Поезия
Думите на българските поети...
/ брой: 144
Атанас Звездинов
Минута мълчание
Минута мълчание!
Сякаш разбра го и влака.
Минута мълчание! И той преклонно изчака.
И бавно потегли в заспалата българска памет,
отдавна привикнал, че с думи големи
го мамят.
Потегли към Дунав, усетил - това го тревожи,
че нещо голямо да дойде насреща му може
и да го попита защо се е бавил тогава,
когато е трябвало през памет да преминава.
Да преминава и в нея тревожно да свири.
Да преминава през всичките нейни баири.
Във второюнското утро тръгнал пречист
да отиде
на всенародна, за светли души панахида.
Бави се, свири, ала страната е глуха -
тъне в нарочна безпаметност и във разруха.
Влакът полека сякаш така я отвива -
скръбната памет, скръбната памет е жива.
Тя е засипвана, ала е жива жарава.
Как да угасне, как ще загасне тогава!
И осквернявана, искри от ярост и тлее.
И нестинарят-влак вече не знае къде е -
търси в пространството някаква
негова гара...
А в него странства тя -
неосквернената Вяра.
Боян Ангелов
Гео Милев
Само перлата на окото ми
оцеля...
Въргаля се в пепелта
на безопасността обществена.
Не само
моята пепел е тук,
много станаха пепел,
в която проблясва, лъщи
окото ми стъклено,
"спечелено" от войните
в защита на царството.
Как се забравят
полетата бойни
с гнездата картечни,
с бодливата тел,
с безчетните трупове безотчетни
край митичния Дойран?!
Като малък обичах
стрелбищата, точен бях,
априори като награда
стъклена перла избрах...
Сега
примлясква мазни кюфтета
безопасността обществена,
пие мискет изстуден,
естествено
със сода от лъскав сифон,
пуши "Валдорф Астория",
мирише на кръв и мисли,
че пише история.
Червен терор
смесва се с белия.
Става розов
небосводът над Витоша.
Месец май е, но не този май,
който трябва да бъде
септември.
Станах облак дъждовен
и имам
сили
да бъда обилен
дъжд -
вода танцуваща
по тротоарите,
която
ще измие
стъклото
черно
бяло
зелено
на окото ми...
Георги Драмбозов
Биографично
От война до война, от любов до любов...
Баща ми сбогувал се с Арес и минал в запаса,
на фашизма два зъба вампирски избил,
подир туй с дядо Коледа аз съм довтасал -
дядо Коледа първият мой биограф ще да бил...
На хълма Горчивка пък, дето французинът
боднал
пръчка лозова, сорт "Каберне совиньон",
след войната стихът галопирал свободно,
стиснал яко юздите на своя митически кон.
Тогава съм хлътнал по тази Мома неродена -
и любов, кариера, и къща с деца...
От война до война, от разгром до победа,
двата гълъба вкъщи все пърхат ли, пърхат
с крилца.
Гласът на кръвта ми в децата звучи
на презапис
и дано подир мене искрата гори,
и напук на омраза, на спин, и на завист,
те допишат стиха ми, щом ръката ми
се умори...
От война до война, от любов до любов...
И пристъпва кракът ми на последната кота -
нито Gloria mundi, ни свят благослов...
Биографски погледнато, това е живота.
Или стих:
От война до война, от любов до любов!
Георги Константинов
Преди да си свикнал...
От книгите учим урока нелек
как робът е станал
свободен човек.
Но днешното време ни казва нон-стоп:
как може свободният
да стане пак роб.
Поробен от дрога. Снизен в нищета.
Наведен до пода
клиент на властта.
Погален с банкнота. Със пост награден.
Излъган отново
във изборен ден.
И тровен от чалга, реклами и секс -
свободният става
поробен човек...
Ей, ти!
Вдигни поглед! Размахай ръка! -
Преди да си свикнал
да живееш така...
Иван Есенски
18 февруари
Всичко е сбъркано в тая държава.
Майната им, да свикват
с гръцки бикини до турски
шалвари
върху съветски покривки!
Както се комкат с китайски
бъклици
и шопска мъдрост замезват,
мислят по немски,
мълчат по български
и по английски се плезят.
Хайлайф от манекени
и бирници:
ширят се като мочурище,
а инак - същите мутри
и дирници,
развъждани по мичурински.
Господи, хем ги бодат в хербария,
хем си налягат дрипите!
Преди да гъкне петел в България,
са се отрекли три пъти.
Мразя се!
Изпружил врат към яслата,
тъпо се оправдавам,
че местожително тук ми е
мястото,
но съм от друга държава.
Я да си стягам вече торбичката
за Влашко,
па Бог да прости!
Мъртвото робство ражда
еничари.
Живото беси апостоли.
Матей Шопкин
Народе
Народе мой,
о, български народе,
отново хитри властници те мамят,
но ти не слушай подлите им оди
и не приспивай будната си памет.
Спомни си
своя път през вековете
и битките, и кървавите рани,
и оня тъжен плач на ветровете,
отекнал върху твойте полебрани.
Спомни си
как през дим и барикади
вървяха саможертвени бунтари
и как погиваха безумно млади,
за да пребъде името България!
Народе мой,
о, мили мой народе,
дори затънал в допотопно блато,
не позволявай призрак да те води
натам, където няма нищо свято.
Вдигни се!
И суров, и непокорен,
стъпчи позора, злобите, лъжите.
Ти сам за своя път си отговорен
и сам ще си заслужиш бъднините.
Напук на всеки
сладкопоен славей,
запял над разни светски кулоари,
ти като древен воин се сражавай,
за да пребъде името България!...
Петър Андасаров
Възпев на свободата
Родена в сън за хляб, в очакване на празник,
през времето пренесена си ти от тях -
безсмъртните, в безсмъртни битки паднали,
с очи към нас, с мечти за слънчев свят.
През мрак, през завист и засади ти премина,
за да възкръснеш като феникс в пепелта.
И вече толкова години
изкачваш стръмни стъпала.
През сипея на тишина и бури ти си
събирала следи, белязани от кръв -
от тях да запредеш невидимата нишка
на пътя, стигнал светлия ни връх.
На пътя, с който до площади и мегдани
си слязла ти, в ръце със светлина.
С усмивката на слънцето, за да останеш
в България за вечни времена.