не се внимава, тя остава мъртва, а това противоречи на всички закони на кукления театър. 

- Марионетният театър "Такеда" съществува от ХVII век и явно е верен на първоначалния замисъл да разкрива чрез изкуство невидимото за очите. Доколко това кореспондира със сегашната реалност, със съвременния свят?

- За мен лично атестат, че японското изкуство на куклите е разбираемо, е фактът, че публиката много го харесва. Отблизо следя как реагират хората в залата по време на спектаклите, слушам коментарите им, често си говоря с тях. И без излишна гордост мога да кажа, че наистина се впечатляват от видяното на сцената. Идеята на театър "Такеда", освен всичко друго, е и да бъде съвременен, което означава да уважава духа на времето. Въпреки че спазва доста стара традиция на това изкуство, през годините то е било много гъвкаво и се е съобразявало с промените, които са се случвали в обществото. В момента това, което ние правим, например, е куклен театър, пречупен от Сенджу и екипа ни през погледа на съвремието, а не останал в ХVII век. Напротив, взехме всичко, което може да се вземе, от принципите, създадени още тогава, но сега е ориентирано към съвременната публика. И според мен това е много добър подход, защото ако хората в залата не разбират какво се случва на сцената, няма никакъв смисъл изобщо да се прави. Така че това е особена характеристика и много ми допада.

- Вашите кукли са изключително красиви, приличат на истински японци, дори кимоното им изглежда автентично. Как са направени всъщност?

- Наистина, кимоната са автентични, създадени са от традиционни японски национални дрехи, като са прекроени и ушити специално за нашите кукли. А тези материи са изключително скъпи. За да реализираме първия ни спектакъл, кандидатствахме по различни програми. Премиерното ни представление е финансирано от международната японска фондация.

- Какви образи пресъздавате във вашите театрални постановки и кой от героите смятате, че е любим на публиката?

- Питала съм много от зрителите за това. За мен е важно театърът да говори за днешните проблеми, да засяга тематики, които вълнуват съвременния човек. Те, разбира се, не се различават много от вечните теми като любов, доброта, приятелство и т.н. В новия ни спектакъл "Иссън Боши" искахме изключително деликатно, без плакатен акцент, да присъства и темата за дислексията. Главната героиня не може да пише и да чете, защото вижда буквите по различен начин, и всички непрекъснато я пренебрегват заради това. Но се намира учител, който с търпение и креативност успява да й помогне. Харесва ми именно тази свобода: да вкарваме в спектаклите ни по-съвременни теми и да подкрепяме децата в техните всекидневни борби. Подрастващите имат своите проблеми и чувства, които трябва да уважаваме и зачитаме. Опитваме се да го покажем и в нашите спектакли и се надявам да го постигаме.

- Какво е специфичното на историите, които пресъздавате в представленията си? По какво например японският Иссън Боши се различава от Малечко Палечко?

- Българският Малечко Палечко се основава на европейска версия на приказката. Докато японският Иссън Боши е самурай. Неговата история е много по-фокусирана върху развитието му като личност, отколкото върху перипетиите, през които преминава. Въпреки това в нашата история той показва какво означава да си приятел с някого, как се помага на други, среща се и с чудовището... Мисля, че откъм ценности историите не са много различни. Но начинът, по който в Япония се гледа на индивида, е различен, отколкото при нас.

- Вашата трупа включва в спектаклите и театър на сенките. Това е някаква колаборация с изкуството на марионетките или така е замислено от самото начало?

- Винаги съм се вълнувала много от театъра на сенките. Не съм сигурна дали в "Такеда" някога са ползвали такъв похват, не съм го виждала. Но предложих на Сенджу да го включим, тъй като сенките в нашите спектакли по-скоро показват емоционалния свят на героите. Те са някак по-цветни, по-абстрактни, в контраст с реалистичните кукли и взаимоотношения, така че разкриват всички чувства, през които минават персонажите. По този начин успяхме да допринесем за продукцията, направихме истинска колаборация между театър "Такеда" и школата на българските куклени артисти. А това само обогатява преживяването на зрителя.

- Кога пак българската публика ще може да види някое от вашите представления?

- Нямаме собствена сцена и единственият начин да представяме това, което правим, е, когато получим покана или сами плащаме наем за залата, което е доста скъпо и понякога финансово непосилно. За момента не играем - донякъде поради пандемичната обстановка, защото нямаме сигурност, че ще съберем посочения за подобни мероприятия процент от публиката. Търсим си зала, където да показваме спектаклите си по-дълго време и да имаме партньорски взаимоотношения - постоянно и регулярно да можем да играем, защото иначе сме просто един пътуващ театър.

- Японците явно са много добри в опазването на своето културно наследство. На какво друго трябва да се поучим от тях?

- Това със сигурност е едно от нещата за пример в Япония. Мисля, че е много важно да работим също така върху уменията си за създаване на общност и за подкрепа на всеки човек. А артистите трябва да погледнем малко повече към себе си. Японците много уважават своите учители, което е отговорност и на самите учители. Тази взаимовръзка между учители и ученици при тях е изключително силна, докато в България ми се струва, че още има върху какво да се работи...

Снимки Михаела Катеринска