Турция на три фронта

Страшна заплаха надвисна над Анкара. Втората по военна сила в рамките на Западна Европа натовска държава изведнъж съзря, че e изправена пред реалната опасност да се превърне във фронтова държава. При това на два фронта. И, разбира се, предприе съответните мерки - изпрати свръхмодерната си авиация и танковете да громят "презгранично" джихадистите от "Ислямска държава", дръзнали да отправят свирепи предизвикателства към наследницата на Османската империя. Изведнъж обаче се оказа, че попътно властите, предвождани от "реформатора" Ердоган, за всеки случай е най-добре да се справят и с извечния си враг - кюрдите, били те леви, десни или центристи. Щото, видите ли, и те били терористи, нахално мечтаещи за своя собствена държава, самоуправление или независимост.
Ясно е, че зад всичко това се крие стремежът на властолюбивия лидер, до крайност амбициран да създаде от страната си една действена икономическа, политическа и военна свръхсила, по османски доминираща не само в неговия, но и в съседните региони. Сериозният въпрос си остава - защо Ердоган и верният му сподвижник Давутоглу някак вяло и почти зорлем обърнаха оръжията срещу ИД, а решително и отривисто прекратиха двегодишното примирие, сключено след толкова международни усилия с кюрдската общност. Отговорът, който от Турция едва ли ще се получи, вероятно е съвсем еднозначен. Просто лидерите на турския народ най-сетне прозряха, че нещо в политиката им не е наред. Като например, че вероятността да поемат към нови, предсрочни парламентарни избори е твърде логична и близка. Особено, след като не съумяха да прескочат бариерите на разширяващото се народно недоволство от пътя, по който поведоха страната си. Както и фактът, че се разминаха именно с тази псевдоевропейска политика, за която твърдяха че е животворна за Турция, и че едва ли не е тяхна рожба. А това отвори пред Анкара още един - трети фронт...