Политиката "на парче" не носи дивиденти

Честваме 250 години на "История славеноболгарская". Скоро да сте отваряли тази малка книжица на преподобния отец Паисий? Да си спомняте, че освен "от днес нататък българският род история има и става народ", Паисий за първи път формулира идеята за територията, върху която са живеели българи, и посочва географските центрове на България, които според него са Охрид, Прилеп, Скопие, което е важна предпоставка за  българската културно-етническа идентичност?
Това тогава, а днес неговите думи се губят в суматохата от словоизлияния от двете страни на границата между Република Македония и България, защото независимо от декларираните официално добри съседски отношения, ние по балкански си имаме поводи за погледи назад, към неплатените сметки от миналото.
Някъде още Ботев беше казал, че "така, както я вършим, Македония ще я изгубим". Не зная дали ние сме я загубили, но че тя се губи сред проблеми и лутания по пътя към изграждане на целенасочена идентичност, е повече от ясно. Сигурно защото получи независимост след разпада на СФРЮ и не успя да се разграничи осезаемо от стари обвръзки и стари идеологеми, които тегнат и спъват стремежите към европейско бъдеще и европейска ценностна система. Да не забравяме, че като мултикултурна държава тя си има и проблеми, които на Балканите трудно се преодоляват. Не е лесно да се спазват изискванията на добре известното Охридско споразумение, когато едната страна по това споразумение непрекъснато ти поставя нови условия. А в същото време не престава да се среща с представители от своя етнос от други държави като Албания и Косово и решава с тях т.нар. общи въпроси, например инфрастуктурни проекти. Проекти, които осигуряват добри транспортни и всякакви връзки в региона между този етнос, като в същото време отхвърля като неоснователни страховете от възможността за създаване на т.нар. Велика Албания. Което беше опровергано и от Хачим Тачи при последното му посещение у нас преди дни.
Друг е въпросът кой и как би подкрепил ново преразпределение на границите в региона, но тук открай време повече се е мечтало, отколкото се е действало ефективно. Недалновидни политици винаги са се намирали. Затова Балканите са на опашката в Европа по стандарт на живот и присъединителните процеси към Европейския съюз се точат с десетилетия.
Всяка страна сама си действа и уж сама си решава проблемите, а по света всички ни възприемат като балканци, т.е. ако искаме да сме добре и в онзи мечтан ЕС, трябва да сме заедно и разчистили недоразуменията, исторически или новосъздадени. Но как да разрешим и всъщност какво делим с Македония, "най-близката ни страна на Балканите", както казваме сега, или "романтичната страница от нашата история", както казвахме доскоро, или "Мизия, Тракия, Македония", както се е веело по знамената ни по време на войните за Освобождение и Обединение?
Ние всеки ден се "замеряме" с някакви "дребни" поводи за реакции на всякакво ниво, най-вече в пресата на Вардара или под Витоша. То не беше Спаска Митрева и личната й драма с отнемането по съдебен път на детето й и основателните подозрения, че се прави само защото е български гражданин. То не бяха нелицеприятните сцени с нашия посланик в Скопие при поднасяне цветя на гроба на Гоце Делчев, където лежат костите на този велик българин само защото в друга политическа обстановка наше правителство ги е предало на Скопие. То не бяха скалъпени процеси срещу български граждани или просто с българско самосъзнание, живеещи в Македония, и съответно трудно "свързващи двата края". То не бяха мегаломански паметници на наши национални герои в центъра на македонската столица. То не бяха жалки протести при преименуване на някаква улица в Скопие на името на Тодор Александров, отдал живота си в служба на Отечеството, за обединението му и за освобождаване на същата тази Македония от вековния поробител. И все в този дух... Последното могат да го направят само хора, които не познават изобщо живота, делото и идеите на родения в Щип Тодор Александров, градът, който е родно място на плеяда забележителни дейци на нашата политическа, научна, военна и културна дейност, с които можем да се гордеем не само ние, но и днешните граждани на Република Македония.
Съответно този "език на омразата" и тази "кражба на история" се заклеймяват подобаващо в нашата преса и няма как да е иначе, защото България в интерес на истината е спазвала принципа да не се занимава много-много с "пакостите" на малкото братче и е проявявала толерантност, която смята за своя национална черта. Някак не върви да се сърдиш на "своето" и негативизмите се трупат до момента, когато и незначителна капка прелива чашата. Европейци сме, ама на Балканите.
Да не забравяме, че наследниците на повече от милион и половина българи, родени в днешната Република Македония, живеят в България, защото предците им са бягали от основните, според Паисий, врагове като фенерското духовенство и османския поробител, а по-късно и от сърбите, които са налагали по различен начин обезбългаряване на населението. И те са намерили естествено убежище във вече свободното Отечество. Тези хора не могат да разсъждават по друг начин, освен най-малкото със симпатия към Македония, и най-странното е, че именно те приемат за нормално съществуването на Македония като независима държава.
Въпросът е дали ние като държава имаме адекватна политика и дали намираме правилния начин на реакция, когато се случват събития, които не са в наш интерес. Вече от няколко години сме в Европейския съюз и би било логично нашите реакции да бъдат дипломатични и последователни, в духа на европейската практика и принципи. Декларирали сме подкрепата си за членство в Евросъюза на Македония, предлагали сме своя опит и експерти, както и необходимата документация за присъединителния процес. Смятаме, че Балканите като регион трябва заедно да присъстват в ЕС и НАТО, което всъщност е единственият начин да осигурим стабилност и просперитет на народите си, както и да обърнем гръб на враждите от миналото. Знаем, че прояви, които не са в духа на добросъседските отношения, са дело на определени кръгове, които имат своите стари обвързаности, и управляващите сега в Македония имат своите пристрастия, но политиката ни "на парче" не носи дивиденти. Ние се люшкаме в крайности - от тотална толерантност, която граничи с едва ли не безпомощност, до закани да гледаме под лупа процеса на присъединяване към НАТО и ЕС и да имаме "тежката дума" там, на което съседите ни, кой знае защо, много не вярват. Може би и защото не са се закахърили много за своето членство, така както и вече десетилетия не успяват да се договорят с Гърция за името си. Външният министър на Македония все пак успя в интервю да каже, че не бива да се акцентира върху негативни прояви, а ако някой го прави, той непрекъснато ще създава инциденти, т.е. разграничи се от такива събития. Той настоява за концентриране върху положителните явления, върху позитивните моменти в отношенията, върху необходимостта да се тушират проявите, които нарушават добрия тон, върху необходимостта да се опознаем повече и да не търсим само недостатъци.
В същото време в македонския печат побързаха да публикуват статия за сложната съдба на наши национални герои от борбите за освобождение и съединение на България, които македонците припознават за свои. Въпросите, които сами си задават, обаче показват, че историческата истина няма как да бъде преиначена. Няма как да не си наясно, че човек, който е казал при Илинденско-Преображенското въстание, че "Независимост - да, но само ако не успее обединението с България", е някакъв друг, а не българин.
На нас наистина не ни достига не само по-широк поглед върху политиката и нещата, но и всеобхватност в дейността по прилагане на политиката на националния интерес. Да започнем с учебниците в училище - колко и как се учи за Македония и борбите ни за обединение. За сметка на това в съседни държави в "Средновековна история на румънците" учат за Цар Калоян като румънец, и на всичкото отгоре става въпрос за училища в Молдова. А в съседна Турция разпространяват в училищата географски карти с части от България. Ние обаче се задоволяваме с ирония, когато печатът изнася такива факти, и предлагаме за име на съседката си Западна България или каквото там си избере от нашата история. Справка - албански сайт, цитиращ наш известен учен.
Какво направихме с изградените и съществували години македонски културно-просветни дружества, наречени Велешки, Щипски, Битолски и т.н.? В тях нашите баби и дядовци, изселници от Македония, не само намираха среда за общи спомени и мъка по родни места, но беседваха и предаваха на деца и внуци своите идеи, своите виждания и историята на своите борби за единение на българския род и родина. Къде младите могат да видят с очи или да чуят за онези българи, които са оставили костите си по бойните полета с името на Македония в уста? Да не забравяме, че само в Балканската война хиляди доброволци от цял свят, а най-вече от Вардарска и Егейска Македония, са се стекли под българските знамена, за да участват във великото дело за освобождение и обединение. Дълго трябва да се ровят в интернет, за да научат кои са нашите политици, висши военни, дейци на културата и науката и всички деятели във всички области на обществено-политическия ни живот, които са родени в днешна Македония или имат корени оттам, но малцина имат паметници или паметни плочи, за да съхранят родовата памет. Докато не започнем да правим исторически филми за събития, с които можем само да се гордеем, но и да даваме знания на младите си граждани, няма как да искаме обществото ни като цяло да е съпричастно към тегобите на нашите неравни отношения с малкия ни съсед.
Кой беше казал "Со кротце, со благо, но и со малко кютек", дали се знае и защо е казано? Политиката на "моркова и тоягата" не е измислена от нас, но от умението ни зависи как да я прилагаме, за да не олекваме. Тя трябва да се съчетае с цялостно преосмисляне на дейностите ни и в други сфери, за да има обществена подкрепа, но и преди всичко разбиране.
Това няма нищо общо с намесата във вътрешни работи или пък от възникване на опасност от противоречие с европейските принципи. Ние диалога си го имаме, въпросът е да е ефективен.
И какво, като сме поискали решението на Върховния съд на Македония относно решението за отнемане на родителските права на Спаска? Наистина е време да се воюва за всеки български гражданин, дори и в Европа, за да може обществото ни да вярва в държавата и да подкрепя национална кауза, която си заслужава.

Паисий в своята история посочва географските центрове на България - Охрид, Прилеп, Скопие

Решението на Върховния съд в Македония, който отне родителските права на Спаска Митрова и ги даде на нейния съпруг Воислав Савич, отново разгорещи страстите в България, коментира македонският вестник "Вечер". И заключението му е... Спаска Митрова отново скара България и Македония

Въпреки че наследниците на повече от милион и половина българи, родени в днешната Република Македония, живеят в България, в Скопие "езикът на омразата" отново е на мода

Скопие не може да прости на Гърция категоричното несъгласие на Атина за името Македония

Македонците обичат да си присвояват чужди герои