Турската идея за нов световен ред

Няма съмнение, че напоследък у нас интересът към т. нар. доктрина на проф. Давутоглу, външен министър на Турция, относно позициите на страната  му в областта на външната политика, която бе разработена в книгата "Стратегическа дълбочина - международното положение на Турция", се засилва с непознати темпове за тази област и все повече експерти и анализатори я коментират. Обикновено се акцентира върху принципите на неоосманизма, но почти винаги се пропуска фактът, че този труд е издаден за първи път още през 2001 г. и независимо че има повече от 70 издания в Турция, там са посочени ясно принципи и подчертани посоки, които времето и геополитическите събития все пак коригират. У нас не е официално преведена, а анализите се основават по-скоро върху коментари на чужди автори, както и върху книгата на проф. Дарко Танаскович "Неоосманизмът - Турция се завръща на Балканите", издадена у нас през 2010 г., където този термин е въведен като основополагащ. Може би принципът "по-добре късно, отколкото никога" и в случая ще е подходящ, защото градената десетилетия основа на турската външна политика в глобален и регионален мащаб в този труд намира конкретика и посланията са ясни.
Въпросът е, че геостратегическите промени и днешните събития изискват адекватен и навременен анализ на случващото се в момента, защото активната турска външна политика, както и амбициите на нейните лидери в лицето на министър-председателя Ердоган за водеща регионална роля, както и за изграждане на нов световен ред, неминуемо ще са отразяват на нашите двустранни отношения и стабилността на Балканите, наш по традиция външнополитически приоритет.
Дали "отоманците се завръщат", както се изразяват изявени турски коментатори, може и да не е съвсем вярно, но е факт, че проф. Давутоглу често повтаря в изявленията си, че Турция и съответна страна или регион имат обща история и бъдеще. Миналата година това се отнасяше за Египет, в по-ранни речи той говореше за много дълга обща история с Иран, после уверяваше, че със Сирия имат обща съдба, история и бъдеще, не пропусна Гърция в този ред, а Балканите и кой знае защо Бенгази са едва ли не последните, които са поставени в този порядък от мисли и внушения.

Снимка БГНЕС

Премиерът Ердоган се надява да заеме президентския пост през 2014-а, социологически проучвания обаче посочват, че около 60% от населението подкрепя настоящия президент Гюл за следващ мандат

На този фон изказването на премиера Ердоган в Берлин преди седмици, че Европейският съюз и Турция имат общо бъдеще, звучи още по-амбициозно натрапващо. В турските медии се заговори за нов световен ред и подобни изказвания сигурно са в тази посока, защото наскоро в Египет Ердоган ясно и категорично постави претенцията на страната си за членство в Съвета за сигурност на ООН, както и за реформи в тази организация. Нещо, което доскоро се споделяше в тесен кръг, но когато се споменава, че "Турция управлява бившите отомански територии не със силата на меча, а с мека сила", става дума за приоритет, който явно ще бъде отстояван в бъдеще. От позицията на просперираща икономика, Анкара оказва влияние върху глобалната и регионалната политика чрез смесица от превъзходство на прагматизъм и ислямска религия, в случая сунитска. Разбира се, че не е съвпадение и това, че проф. Давутоглу намира за необходимо да изразява становище, че проблемът в Сирия ще бъде решен по-лесно, както и всички световни кризи, ако ООН се реформира в посока, в която Турция вижда свое водещо участие, преди всичко в Съвета за сигурност на световната организация. Да не забравяме, че още през 2009 г. в Сараево той каза: "Тъй както през ХVI в. Отоманските Балкани са били в подем, ние отново ще направим Балканите, Кавказ и Близкия изток заедно с Турция център на световната политика в бъдеще. Това е целта на турската външна политика и ние ще я постигнем".
Чужди анализатори припомнят, че в реч през април 2012 г. Давутоглу е още по-конкретен: "В исторически марш на нашата свещена нация. ПСР (Партията на справедливостта и развитието) сигнализира раждането на глобална сила и мисли за нов световен ред. Това е след 100 г. от нашето  излизане от Близкия изток, но каквото сме загубили между 1911-1923 г., през 2011-2023 г. ние ще си върнем, като отново се срещнем с нашите братя в тези земи, от които сме се оттеглили. Това е определена историческа мисия".
Въпросът е, че тези нескрити амбиции се сблъскват с регионални и глобални реалности. Нормално е това да изнервя и премиера Ердоган, и външния му министър. Тогава по-лесно е да се обвинява стария световен ред. Но някак не звучи много сериозно предложението, направено в Берлин, да се дадат пари на ЕС, за да излезе от кризата, докато самата Турция е кандидат за член в Евросъюза, а не обратното. Пропуска се, че независимо от постигнат годишен икономически ръст през последните години между 7-9% доходите на глава от населението в Турция са все още една трета от тези в ЕС. Да не говорим за факта, че мюсюлманските емигранти, които идват в Турция, го правят само за да заминат по-лесно и бързо в Европа. Търговско-икономическите отношения между Турция и ЕС са такива, че Европейският съюз е най-големият партньор и въоръжението и технологиите се внасят именно от Европа, а не обратното. Разбира се, че и в това отношение САЩ имат своята водеща роля, но се прокрадва мисълта за надценяване на възможности и разпростиране на амбиции над все повече територии, които в крайна сметка опровергават тезата за "нулевите проблеми със съседите", която е една от основните в "Стратегическата дълбочина" на Давутоглу.
"Отоманците наистина може и да се върнат", но с тях се появяват и радикалният ислям, и джихадистите, казват турски експерти. Някои напомнят и за "персийският гамбит".
В това време в самата Турция протичат процеси, които в крайна сметка водят до намаляване влиянието на управляващата партия, ПСР. По данни на социологическата агенция "Сонар" поддръжката е намаляла от 49,8% на 47,3%, което е нищожно малко, но се отчита за първи път за десетгодишното управление на партията на Ердоган. Докато опозиционната Народно-републиканска партия всъщност е запазила своите около 25%, а националистите са увеличили влиянието си от 13% на 15,2 на сто. Партията за мир и демокрация (кюрди) - от 6% на 7,1 на сто. Проучването е направено сред 3000 души в 26 турски провинции и е показало, че 52,5% от населението е против президентска република.
Именно това е другият изнервящ момент за премиера Ердоган. Докато той е вперил поглед в президентството, което може да стане през 2014 г. след промени, вече предложени, на конституцията и превръщането на Турция в президентска република. Социологически проучвания обаче посочват, че около 60% от населението подкрепя настоящия президент Гюл за следващ мандат. Все по-авторитарното управление на премиера смущава много хора, в това число и съмишленици, а Гюл е млад и достатъчно ангажиран политически, за да обезпокоява приближените на Ердоган с евентуална кандидатура за президент през 2014 г. Самият той има пълномощия дори да отхвърли предложенията за конституционни промени и вече прави изявления, че нова конституция трябва да се поддържа от всички слоеве на обществото, а не само от една специфична партия или социална група. Всъщност никоя друга партия, освен ПСР, не поддържа тази идея на Ердоган, а някои правят дори предположения за сценарий Путин-Медведев, т. е. Гюл да заеме поста на премиер. Дали президентската република ще осигури стабилност на страната, каквито са аргументите на Ердоган, и дали тази идея е съобразена с турските специфични нужди, бъдещето ще покаже. Факт е, че промените не предвиждат кой и как ще осигурява контрол и баланси при тази нова радикална система за Турция, а пълната липса напоследък на толерантност на премиера към опозицията и критики предизвикват загриженост сред част от турската общественост.
В тези смутни времена за нас е важно да запазим добрите междусъседски отношения с Турция и позиционирани в рамките на ЕС да съдействаме за развитие на демократичните процеси не само при този наш съсед, но и в процесите, които протичат на Балканите и в Близкия изток. Така не само ще покажем полезността от нашето присъствие в ЕС, но и косвено ще защитим нашите национални интереси. При тази амбициозна политика на Анкара в посока нов световен ред и регионално лидерство на нас не ни остава нищо друго освен да отстояваме приемственост, последователност и предсказуемост на нашата външна политика с ясно очертани национални приоритети.