"Рашагейт" - много шум за нищо

Разгеле! Брекзит може да ни мъчи още, но другата голяма сага в международната политика приключи. Безславно. Цели две години американското общество бе принудено да става и ляга с разследването на Робърт Мълър за евентуалните връзки на Доналд Тръмп с Русия и по-специално Владимир Путин. Казвам принудено, защото дори ако не искаш да слушаш за „Рашагейт“, нямаш голям избор. Темата се въртя по всички възможни медии ежедневно, а либералният канал MSNBC (любима медия на демократите от типа на Хилъри Клинтън)  я направи основен стълб в програмата си и от сутрин до вечер водещи и коментатори се надпреварваха да истеризират как краят на Тръмп наближава и как всеки момент ще избухне голямата бомба, която ще доведе до свалянето му от власт.

Е, дойде денят на Страшния съд за Тръмп, само че съдът се оказа не чак толкова страшен. Всъщност докладът на специалния прокурор Робърт Мълър се оказа едно голямо нищо. Две години разследване, стотици разпити на стотици хора. Милиони похарчени долари. За да се окаже накрая, че „съглашателство“ няма.  Няма и обвинения, камо ли присъди. А Мълър не е случаен човек – бивш шеф на ФБР е. Ако имаше руска следа, едва ли би я пропуснал.

Разбира се, покрай търсенето на руски агенти излязоха други, доста по-тривиални прегрешения на Тръмп и неговото обкръжение. Съмнителни сделки, финансови и данъчни измами, лъжесвидетелстване, дори и порнозвезди се намесиха в цялата каша. От всичко става ясно, че Тръмп наистина е корумпиран тип. Но последното нещо, за което може да бъде винен, е заговор с Путин. Имаше едно място, където усилията на демократите и либералите можеха да ударят на камък – и те избраха да се фиксират точно върху него.

Обяснението е просто – за нищо на света не трябваше да бъде признато, че възхваляваният от същите либерални медии като „най-квалифициран“ кандидат в историята успя да загуби от милиардер със съмнителна репутация и нулев опит в политиката заради безумно неадекватната си кампания и отсъствието на каквито и да е идеи. Липсата на идеи също може да бъде доста лесно обяснена – Хилъри Клинтън (както и всички други от нейната порода) не стои зад определена политика. Тя стои зад политиката на нейните спонсори. Като например банката „Голдман Сакс“, която й плати 400 хил. долара „хонорар“ за една единствена реч (впрочем, тя далеч не е единствения американски политик с такива доходоносни ангажименти). Логично цялата кариера на Хилъри Клинтън носи предимно неолиберален оттенък. Логично е, че с такива приятели проблемите на обикновените хора са нещо много далечно, дори неразбираемо за теб. Логично е също тези хора да повярват на екстравагантния човек с оранжевия тен, а не на изтърканата песен на Клинтън. И така се стигна до немислимото.

В търсене на виновник

Но за преяли с власт и пари хора никога нищо не е по тяхна вина. Трябваше да се намери външна причина и тя бе намерена в лицето на злодея Путин. Тук трябва да отбележим, че захлаждането на отношенията с Русия и връщането на реториката от времената на Студената война започна още по време на мандата на Обама. Като държавен секретар Хилъри дейно участваше в този процес. А и всички помним протежето й Виктория Нюланд, която раздаваше курабийки на Майдана в Киев преди няколко години и се хвалеше как САЩ били инвестирали 5 милиарда в Украйна именно с цел да стане тя вражеска държава на Русия.

Така Путин отново бе поставен в ролята на удобния злодей. Както видяхме само преди дни, дори скандалните апартаменти на Цветанов в затънтена България се оказаха “руска атака”, така че спокойно вече можем да обявим Путин за виновник-пенкилер за всичко лошо. Но ако Робърт Мълър не успя да открие връзки между Тръмп и него, с течение на времето станаха известни доста други неща около изборите през 2016 г. Като например това, че Хилъри Клинтън е спечелила номинацията на Демократическата партия с измама. На практика целият предизборен щаб на партията е работил за нея във вреда на всички останали кандидати – включително Бърни Сандърс, който беше най-популярният политик в страната, а предизборните му прояви събираха десетки хиляди. Като например това, че пред своите донори Хилъри е обяснявала как определени нейни позиции били само за пред публиката, те да не се притесняват, тя щяла да се придържа към това, което се очаква от нея и т.н. С две думи – имаме публична Хилъри и истинска Хилъри. Всички знаем за този „феномен“, той е широко разпространен в политиката, но такова признание на висок глас рядко се чува.

Но да се върнем на Путин и Тръмп. Теорията за т.нар. съглашателство лесно се оборва дори само от настоящата ситуация във Венецуела. Нима Тръмп щеше да предприеме всички тези действия, ако наистина Путин му нареждаше какво да прави? За Сирия, договорите за ракети, санкциите и всичко останало даже няма да се впускаме в излишни коментари.

Въпреки това издигането на черния образ на Путин се оказа ползотворно за американската върхушка в краткосрочен план. Трудните въпроси около загубата на Клинтън бяха заглушени от крясъците „Русия, Русия“, а започналото разследване качи рейтингите на телевизиите до небесата. Макар да нямаме точни данни, няма да е пресилено да се каже, че това беше в буквалния смисъл златно време за американската медийна индустрия. Не само отвъд Океана. Особено забавен беше случаят с журналиста от в. „Гардиън“ Люк Хардинг, който написа цяла книга по въпроса. Когато обаче в едно интервю беше на няколко пъти помолен да опише фактите, а не само усещанията и съмненията си, г-н Хардинг не само не го направи, а ядосан прекъсна интервюто…

Но не само медиите спечелиха. Скандалът даде възможност на демократите отново да пренебрегнат проблемите на избирателите, а вместо това се позиционираха като съпротива срещу Тръмп.

 Съпротивата им обаче беше доста двулична – Демократическата партия нямаше никакъв проблем с увеличаването на военния бюджет или с намесата на САЩ във Венецуела например. Това са все неща, които и двете партии винаги са подкрепяли. В този смисъл да се говори за „съпротива“ е меко казано смешно. Също толкова смешно е да се говори и че Доналд Тръмп е нещо различно от досегашните американски политици. Та почти всички около него са работили я при Рейгън, я при Буш-младши. Все периоди на американска агресия и империалистична политика. Набеждаването на Путин е също част от тази отдавнашна тенденция във Вашингтон. А самият Тръмп не само не се държи като руски агент, а точно обратното – възкреси най-тъмните страни на американската външна политика.

А сега накъде?

След това историческо фиаско Тръмп е по-силен от всякога. Многократно той заявяваше, че това е лов на вещици и сега изглежда тезата му се потвърждава. Поне в очите на привържениците му. Можете да сте сигурни, че след толкова нескопосан опит да бъде свален от власт (с което освен всичко друго не се признава и вота на американския избирател) Тръмп вече има култов статус в средите на голяма част от републиканците. И че голяма част от тези хора ще гласуват за него каквото и да направи. Нищо, че нито прекрати войните, нито осигури на хората адекватно здравеопазване. Всъщност единственото постижение на Тръмп до момента са данъчните облекчения за корпорациите. Но тъй като това отваря големи дупки в бюджета, тази година Тръмп дори оряза някои социални програми, за да закърпи положението. Т.е. той върши точно обратното на това, което обещаваше. Въпреки това обаче рейтингът му не само не спада, а напротив.

И тук стигаме до големите проблеми и на Америка, и на Демократическата партия. Въпреки, че са най-богатата страна в света, Щатите са и страната на изключителните неравенства. Докато само един човек - Джеф Безос, собственикът на “Амазон” - притежава около 150 милиарда долара, половината американци живеят от заплата до заплата и имат под 1000 долара лични спестявания. Над 40 милиона разчитат на купони за храна - вид социални помощи. Приблизително толкова е и броят на хората без достъп до медицинско обслужване. Само в Лос Анджелис има над 50 000 бездомници, като при това някои от тях работят - и въпреки това не могат да си позволят жилище. Прословутата средна класа на Америка все повече остава в миналото и обществото се разделя на две основни групи - няколко хиляди свръхбогати и милиони в несигурна позиция, на ръба на оцеляването.

Именно тези хора избраха Тръмп. Две години и половина по-късно те все още нямат никаква причина да подкрепят кандидат като Хилъри Клинтън. Демократическата партия продължава да е партия на елита, а не на хората. Въпреки че номинално това би трябвало да са републиканците. На практика обаче имаме двупартиен консенсус по отношение на икономическата политика. И той винаги е в ущърб на обикновения човек. В САЩ може би най-ясно може да се види приложен принципът “който плаща, поръчва музиката”. Защото лобизмът - разбирай корупцията - е узаконен и се приема за нещо нормално във Вашингтон. Докато демократите продължават по този път, може да спечелят много пари от различни донори. Но пред урните нищо добро не ги чака.

Все пак трябва да отбележим, че неадекватността на демократите даде силен тласък на кандидати като Бърни Сандърс и Александрия Окасио-Кортес, които защитават социалдемократически идеи. Друг е въпросът дали на тях ще им бъде позволено да ги реализират. Засега изглежда, че не.

Нещо повече, вместо да си вземат поука от грешките си, много коментатори вече започнаха да развиват нови конспиративни теории как главният прокурор Уилям Бар бил прикривал доказателствата в доклада на Мълър и затова не го публикувал. Да, обаче резюмето от 4 страници, което имаме за момента, е написано с помощта на самия Мълър. Който пък нито веднъж не е казал, че някой му пречи или се опитва да манипулира разследването му. Така и тази теория дрънчи на кухо от самото си начало и няма да постигне нищо. Но пък допълнително ще бетонира Тръмп като герой и борец срещу статуквото (какъвто всъщност той никога няма да бъде). А с беззъбата си опозиция либералните демократи се превръщат в основен фактор за неговото преизбиране.

Единственото реално оръжие, което Демократическата партия има срещу Тръмп, се нарича Бърни Сандърс. Но се оказва, че в Америка страхът от лявото е далеч по-силен от страха от дясното. На практика с действията си демократите доказват, че предпочитат да загубят от някой като Тръмп, отколкото да допуснат ляв човек като Бърни Сандърс до президентските избори. А проучванията миналия път показваха, че Сандърс щеше да победи. Но именно двупартийният консенсус и защитата на интересите на богатите се оказват в основата на американската политика. И американците определено не са доволни.

Дали количествените натрупвания ще доведат до качествени изменения, още е рано да се каже. Но, парадоксално или не, все по-популярни отвъд Океана стават идеи, които там биха били определени като “социалистически”. Така например повече от половината американци подкрепят държавно здравеопазване, безплатно висше образование и установяването на минимален законов праг за почасово заплащане (еквивалент на нашата минимална работна заплата). Очевидно е, че републиканците не са партията, която би реализирала такива мерки. Дали обаче демократите ще извадят глава от пясъка или ще последват съдбата на много европейски партии, които предпочетоха да загърбят обикновения човек в името на неолиберализма и вече почти не се виждат на хоризонта, ще видим. Може да звучи еретично, но не е невъзможно следващата голяма социалистическа революция да започне в САЩ.