Харпър Ли. Джейн Остин на Южна Алабама

Преди повече от половин век един роман спечели наградата "Пулицър", при което тридесет и четиригодишната му авторка не можеше дори да се зарадва, толкова бе смаяна. Още повече, че близо от двадесет години жена-романистка не беше печелила "Пулицър". Харпър Ли нито бе имала представа в мечтите си, че такова нещо може да й се случи, нито дори се бе надявала, че романът й, "Да убиеш присмехулник" изобщо ще се купува от читателите.
Това бе първият й опит, единственото произведение, което някога бе публикувала, като се изключат четири есета в списанията "Маколс" и "Воуг", а преди това малобройни публикации в студентско издание. Когато я помолиха да напише предговор към новото издание на "Да убиеш присмехулник" по случай тридесет и пет годишнината от първото издание на романа, тя изпрати до литературната си агентка Джун Фалоуфилд писмо, с което по-скоро отказа да напише предговор. "Моля, спестете на "Присмехулника" предговора. Като читател аз ненавиждам предговорите. При романите асоциациите, които събуждат у мен предговорите, е за отдавна починали автори и за творби, които отново са публикувани в нови издания след десетилетия на принудителна забрава... "Присмехулникът" не е преставал да бъде издаван, а аз съм още жива. Романът продължава да казва това, което фактически казва; успял е да оцелее през годините без всякакви встъпления."
Харпър Ли се нареди сред други прочути американски автори на една-единствена книга - другата сензационно прочута южнячка Маргарет Мичъл ("Отнесени от вихъра") и тъмнокожият белетрист-модернист Ричард Райт ("Невидимият"), както и сред прочутите отшелници Селинджър, Ралф Елисън, Томас Пинчон.
Романът за една година се продаде в половин милион екземпляра, преведен е още в началото на десет езика, задържа се осемдесет седмици - почти две години, в класацията на бестселърите и до днес е най-продаваната книга на десетилетието, седмата най-продавана книга в САЩ за всички времена, третият най-продаван американски роман, а пет хиляди читатели, интервюирани в специално проучване, класират "Да убиеш присмехулник" на почетното второ място в литературната класация след Библията.
Две години по-късно беше филмиран. Първоначално в главната роля е бил предвиден Рок Хъдсън, но след това ролята е поверена на Грегъри Пек, който със съпругата си пътува до Алабама, за да опознае обстановката. При срещата си с Харпър Ли тя му подарява часовника на баща си, прототипът на героя Атикъс, чийто образ Грегъри Пек изиграва. Филмът е номиниран за осем "Оскара", получава три, сред тях и наградата за мъжка роля на Грегъри Пек.
Личният живот на госпожица Ли обаче е загадка. Макар че съществува, свързана с това, и една литературна загадка. В началото на шестдесетте години авторката даде няколко интервюта, но след това над петдесет години мълчеше. Не произнасяше слова, дори когато получи почетни докторски титли. Смени литературните си агенти, но и старите, и новите не можеха да кажат нищо - нито за нея, нито дали има завършени или незавършени нови творби. Повтаряше се познатата история на Селинджър. Стари издания на "Да убиеш присмехулник" се продаваха на баснословни цени между 2500 и 12 650 долара, тридесет и петото и четиридесето издания вървяха по поне сто и петдесет долара екземпляра. Госпожица Ли, обаче, твърдеше, че не е забогатяла, по-голямата част от хонорарите й отивали за данъци.
Градчето Монровил-Мейкъм и късият роман "Да убиеш присмехулник" израснаха до параметрите на вселена - в мащаби, сравними с тези на Йокнапатофа на Фокнър, на Уесекс на Томас Харди или Кранфорд на госпожа Гаскъл.
"Искам да постигна най-доброто, което мога, с таланта, който Бог ми е дал. Моля се и се надявам, че всеки нов роман, който напиша, ще бъде все по-добър... С други думи, искам да бъда Джейн Остин на Южна Алабама..."
Макар Харпър Ли да бе много потайна за личния си живот и да се знаеха малко подробности, основните факти са известни. След като завършва местното училище и местната гимназия, следва една година в девическия колеж "Хънтингтън" и прекарва пет години в Университета на Алабама, където учи право. Тъкмо през студентските си години публикува материали (сатири, уводни статии, рецензии) в хумористичното списание "Рамър Джамър". Заминава за една година по програма за обмен на студенти-отличници в Оксфордския университет. Шест месеца преди да завърши с научна степен, на двадесет и тригодишна възраст, напуска Университета на Алабама и заминава през 1949 година за Ню Йорк. За да стане писателка.
В Ню Йорк се издържа, като работи в бюро за резервации на самолетни билети и прави опити да си намери издател и литературен агент. Живее в апартамент без топла вода, обзаведен с импровизирани мебели. Периодично пътува до Монровил, за да навестява болния си баща. Отделя по четири часа дневно за писане, написва две есета и три разказа, които не успява да публикува. По съвета на литературния си агент Морис Крейн започва да развива единия разказ в роман. Тя предлага първия вариант на романа на издателство "Дж. Б. Липинкот", които й отговарят, че това са по-скоро свободно свързани отделни разкази в епизодична структура, и й предлагат да продължи да редактира текста си.
И тогава й се случва чудо - като в разказ на О. Хенри. Нейните най-добри приятели, семейна двойка, й правят необичаен коледен подарък през 1956 година - изпращат й плик с чек за едногодишна "стипендия", значителна сума, която да й позволи да се посвети само на литературен труд. "Разполагаш с една година, през която можеш да не работиш и да пишеш това, което ти се иска. Весела Коледа!" - пише в бележката в плика с чека. Ли е зашеметена от чудото, от вярата на приятелите си и решава да не ги разочарова. Настоява, обаче, тази сума да остане като заем, който по-късно изплаща. През 1960 година романът е публикуван с помощта на редактора на "Дж. Б. Липинкот" Тей Хохоф и, както се казва, останалото е история.
От вече повече от петдесет години Харпър Ли отказваше да дава интервюта, деликатно запазваше мълчание, дори когато участваше в публични прояви. Оставаше енигма. Не се омъжи, нямаше деца, не са известни никакви нейни интимни преживявания.
Приятелят й от детските години Труман Капоти, изключително даровит белетрист, но със склонност към екстравагантно демонстративно и скандално поведение, нееднократно заявяваше, че той бил написал значителна част от "Да убиеш присмехулник". Госпожица Ли никога не коментира думите му. Двамата дълги години поддържаха приятелските връзки от детските си дни - Дил в романа е проектиран по образа на Труман като дете, героинята на Труман Капоти Идабел ("Друго място, други гласове") е вдъхновена от Ли, а през 1966 година Капоти посвети класическия си бестселър "Хладнокръвно" на Харпър и на интимния си приятел Джак Дънфи. Харпър Ли през 1959 година му помагаше при разследването на документалните обстоятелства за "Хладнокръвно". Тя бе сред поканените на погребалната церемония на Труман Капоти през 1984 година, където каза, че от петнадесет години не били поддържали връзка. Това са фактите. Другото очевидно никога няма да бъде обяснено.
Освен това най-после бе дала отговор на въпроса защо не е написала нищо друго: "По две причини, първата, че не искам да преживея отново цялата рекламна шумотевица около "Да убиеш присмехулник", и, втората, защото съм казала вече, това, което исках да кажа, и няма да го повтарям."
    Сензация на литературната 2015 година беше "откриването" на забравен ръкопис в депозитната й касетка, публикуван и вече преведен и на български под заглавието "И страж да бди на пост". Заговори се и за още един ръкопис - и за това дали романът е  продължение на "Присмехулника", или е замислен като част от трилогия, или пък е първият вариант на единствения й роман. Тя не взе, а може би вече и не бе състояние да вземе отношение. Критиците, близките й коментират нещата както искат - читателят в края на краищата може да вземе свое решение. Защото сега вече нищо друго не е възможно. На 19 февруари 2016 година Харпър Ли почина в съня си. И замина в художествения свят, който ни е оставила.