Халтурата ни краде духовността всеки ден

ПЕТЯ ЧАЛЪКОВА е доктор в областта на дигиталните изкуства на Националната художествена академия и възпитаник на НБУ в специалностите философия, социология и реклама със семиотичен профил. Във визуалното акцентира върху курирането на пространства, изготвянето на проекти и споделянето на таланта. Абсолютен фен е на подхода на някои западни музеи, в които кураторството се разглежда като художествена практика и част от художествения изказ. Описва себе си като човек, който обича да се забавлява, но в същото време е и много организирана. Любопитна е, не спира да учи, да разсъждава и, най-важното, да действа, като влага мисъл и дълбок смисъл във всичко, което прави. Обожава пътуванията и обича да ходи пеша, като твърди, че може да измине така безкрайни километри.

Снимки личен архив

- Какво ви провокира да застанете зад създаването на платформа, представяща български художници, Петя? Оправдаха ли се очакванията ви за интереса, който предизвиква 5new, или начинанието ви все още изисква работа в набелязаната посока?

- Работата в тази сфера никога не затихва. 5new е платформа, която няма да спре да се развива, защото самите художници никога не спират да мечтаят и да творят. Виждате сами колко динамичен е светът днес. Колко много изисква от нас - да бъдем в час, да предвиждаме, да поставяне нови правила на играта. С 5new ние (аз, Рада Якова и Ейми Чапман) се стремим да погледнем на изкуството от друг ъгъл - не закостеняло консервативния, а по-отворен, по-достъпен и вероятно дори по-весел. Моята връзка с изкуството въобще е от много години, но едва сега покрай работата ни в платформата успях да видя свежата страна на нещата. Искаме да махнем прахоляка от старите схващания за излишна помпозност и псевдоелитарност и да разкрием лицето на съвременните художници, които могат да са в непосредствен контакт с публиката, вместо някак отдалечени и качени на пясъчни пиедестали. Но, разбира се, тук подчертавам дебело, че не бива и да се принизява твърде много разбирането за ролята на художника. Защото и това го има. И ние също го срещаме в процеса на работа. В това отношение сме единодушни с Рада и Ейми, че място за изкуство има във всеки дом, офис и най-вече в сърцето на всеки. Нашата задача е да го покажем, да направим връзката - тази среща между публиката и художника, без да отнемаме нито вълшебството, нито уважението към двете страни. Това е крехък баланс, който аз лично вярвам, че трябва да се възпитава още от ранна детска възраст.  

- Мотото на проекта е "Изкуство отвъд правилата". Кои граници искате да прескочите, за да се развивате така, както го искате?

- Много дискутирахме мотото. Имахме и други варианти, но една приятна вечер, докато провеждахме регулярните ни срещи, с по чаша хубаво питие, решихме да обсъдим кой как разбира точно тези думи. Кои точно правила, защо точно отвъд тях. В крайна сметка, всяка от нас имаше своите доводи да изберем точно това мото. Дали водени от идеята, че често чуваме оттук и оттам как светът на изкуството е силно доминиран от мъжкото присъствие (а ние сме представители на женското), дали заради идеята, че всяка от нас с години е слушала - къде доброжелателни, къде не Ц съвети за това "как се прави", дали от страст към идеята да бъдем иноватори, бунтари и поне малко "непослушни", защото вярваме, че именно там някъде се създава изкуството - в тази комбинация от лудост, веселие, страст и копнеж към свободата. Може би, обобщено, това е основната посока за нас.

На мен ми се иска да виждам във всеки дом и офис, местен хотел или ресторант, във всеки музей или галерия поне по една откупена творба на български художник. Ако е от жив художник - още по-добре. Ей така, като протест към китайския кич (не стила "кич", а халтурата, която ни краде духовността всеки ден), към бутафорията на масовата продукция, чиито цени не се различават чак толкова съществено от нашите оригинали. Иска ми се мотото "Изкуство отвъд правилата" да е ясен знак за всеки човек, да не го е страх да влезе в галерия, да попита за цената на произведението, да не се чувства глупав, засрамен, да не живее с мантрата "аз нищо не разбирам от изкуство", която чуваме често. В същото време успешно да покажем на тези хора "защо тяхното 5-годишно дете не би могло да нарисува същото" (цитирам едноименната книга на Сузи Ходж Why Your Five Year Old Could Not Have Done That). Нека да разбием правилото, че от изкуство имат привилегията да разбират само критиците, изкуствоведите, кураторите, художниците... Защото, в крайна сметка, по-голям съдник от тежестта на времето няма, а освен това при инвестицията в изкуството водеща е най-вече интуицията на колекционера.  

- Завършвате философия, социология и реклама със семиотичен профил, защитавате и докторат в областта на дигиталните изкуства. До каква степен тези сериозни специалности ви помагат да разгърнете не само собствения творчески потенциал, но и да откривате таланта у другите?

- Моята страст винаги е била да научавам нови неща. Не спирам да уча. Много пъти съм чувала: "Не се ли изучи, не ти ли омръзна?!" Не! И продължавам. Карам курсове онлайн, участвам в конференции, развивам кръгозора си. Това е моето предизвикателство, което постоянно ми напомня колко малко знам и колко много има още да се открива в света. Всеки разговор, който провеждам в подкаста на 5new "В ателието на художника", всяка нова среща с вълнуваща творба за мен е като отворена вълшебна книга, с която мога да правя магии. Разбира се, понякога не ми се получават, а друг път стават страхотни неща, които ми напомнят защо се запалих по социалните, обществените и културните теми. Всяка частица знание е малко парче от пъзела, който се стремя да подредя за себе си, в търсене на смисъл. 

Обичам контакта с творците и експертите, особено когато е така непосредствен, особено когато имам възможност да ги поразпитам по-подробно за техните биографии и житейския им опит. Толкова завладяващи истории има! Дългогодишната ми работа в младежкия сектор в Центъра за развитие на човешките ресурси ми показа, че истории има навсякъде и всеки е добър в нещо. Важно е да не остава незабелязано. Хората се развиват, обществото разцъфтява, когато всеки получава уважение и признание. Затова за нас в 5new достъпността до изкуството и в социален аспект е много важна. Направихме сайта една идея по-достъпен за хора със специални нужди и освен това планираме да развием платформата още повече в тази посока, например с гласово описание на творбата за хора със зрителни увреждания.    

- По-лесен ли е животът в Нидерландия за хора на изкуството и творците като цяло? Успяхте ли да се почувствате у дома в тази държава? Какво до такава степен ви харесва там, че бихте искали да го пренесете и в България? И обратното - кое от родината си мечтаете да пренесете в Нидерландия и да запалите холандците по нещо наше?

- Животът на творците никъде по света не е лесен и в това няма нищо лошо. Дори напротив. Те са авангардът на обществото. От тях научаваме новините за тежките и за прекрасните неща в живота. Творческата интерпретация на настоящето и копнежите за бъдещето са една от водещите човешки черти. Голяма е темата за страданието в изкуството, но, разбира се, всеки трябва да яде, нали? Ето тук вече може да се каже, че има какво да се желае в родината ни. Има едно безхаберие, но не непременно и по необходимост само в сферата на изкуството. Виждаме го във всички аспекти на живота. И все пак Нидерландия е едно изцяло различно конструирано общество. Има много какво да се каже, има много по какво да се сравни, но преди всичко има много, може би твърде много разлики в ценностите и във взаимоотношенията. Последните години ме научиха, че в този аспект "различно" не означава "по-добро". Аз взимам най-доброто за мен - това, което работи за мен и от двете общества, пък да видим какво ще стане. Вярвам безрезервно, че българското съвременно изкуство има отредено място толкова далеч на Запад. Затова искам именно него да отнеса в Нидерландия, за да го покажа там на моите приятели и колеги, да ги запаля по таланта и лекотата, с която се твори у нас. Разбира се, всички тези цели имат нужда от солидна подкрепа и все още са само в сферата на мечтите.

В някои аспекти смятам обаче, че категорично се проваляме като общество и това са достъпната градска среда и програмите за децата в музейното дело. Има опасност в бъдеще да понесем последствията от това апатично поведение.

В България има един специален дух, който ни помага да бъдем много силни индивидуално. В Нидерландия постигат това, като обединяват усилията си. Харесват ми и двете неща, иска ми се да намеря баланса между тях.

- У нас се създава усещането, че чужденците са по-склонни да инвестират в картини и скулптури. Има ли според вас шанс българите да се интересуват от художествени произведения поне толкова, колкото са загрижени къде ще отидат на почивка, например?

- Този въпрос е много хубав, важен и на място. Това, което наблюдаваме в чужбина (основно извън Балканите, като изключим Сърбия), е резултат от десетилетия образователни инициативи, стратегии и политики. Твърде много контекст има зад тези практики и не е лесно да се пренапишат набързо навиците на обществото. Според мен българинът ще започне да купува и да инвестира в изкуството, когато то му стане по-познато, близко и когато повярва в него. В този смисъл нека изборът да не е между почивката и картина на нашенски художник. Всеки има нужда от почивка. Просто трябва да се появи и нуждата от красота или художествена провокация в живота. Чужденците не избират между картина и почивка. Те планират инвестициите си и в двете. Освен това, институционално получават подкрепа за своя избор чрез кредитиране или други подкрепящи схеми. У нас не избираме, а приоритизираме. Често приоритетно е хапването и пийването. Затова смятам, че е добър трик от страна на художниците да планират по чаша вино по време на откриванията (на шега казано). Все пак в България има отличен избор и на храна, и на вино, и на изкуство! В някакъв смисъл живеем в хедонистичен район на планетата. Такава ни е средата и в това няма нищо лошо, напротив, добре е да се възползваме. Просто от всяка сметка в ресторант заделяйте по 2 лева в буркан вкъщи и хоп - в края на годината си подарете за Коледа една красива оригинална творба. Как и къде да намерите такава - ние можем да ви дадем съвет.

С Рада Якова и Ейми Чапман

• 

•  

• ---

•  Преди време във фейсбук се появи група, наречена "Купи изкуство, подкрепи художник", която цели да подпомогне български творци, засегнати от свития пазар заради пандемията. Какво е мнението ви за подобни инициативи?

- Само добро! Интернет пространството е безкрайно и позволява на всеки да открие своето място и своите хора. 

Все пак мечтата ми още преди пандемията е българските художници да нямат нужда от "помощ" и "спасяване". Не ми се иска да мисля за тях като за изчезващ вид. Затова смятам, че е хубаво подобни инициативи да съществуват. Те показват колко многобройни всъщност са художниците и колко малко, от друга страна, ние виждаме от тях във физическите пространства на градовете. Това са стари, дъвкани вече теми - за участието на младите художници в културния живот, за липсата на функционална сграда и среда за нуждите на съвременното изкуство, за липсата на годишен алманах или онлайн каталог за това какво се е случило в сферата през годината, за работата на институциите, които някак си фейсбук средата успя да измести, и още, и още... 

- Има ли прилики във вкусовете на ценителите на изкуството в нашата страна и почитателите му в чужбина?

- Определено има. В момента работя с галериите в малко градче в Нидерландия и с тях много подробно обсъждаме точно тези въпроси. И там като тук се наблюдават моди, но има и някои непреходни неща. Да не забравяме обаче тяхната голяма любов и почит към техните стари майстори на фламандското изкуство. И тук наблюдаваме подобен интерес - към по-старото, класическото изкуство. Да се върна отново към виното като метафора и пример - добре отлежало, от добра реколта - ценителите знаят, че с този си избор не могат да сбъркат. Въпреки това обаче има жажда за свежи нови идеи. И тук малко нещата се разминават. В световен план последните две години бяха посветени на африканското изкуство и на дигиталните творби и трансформацията на сектора по посока отваряне на търговете и онлайн продажбите. У нас все още не се разпознават като търсени тези форми и сюжети. Иначе в България предлагане от страна на художниците има и към момента. И именно тези творци е добре да погледнат навън, където да реализират творбите си. Ако оставим на страната генералните изводи от последните 24 месеца, да се сдобиеш с произведение, каквото и да е то, си остава един много личен, специален, персонален акт.

- Съвпадат ли желанията на хората да си купуват картини с техните финансови възможности?

- Могат напълно да съвпаднат, ако се обърнат към посредник - изкуствовед или куратор, например, който да ги насочи (в случай, че не са хвърлили око на конкретна творба от откриването на изложбата). Нашата работа е да познаваме творчеството на художниците в детайли и да подсигурим връзката между публиката и художника. Аз самата често трябва да избирам. Понякога дори не цената се оказва определяща, а много други странични фактори. Точно затова стартираме идния месец една серия към нашия подкаст, посветена на изкуството в интериора с нашата холандска сътрудничка Фемке Батен. Тя е консултант по интериорен дизайн и в сериите ни разказва как да комбинираме, как да аранжираме пространството, спрямо изкуството, което притежаваме или с което искаме да се сдобием. Всички епизоди ще бъдат достъпни съвсем скоро в канала ни в YouTube.

Е, винаги съществува възможност да дадете една завидно голяма сума и да приберете придобивката в сейфа. Има и такъв вариант. Но ако питате мен: дали може да се наречеш колекционер и в същото време да купуваш само достъпни неща - моят отговор би бил: "Твърдо да!" Ние пуснахме точно такава малка колекция - на ниски цени, но с много висока колекционерска стойност през февруари тази година, достъпна още в архива на сайта ни 5new.org.

- Продуцирате филма "Откъде накъде българско изкуство" за белгийския колекционер Уго Вутен. С какво ви впечатли той до такава степен, че да пожелаете да увековечите неговата история по този начин?

- Неговата порода е рядка, макар и често срещана в Белгия конкретно - непопулярна личност, с добри финансови възможности и наследени колекционерски навици. За нас ключов беше моментът с разбиранията му за това как е правил избора на творбите, на принципа Je m`en fous ("Не ме интересува"). Това ни вдъхнови и да продължим неговата традиция към пътуващата изложба да добавяме постоянно нови творби. Така експозицията ще бъде много по-жива и интерактивна, изцяло в духа на белгийския колекционер. Уго Вутен е имал добър нюх както за по-модерните творбите, така и за съвременните. Макар че е започнал с по-класически произведения, в един момент той се насочва към живите автори, защото за него е важно да се срещне с тях, да ги познава. Това много силно ни въздейства.

Друг важен момент беше пълната подкрепа от страна на сътрудничката към центъра за изкуство "Уго Вутен" - Евелин Хейлен. Получихме и пълно сътрудничество от страна на Регионален исторически музей Русе, което ни вдъхна още повече увереност, че се движим в правилната посока, докато пътуваме към Антверпен. Буквално имахме попътен вятър, разполагахме само с един снимачен ден, в който да реализираме проекта, и за наш късмет случихме на отлично време. Сякаш всичките произведения знаеха, че им идват гости от тяхната земя, да ги навестят, да им се порадват от сърце. Така и стана. Останахме смаяни от колекцията. Това е нещо, което трябва задължително да се види от всеки българин.  

- В Нидерландия работите за фондация, която организира събития, достъпни за хора със слухови и зрителни увреждания. Какво открихте сама за себе си, посвещавайки се на такъв род дейност? Може ли подобни примери да вдъхновят и българи да се захванат с нещо подобно?

- Possibilize (така се казва фондацията) е уникален проект, в който работи сплотен екип от хора с всякакви способности и възможности. Вече 12 години този екип се старае да направи нещата за хората със специални нужди по-добри и най-вече по-въвличащи в социалната среда. Фондацията организира фестивал, който особено тази година придоби голяма популярност. Същата организация проведе консултации с "Евровизия" (Ротердам `21) за това как да се превърне събитието във включващо и силно преживяване за различни уязвими групи.

От опита ми в професионалната сфера из страните в Европа ми стана ясно, че в България ние можем да направим всичко, стига да поискаме и да повярваме. Тук има свобода, която не видях другаде. Тя ни позволява да направим страхотни неща. Липсва, може би, обаче, волята, защото никой нищо не дава даром. Трябва постоянство, необходимо е търпение, нужни са много усилия и да не се отказваме на финалната права, когато изкачването е най-стръмно. Проектът ни премина през какво ли не, но ръководителят не се отказа и рискува да продължи, вместо да се оправдае със световната криза, времето, фалшивите приятелства, съмнителните партньорства, забавените срокове и какво ли още не. Препятствия има навсякъде, но ние пък от 5new си имаме един "Розов облак" (инсталацията на Рада Якова, която можете да видите на сайта и в РИМ-Русе), на който се носим, устремени напред.

- Недооценена ли е ролята на куратора според вас? Какво не знаят повечето хора за тази професия, а е добре да научат?

- Може би да научат самата дума. Тя все още не е напълно популярна у нас и това е напълно нормално, предвид историческите факти. От тази позиция просто не е имало кой знае каква нужда в годините преди 1989-а. Има една книга на Весела Ножарова - "Въведение в българското съвременно изкуство 1982-2015", която горещо препоръчвам на всички. Там се разказва подробно за групата на българските куратори от близкото ни минало. Има една макар и малка, все пак силно продуктивна група от експерти със завиден опит, които са активни и до днес.

Кураторът може и има отговорност да представи и свой критически прочит към изложбата. В този смисъл за мен лично все още се губи логиката в някои случаи самият художник да е и куратор на изложбата си. Разбира се, всеки художник може да бъде куратор, както и обратното. Но когато става дума да заемаш и двете роли в едно и също събитие, се губи най-важното, а именно диалогът в изкуството. Ако аз създам една критическа изложба с творби на художници, бих искала да чуя тяхното мнение и съвети. Иначе ми се струва много самотно делото. Вероятно не всяка изложба има нужда от куратор. Тогава просто такъв не се кани и не се пише към изложбата.

Функциите на куратора са много, но една от водещите е грижата (откъдето идва и самата дума curo - наглеждам, грижа се за, лекувам) за публиката и художника. Тази грижа трябва да се усеща и вижда. Тя не минава през забрани и викане подир посетителя: "Не пипай това!" или "Не стъпвай там!" Не! Тя е отговорна задача, в която най-трудното е да се запазят усещанията на публиката независими и необременени.

Не на последно място, ми се ще да си представя как в България кураторите да бъдат лечители за душата на хората и когато изпитате културен глад, ние да ви нагостим със сгряваща душата изложба.

- Почитателка сте на ходенето пеша... Какво е най-голямото разстояние, изминато от вас?

Причината, поради която обичам да ходя пеша, е именно липсата на схеми и планове. Просто вървя от точка А до точка Б, докато не ми се подгънат краката. Когато пътувам с превозно средство, а и покрай новите технологии, винаги знам какво разстояние изминавам, откъде минавам, кога ще стигна, колко време ще ми отнеме и прочее факти. Подариха ми крачкомер за миналата Коледа. Сложих го няколко пъти, но това точно ме изнерви и го свалих. Не искам да броя. Искам просто да вървя напред. Често дори не знам дали съм в правилната посока. Особено в Нидерландия много често ми се случва да се изгубя. Обърква ме равното, липсата на релеф. Тук ми е по-добре да се разхождам, а и разстоянията са по-големи, предизвикателства по пътя също не липсват - държат те буден...